Джеймс Ролинс
Седмият мор (15)

12.

2 юни, 11:44

Вашингтон, окръг Колумбия

— Грей и компания кацнаха благополучно в Хартум — обяви Кат, докато влизаше в кабинета на директора. Забеляза пръснатите чашки от „Старбъкс“ по бюрото му.

„Прекалено много са само за сутринта“.

Пейнтър вдигна ръка — даваше й знак да изчака. Седеше със запретнати ръкави, наведен над дебела папка, а трите екрана на стената зад него показваха различни картини. На единия течеше емисия на Би Би Си със заглушен звук, другият показваше карта в реално време с данни на Центъра за контрол и превенция на заболяванията. Третият монитор я озадачи. Приличаше на сигнал от уебкамера, показваща празен офис. Странната картина привлече вниманието й. Имаше стол, избутан от бюро. Кат забеляза от едната страна библиотека, чиито книги имаха английски и арабски заглавия.

После се появи позната фигура и седна на стола. Дъхът й секна от неочакваната изненада. Това беше съпругът й.

Монк се наведе към уебкамерата и се ухили.

— Здрасти, скъпа, аз съм.

Кат заобиколи бюрото на Пейнтър и приближи екрана и микрофона.

— Къде си?

Той се огледа.

— Момчетата от ВМИО-3 бяха така добри да ни отстъпят офис. В мазето е, но не е далеч от медицинската библиотека на центъра, което е добре дошло.

Монк завъртя стола и подсвирна на някого. Кат се намръщи.

— Какво…?

На екрана се появи друго познато лице.

— Здрасти, Кат.

Беше д-р Илеара Кано, облечена в лабораторна престилка, закрила скромно косата си с шал. Носеше купчина дневници под мишница.

Кат се ухили на приятелката си.

— Илеара, радвам се да те видя. Надявам се съпругът ми да не ти е причинил много неприятности.

— Ни най-малко. — После добави: — Е, може да спре да се тъпче с желирани бонбони. Покрай недостига тук са се превърнали в лукс.

Монк изобщо не се засрами.

— Какво да кажа, все пак още раста.

Кат изпита прилив на нежност към него.

— Наистина си пада много по сладкото.

— Та нали затова се ожених за теб, най-сладката жена на света.

„О, я стига…“

— Имаш разрешението ми да му фраснеш една — каза Кат.

— Може би по-късно — отвърна Илеара. — Особено ако заваря буркана празен, когато се върна от библиотеката.

Махна на Кат и излезе.

Кат искаше да каже толкова много неща на Монк, да сподели с него — за дъщерите им, за това колко й липсва. Нямаше го само от няколко дни, но тя не можеше да опише какво огромно присъствие имаше той в живота й, колко много се нуждаеше от него, та дори само да седи мълчаливо с нея вечер, след като сложат момичетата да си легнат.

— И ти ми липсваш — каза Монк и дяволитата му усмивка омекна.

Прииска й се да го прегърне и тя неволно направи стъпка напред, но не беше сама.

Пейнтър бутна стола си назад, стана и се протегна с болезнена гримаса. Кат знаеше, че е прекарал цялата нощ в кабинета си. Жена му Лиза беше на гости на брат си в Калифорния и той твърдеше, че нямал причина да зарязва мястото си по време на тази криза.

Но Кат подозираше, че истинската причина няма нищо общо с пустата къща, а с нещо по-близко до сърцето му.

Сафия ал-Мааз все още си оставаше призрак и той нямаше да намери покой, докато не се увери, че тя е в безопасност.

Пейнтър застана до нея и се прозя в юмрука си.

— Монк ме запознаваше със събитията в Кайро. После трябваше да…

— … да говоря с един човек за един кон — довърши Монк. — Дори в епицентъра на пандемия природата зове и човек трябва да й отвърне.

— И се оказа точно навреме — рече Пейнтър. — Докато го нямаше, получих доклад от офиса на Интерпол в Москва. Не съм сигурен, че има връзка, но искам да го проучиш.

— Разбира се — каза Кат.

— Май вие двамата сте заети — рече Монк. — А аз имам медицински брифинг след десет минути с Дирекцията за научни изследвания. Ще се обадя, ако има някакви важни новини.

Намигна на Кат и се изключи, но не и преди да грабне шепа желирани бонбони.

Кат поклати глава, после се обърна към Пейнтър.

— Какви са новините от Москва?

Подозираше, че е нещо свързано с татуираната убийца на Сейчан, която можеше да е била свързана в миналото с Гилдията, но не искаше да възлага големи надежди. През последните четирийсет и осем часа беше попадала от една задънена улица на друга в опита си да я идентифицира. Сейчан познаваше жената единствено по репутацията й. Подобно на Сейчан, убийцата била прочут ловец на Гилдията. Кат си спомни описанията на Сейчан на уменията й.

„Надуши ли те, с теб е свършено“.

Сейчан беше предположила, че единствената причина групата да оцелее в Ашуел е, че убийцата е била сварена неподготвена за намесата на „Сигма“.

„Но тя няма да повтори тази грешка“ — беше заявила тя.

Пейнтър извади лист от папката, която четеше, и го плъзна към нея.

— Може и да си права за значението на този символ.

Кат разпозна изображението на листа. След атаката Сейчан беше пратила скица на татуировката на жената. Приличаше на половин слънце. Тъмният белег беше единствената конкретна следа за идентифицирането на бледата жена. Кат беше пуснала информацията в различни криминални и полицейски бази данни, но не бе попаднала на нищо.

След двайсет и четири часа, при липсата на нови следи, си бе поиграла със символа, питайки се дали може наистина да е половина от нещо цяло. Беше направила огледално копие, за да получи пълно слънце — точно то беше отпечатано на страницата.

Лъчите на слънцето бяха пречупени в краищата, оформяйки нещо като колело. На Кат не й отне много време да идентифицира символа. Това беше коловрат, езически слънчев символ от славянските страни. Навремето бил свързван с вещерството, а по-късно бил възприет от националистически партии, в това число и неонацистки.

Кат използва тази информация да стесни параметрите на търсенето и съсредоточи проучванията си върху славянските страни. Чрез връзките си с различни разузнавателни общности се бе свързала с офисите на Интерпол в тринайсетте държави и ги бе помолила да преровят местните полицейски досиета в по-малките градове, които може да не са стигнали до основната база данни на Интерпол в Лион. За пълнота бе пратила същото искане и до офиса в Москва, тъй като много славянски страни в миналото бяха част от бившия Съветски блок.

Това беше преди двайсет и четири часа.

— Попадение ли има? — попита Кат. — Да не би някой да е намерил досие на жена с половината символ на лицето си?

— Не — призна Пейнтър, убивайки надеждата й в зародиш.

— Тогава какво…?

— В Москва намерили само един запис за млад мъж, момче по-скоро — шестнайсетгодишен, с половината от този символ, татуиран на лицето. Бил задържан преди десет години за дребна кражба и хулиганство в малкото градче Дубровици, недалеч от Москва. Избягал, преди да го вкарат в затвора.

Кат въздъхна. Поредната задънена улица.

— Не е достатъчно, за да продължим. Очаквах да имаме няколко фалшиви попадения, особено като се има предвид, че коловратът става популярен сред неонацистките групировки. Достатъчно е да пуснете търсене в интернет и ще откриете стотици техни привърженици, предимно мъже, да носят същата татуировка.

— Но в случая става дума за някой с половината символ — посочи Пейнтър.

Кат трябваше да признае, че това е странно.

— Ами това? — Пейнтър отвори папката и извади копие на снимката на момчето. Долната част на страницата беше заета от редове на кирилица, вероятно изброяващи престъпленията му. Той потупа снимката с пръст. — Да ти изглежда познато?

Кат се загледа в младото гладко лице. Кожата беше видимо бледа, косата — снежнобяла. Хлапето всъщност бе доста красиво, с тънки устни и остър нос. За съжаление биещата на очи татуировка на лявата му страна загрозяваше тези черти, превръщаше ги в животински.

Пейнтър сложи пръст върху една оградена в рамка дума на кирилица.

— Тук се казва, че е албинос.

Очите на Кат се разшириха, когато си спомни описанието на Сейчан на призрачния външен вид на жената.

— Добре, може би си струва да продължим в тази посока. Как се казва?

— Антон Михайлов.

Кат протегна ръка за папката.

— Ще видя какво мога да намеря за него.

Докато вземаше материалите, разчете тревогата в очите на Пейнтър.

Нямаше нужда да я изказва на глас.

Времето на Сафия ал-Мааз изтичаше.

 

 

12:10

Остров Елсмиър

„Всичко е заради мен…“

Гризеше я вина и й бе трудно да погледне Рори Маккейб. На една крачка от нея синът на Харолд бе съблечен по боксерки и сега се мъчеше да влезе в жълтия биозащитен костюм. Сафия се беше извърнала не заради полуголото му тяло, а от срам. Дясното око на Рори бе лилаво и подуто, почти затворено.

Вчера се беше опитала да протака. Въпреки наложения й натоварен график се бе помъчила да започне пасивен протест — преструваше се на изтощена, тътреше се едва-едва, само се правеше, че чете старите бележки на професор Маккейб. Вместо това бе използвала времето да изучи средата, да измисли начин за бягство. Заключението, до което стигна, бе мрачно.

„Няма измъкване от това място“.

Базата на остров Елсмиър бе заобиколена от хиляди хектари открита тундра, завършваща на северозапад с море от разбит лед. Нощем, неспособна да спи, Сафия чуваше как назъбените ледени късове стенат и пукат, докато се трият един в друг в непрестанен хор. Вероятно замлъкваха единствено през зимната нощ, когато Северният Ледовит океан замръзваше изцяло и слънцето изчезваше за месеци.

Дори да опиташе да избяга през замръзналата пустош, имаше и други опасности. От прозореца си беше видяла сиво-бели туловища, движещи се бавно по черния гранит. Бели мечки обитаваха бреговете на острова и ловуваха тюлени и всичко, което ставаше за ядене. Тази сутрин, преди да я извикат да работи, беше забелязала неколцина работници при антените да проверяват кабели и да си водят някакви бележки. Всичките бяха с пушки на раменете.

Все още нямаше представа за предназначението на стоманената гора и на огромната изкопана яма в средата й. От прозореца на библиотеката на станцията бе забелязала нещо да стърчи от средата на дупката. Можеше да зърне само върха, който представляваше голяма сребриста сфера с диаметър може би двайсетина метра.

Беше се опитала да разпита Рори за инсталацията, но той само бе снишил още повече глава и бе хвърлил поглед на бледия им пазач Антон. Очевидно тази информация не беше за нея. Въпреки това тя не се изненада от премълчаването на Рори. Вече беше установила, че работата на всеки тук е строго специализирана и изолирана от другите. Всеки получаваше толкова информация, колкото беше необходимо. Шепата други техници, с които се бе разминавала по коридорите, си стояха на отделни групи, всички в униформите си в един и същи цвят, който вероятно съответстваше на задълженията им.

Сафия се загледа в сивия комбинезон на пейката пред нея. Беше същият като на Рори. Ако се съдеше по това как другите страняха от тях и отказваха дори да ги погледнат, можеше да се досети за значението на този цвят.

„Затворник“.

Или може би по-подходящо бе „изпълняващ принудителен труд“, с наблягане върху „принудителен“.

Рори трепна, докато си слагаше качулката и пластмасата закачи подутината на окото му. Снощи Антон го бе фраснал подло, хващайки го неподготвен, и Рори тупна по задник на земята, твърде зашеметен, за да може дори да изпъшка. Погледът на Антон нито за миг не се откъсна от нея. Думите му бяха резки, неестествено подсилени от акцента му.

„Утре работи по-добре“.

Очевидно работната етика на Сафия бе намерена за недостатъчна.

Тази сутрин беше направила всичко, което се искаше от нея и което включваше предимно четене на правилника за работа в биологична лаборатория. Трябваше да го научи наизуст и след това Антон я изпита. Този път руснакът кимна доволно.

Докато обличаше костюма, Сафия си преговори основните инструкции.

• Всички работещи трябва да носят костюми с положително въздушно налягане.

• Биологичните проби трябва да бъдат двойно запечатани и да бъдат подлагани на дезинфекция.

• Всички работни повърхности трябва да бъдат почистени.

• Преди излизане костюмите трябва да минат през химически душ.

Имаше десетки други подробности и процедури и Сафия знаеше, че наказанието за всяко тяхно нарушаване ще се стовари върху Рори.

Рори тръгна пред нея като някакъв астронавт, вързан с въже за космически кораб.

— Добре ли си? — попита я по радиото.

Тя кимна, може би малко прекалено енергично.

— Сигурна ли си?

— Да — успя да изграчи тя и после отговори отново, този път по-уверено. — Добре съм, Рори. Да приключваме с това.

Не искаше да изглежда, че се дърпа от отговорност. Антон стоеше в преддверието с ръце зад гърба. Имаше слушалка, за да следи разговорите им.

— Да вървим — подкани тя Рори.

Той тръгна пръв към следващите врати. Минаха през химическия душ, за да стигнат до самата лаборатория. Ако се съдеше по състоянието на работните станции покрай стените, тази сутрин тук бяха идвали и други. Явно им бе наредено да се махнат, така че Сафия и Рори да имат лична аудиенция с обекта.

Високият запечатан шкаф ги очакваше, както и съдържанието му.

Въпреки ужаса си Сафия откри, че е запленена от фигурата на мумифицираната жена, седнала върху почернелия сребърен трон. Безметежността на наведената й глава й помогна да се успокои. Тя се загледа във фигурата, забелязвайки по-фините детайли. Скалпът на жената беше гол и гладък, но Сафия подозираше, че не разложението е лишило тази египетска принцеса от черните й коси.

Тя беше обръсната.

По тялото й нямаше нито едно косъмче. Дори веждите й ги нямаше.

Любопитството я накара да пристъпи по-близо.

— Това трябва да е ритуална смърт — прошепна на себе си, но радиото долови думите й и ги предаде.

— Баща ми мислеше същото — каза Рори. — Смяташе, че е била затворена в гробницата си, докато е била жива. Нещо повече, около гробницата й имаше тънък слой пепел, даващ основание да се предполага, че е била изпечена, след като са я затворили.

— Не мисля, че е била затворена. А че е влязла доброволно. Виж колко спокойно седи на трона. Не е окована или вързана. Болката трябва да е била нетърпима. — Сафия наклони глава в шлема и се загледа в овъглените ръбове, където кожата на жената допираше сребърния трон. — И въпреки това не е станала от горещия стол.

Тя посегна към резетата да отвори шкафа.

— Дай на мен — каза Рори.

Сафия кимна и отстъпи назад да му направи място; изпитваше леко нетърпение. Предишния ден трябваше да прегледа работата на професор Маккейб — или поне малкото, останало от нея. Макар да й спестиха конкретните подробности, тя беше научила, че Харолд се опитал да унищожи проучванията си, преди да избяга. Не се справил напълно. Части от работата му оцелели, отделни късчета от по-пълно изследване. Ролята на Сафия — с помощта на Рори — беше да сглоби отново всичко.

Но въпреки това беше очевидно, че пазят тайни от нея.

Тя все още нямаше представа откъде се е появила тази жена и защо е толкова важна.

Рори най-сетне освободи последното резе и отвори вратата.

Изгаряща от желание за отговори, Сафия пристъпи напред и се озова лице в лице с принцесата. Погледът й се плъзна по фигурата, забелязвайки детайлите, които бе пропуснала от разстояние. Резбата върху облегалката на трона беше шедьовър на египетското изкуство, от пастта на лъва, замръзнала насред ръмжене, до срамежливата извивка на бузата на царицата от другата страна.

Погледът й обаче се спря върху истинското чудо пред нея. Драматичната изработка бе избледняла от времето, но красотата й нямаше как да не се забележи.

„Нищо чудно, че тялото й е било обръснато“.

Върху кожата на жената бяха татуирани йероглифи. Продължаваха надолу по тялото й, ред след ред, от темето до пръстите на голите й крака.

„Боже мой…“

Толкова отчаяно искаше да прочете написаното, че дъхът й секна. Сафия знаеше, че жената е умряла, за да запази тази история за вечни времена.

Тя се загледа отново в спокойната фигура и прошепна тихо:

— Разкажи ми всичко.

 

 

14:13

Вашингтон, окръг Колумбия

— Още едно попадение! — извика Джейсън от съседната стая.

Кат се обърна. Прозорецът на кабинета й гледаше към комуникационния център на „Сигма“. Един-единствен монитор в полутъмната стая осветяваше лицето на главния й анализатор Джейсън Картър. Също като нея, той идваше от флота, но беше с десет години по-млад. Кат го беше вербувала в „Сигма“, след като той бе хакнал сървърите на Министерството на отбраната само с едно блекбери и изкорубен айпад. Въпреки рошавата си коса и хлапашкия си вид Джейсън беше истински факир, особено когато ставаше дума за анализ.

Тя стана и отиде в съседната стая.

— Покажи.

През последните два часа бяха попаднали на три резултата за целта им — Антон Михайлов, — но и трите не ги отведоха до по-подробна информация.

Джейсън се беше навел над терминала и тракаше енергично на клавиатурата.

— Изглежда обещаващо.

— Аз ще реша това. — Думите й прозвучаха по-остро, отколкото възнамеряваше, и тя сложи ръка на рамото му. — Извинявай.

— Няма проблем. — Той я погледна. — Разбирам какво ти е. Натъкнах се на директора в коридора. Беше… ами, напрегнат.

— Разтревожен е. Всички сме разтревожени.

Джейсън кимна.

— Може би това ще помогне.

Той зареди паспортна снимка на екрана и я постави до портрета, който бяха изработили за един по-стар Антон Михайлов. Той беше съставен, като прекараха младежката му снимка през софтуер за състаряване. След това Кат го бе прекарала през глобалната база данни за лицево разпознаване с надеждата да намери съответствие. За всеки случай бе пуснала две версии — с татуировката и без нея. Не можеше да отпише възможността мъжът да е скрил или премахнал отличителния белег, за да се скрие по-добре.

И добре, че го беше направила, защото мъжът от паспортната снимка нямаше татуировка.

Въпреки това Кат сравни двете лица. Сходството изглеждаше голямо. Тя прочете името от паспорта.

— Антоний Василиев.

Джейсън повдигна вежда.

— Антоний… Антон. Определено не може да е съвпадение. Затова пуснах търсене под новото име. И ето какво намерих. — Той зареди нова снимка.

Беше от служебна карта.

Кат се наведе и прочете името на компанията.

— „Клиф Енерджи“.

— Според досието му Антоний е шеф на охраната в изследователска станция „Аврора“ в Арктика.

„В Арктика…“

Кат започна да се чуди дали не греши. Може би приликата в чертите и имената беше случайна. „Клиф Енерджи“ беше мултинационален конгломерат със стотици патенти в областта на възобновяемите енергийни платформи. Имаше пръст къде ли не. Директорът й — Саймън Хартнъл — беше вундеркинд, технологичен милиардер, който прекрояваше границите на слънчевата, вятърната и геотермалната енергия. Освен това, докато други подобни индустриални гиганти купуваха баскетболни отбори или живееха в разкош, Саймън Хартнъл бе филантроп и даряваше милиони на благотворителни организации, особено в Африка.

— Ако това наистина е Антон Михайлов, новата му самоличност трябва да е желязна, за да мине през проверката на корпорацията — каза Кат. — „Клиф Енерджи“ изпълнява множество държавни поръчки, работи и с АИОП. Може и да не е нашият човек.

Вместо отговор Джейсън затрака на клавиатурата и отвори нещо, което приличаше на медицинско досие.

— Как успя…? — Кат поклати глава. — Няма значение. Не искам да знам. Защо ми показваш това?

Той посочи един ред.

— Той приема редовно нитизинон.

— Който е за?

Джейсън зареди уебстраница от Националния институт по здравеопазване и зачете:

— Използва се за лечение на „окулокутанен албинизъм тип едно-Б — генетичен дефект при синтезирането на тирозин, аминокиселина, необходима за производството на пигмент за кожата и очите“. — Погледна я. — Иначе казано, Антоний Василиев е албинос.

Кат се поизправи.

— Трябва да е нашият човек — каза Джейсън. — Но това не е всичко.

— Още доказателства ли имаш?

— Нещо по-добро. — Джейсън отново затрака, после се облегна назад, протегна се и изпука с кокалчетата на пръстите си. — Има сестра.

На екрана се появи още една карта на служител на „Клиф Енерджи“. На снимката се виждаше строго изглеждаща жена със същото бледо лице и бяла коса. Отново не се виждаше никаква татуировка, но пък черното слънце би могло да бъде скрито под дебел слой пудра.

— Името й е Велма Василиева — каза Джейсън, — но се съмнявам, че е по-истинско от това на брат й.

По гърба на Кат полазиха тръпки, докато се взираше в лицето на жената.

— Прати снимката на телефона на Сейчан — нареди тя. — Виж дали ще я идентифицира положително. После предупреди паспортните служби в Европейския съюз и Северна Африка. Искам да знам дали Велма Василиева е посещавала наскоро Великобритания и ако да, къде може да е сега.

Джейсън кимна и се наведе над терминала.

Дори Сейчан да не можеше да потвърди, че става въпрос за същата жена, екипът на Грей трябваше да е нащрек.

Кат се обърна, готова да съобщи новината на Пейнтър, но преди това даде на Джейсън една последна заповед.

— Докато ме няма, събери всичко налично за арктическата станция, на която работи брат й.

— Дадено.

Под въздействието на адреналина Кат излезе и закрачи енергично към кабинета на директора. Вратата му беше отворена, но тя го чу да говори, така че почука на рамката.

— Сър?

Пейнтър седеше на ръба на бюрото си, обърнат към един от мониторите на стената. Махна й.

— Влизай, Кат.

Друг глас също я окуражи.

— Супер. Партито вече е пълно.

Кат влезе и отново видя физиономията на мъжа си. Явно срещата на Монк с Дирекцията за научни изследвания във ВМИО-3 беше приключила и той докладваше.

Монк й се ухили, което до голяма степен укроти безпокойството й.

— Здрасти, красавице.

— Здрасти и на теб.

Лявото око на Монк се присви.

— Скъпа, какво има?

Както обикновено, той лесно разпознаваше кога е напрегната.

— Мисля, че идентифицирахме жената, която е атакувала Сейчан и другите в Ашуел. И може би дори е имала пръст в отвличането на доктор Ал-Мааз.

Пейнтър тутакси се обърна към нея.

— Разказвай.

Кат описа основния курс на анализа, прекъсвана от време на време от въпросите на Пейнтър и Монк. Когато приключи, съмнението в очите на Пейнтър се беше сменило с увереност.

— Добра работа — каза той.

Кат не можеше да припише всичко на себе си.

— Джейсън Картър свърши повечето черна работа.

Пейнтър кимна и потърка замислено долната си устна.

— Въпреки помощта това си е удар в десетката — каза Монк.

Пейнтър заобиколи бюрото си.

— Знам за онази арктическа инсталация. За станция „Аврора“. Или поне съм запознат с нея.

— Откъде? — попита Кат.

— Отчасти се финансира от АИОП.

Монк изсумтя от екрана.

— Сериозно? Защо?

— Кофти преса — загадъчно отвърна Пейнтър, тръшна се в стола си и затрака на клавиатурата. — През 2014 година Военновъздушните сили закриха ХААРП в Аляска. ХААРП е съкращение на „Програма за високочестотни активни изследвания на полярното сияние“. Програмата бе финансирана от АИОП и целта беше да изучава йоносферата на планетата, тоест обвивката от плазма, която обгръща Земята на стотици километри над нас и е жизненоважна за сателитните връзки и радиокомуникациите ни. Експериментите включваха изпращане на високочестотни сигнали от разположени на повърхността антени в небето. Това позволяваше на учените от ХААРП да подобрят комуникациите с нашите подводници наред с извършването на безброй други опити. Един проект, наречен „Лунно ехо“, веднъж изпрати лъч до Луната.

— Защо? — попита Монк. — Да не са се опитвали да взривят нещо?

Кат се усмихна, но Пейнтър прие въпроса му сериозно.

— Не. Всъщност това е най-безобидното обвинение срещу комплекса. Щом обществеността научи за затънтена арктическа база, изстрелваща невидими лъчи в небето, се посипаха какви ли не обвинения. Твърдяха, че било космическо оръжие, устройство за контролиране на съзнанието или на климата. Поради това АИОП финансираше проекта тихомълком, така че експериментите на ХААРП да продължат по-далеч от окото на публиката.

Кат разбра интереса на Пейнтър към този проект. Преди да стане директор, Пейнтър беше експертът на „Сигма“ по високите технологии — общо взето всичко, което имаше копче за включване и изключване. Той имаше не само докторска степен по електроинженерство, но и няколко патента.

Пейнтър прехвърли изображение от компютъра към монитора на стената зад него. Беше познатото лого на корпорацията, която държеше станция „Аврора“ — покрито с научни знаци яйце, което всеки момент ще се катурне.

— Това в общи линии е всичко, което ви е нужно да знаете за компанията и директора й Саймън Хартнъл — каза Пейнтър. — Всъщност именно неговото участие изолира допълнително базата от вниманието на широката публика.

— Защо? — попита Монк.

— Покрай благотворителната си дейност той е станал блестяща публична личност. Освен това всички използват технологиите му, от бързите безжични зарядни устройства до мощните му акумулатори. При цялото това доброжелателство никой не го обвинява, че създава устройство за контрол върху съзнанието.

Монк сбърчи чело.

— Но защо яйцето трябва да ни казва всичко, което ни е нужно да знаем за този човек?

Пейнтър погледна през рамо към логото на компанията.

— Това би трябвало да изобразява Колумбовото яйце.

— Което е? — попита Монк.

— Според легендата Колумб заявил, че може да постави яйце изправено и предизвикал критиците си да направят същото. Те се опитали, но безуспешно, а той взел яйцето и го чукнал в масата, като му счупил дупето. Естествено, яйцето останало изправено.

— Иначе казано, измамил е — каза Монк.

Кат го погледна намръщено.

— Историята представлява урок по изобретателност, мислене извън рамките за намиране на решение на един нерешим на пръв поглед проблем.

— Което до голяма степен обобщава философията на Саймън Хартнъл — каза Пейнтър. — Но логото има и допълнително значение. Хартнъл се смята за интелектуален наследник на изобретателя Никола Тесла и на практика го боготвори.

Монк махна с ръка към логото.

— Но какво общо има тази мания с яйцето?

— На световното изложение през 1893 година Тесла се заел да повтори постижението на Колумб, но този път научно. Поставил медно яйце във въртящо се магнитно поле. Магнитните сили по основната ос обърнали яйцето на върха му и го завъртели. Така Тесла изпълнил вековния облог на Колумб.

— При това без мамене — добави впечатленият Монк.

— Колумб не е… — Кат се отказа и махна на Пейнтър. — Какво точно прави „Клиф Енерджи“ с онзи комплекс в Арктика?

— Занимават се с куп нови проекти. Например следят изместването на северния магнитен полюс. Правят опити с плазмените облаци в горните слоеве на атмосферата. Но основната им цел е изучаването на климатичните промени. Станцията използва екстремно нискочестотни сигнали, които обикновено се използват за комуникация с подводниците, за да следи дебелината на полярната шапка.

Кат усети как я обхваща тревога.

— Това се превръща в огромна индустрия на север.

— И вещае политическа буря — каза Пейнтър. — Поради топенето на ледовете ресурсите под тях стават примамлива цел за всички. Канада, Русия и Дания се надпреварват да предявят претенциите си. В най-скоро време някой ще натисне някого прекалено силно.

Зад тях се чуха забързани стъпки, последвани от тревожно чукане на вратата. Влезе Джейсън Картър.

— Трябва да видите това.

 

 

14:39

Пейнтър се дръпна, за да направи място на младежа пред компютъра. Личеше си, че младежът е здравата развълнуван.

— Кат ми поръча да проуча онази база в Арктика — каза той, докато работеше. — Всичко в района е под наблюдение. Военни сателити, метеорологични станции. Програмата „Северен страж“ на канадците има дронове във въздуха, на леда и под водата, които следят трафика в района, за да защитават интересите им. Оказва се, че бяла мечка не може да пръдне, без да задейства сеизмичен сензор.

— Джейсън… — обади се Кат.

— Знам, знам. Дай ми секунда.

Пейнтър и Кат се спогледаха — наблюденията на Джейсън съвпадаха с предишната им дискусия.

— Помислих си, защо да не се възползвам от всички тези системи за наблюдение? — продължи Джейсън. — И настроих протокол за търсене около станция „Аврора“, по-конкретно за двайсет и четирите часа след отвличането на доктор Ал-Мааз.

Пейнтър сви юмрук.

— И открих ето това на един сателит на Норвежкия полярен институт.

Джеймс прехвърли видеозаписа на третия монитор в стаята. На екрана се появи зърнеста картина на хеликоптер, кацнал върху покрита със сняг черна скала. Роторите се въртяха и около машината сновяха дребни фигури. Извадиха от товарния отсек носилка и я понесоха към група четвъртити постройки.

Джейсън погледна Пейнтър.

— Не мога да видя кой е на носилката, но ми се струва странно, че ще евакуират някого на такава отдалечена база.

Яростта, тлееща от дни в Пейнтър, изригна. Полезрението му се стесни, гърлото му се стегна. Не можеше да говори. Той просто пусна записа отново и загледа как носилката изчезва в сградата.

— Сър? — обади се Кат.

— Отивам там — отсече той през зъби.

— Някой трябва да иде — съгласи се Кат. — Но имаме други, които…

— Аз отивам. — Пейнтър обърна гръб на екрана и ги изгледа. Пое дълбоко дъх, но лицето му си оставаше каменно. — АИОП има имуществени права върху станция „Аврора“. Крайно време е някой да я инспектира.

Кат го гледаше и преценяваше наум достойнствата на плана.

— Предполагам, че можем да накараме генерал Меткаф да организира подобен предлог.

— Но за да се получи, трябва да иде някой със солидни технически познания.

— Като вас. — Кат погледна към Монк. И двамата бяха наясно с причината за личното ангажиране на Пейнтър във всичко това. Монк леко кимна на Кат и тя отново се обърна към Пейнтър. — В такъв случай идвам с вас.

— По-добре да…

Този път Кат го прекъсна.

— Отидете ли вие, отивам и аз. — Махна към Джейсън. — Картър може да удържи фронта. И ако стане нужно, Монк може да му помага от място.

— Няма проблем, сър — каза Монк.

Пейнтър си даде сметка, че има нужда от сътрудничеството на Кат, ако иска да има някакъв шанс да спаси Сафия. Може и да беше директор на „Сигма“, но в много отношения Кат бе истинският кукловод тук.

Така че той прие реалността, кимна и каза:

— Тогава грабвай канадката.