Джеймс Ролинс
Седмият мор (20)

17.

3 юни, 09:18

Суданската пустиня

„Господи…“

Поразеният Грей пристъпи в каменния гръден кош на спящия бог. Останалите го последваха, осветявайки с лъчите на каските си просторната зала. Всички ахнаха изненадано, но Грей не можеше да откъсне поглед от чудесата пред себе си.

Залата с лекота можеше да побере стадион за бейзбол. Стените бяха изсечени като гигантски каменни ребра, които се извиваха нагоре, за да се свържат с редицата прешлени на тавана. Арката на гръбнака минаваше от единия край на помещението до другия и изчезваше в отсрещната стена, която бе оформена като човешка диафрагма.

— Подробностите са зашеметяващи — промърмори Джейн. — Вижте само браздите между ребрата.

— Междуребрени мускули — каза Грей, сякаш даваше урок по анатомия.

Дерек освети високата до раменете стена, която разделяше залата на две.

— Това трябва да е гръдното средностение. — Той вдигна лъча и освети подобно на облак образувание над едната част. — Изобразили са дори тимуса.

Но нито един от тези анатомични детайли не беше основната атракция.

Продължиха напред, привлечени от най-невероятната гледка в цялата зала. В средата й имаше огромно каменно сърце, което сякаш висеше от тавана на плетеница здрави кръвоносни съдове, сред които и арката на аортата. Всяка от четирите камери беше изваяна до най-малката подробност и покрита с разклоняващи се артерии.

Макар цялата скулптура да изглеждаше лека като перце, долната част на сърцето почиваше върху част от пода, оформена като гръдна кост.

— В лявата камера има врата — забеляза Джейн, когато приближи.

Грей видя древните тухли, събрани отстрани. Явно бяха използвани да запечатат входа преди много време. Но какво е било скрито вътре?

Въпросът подтикна всички да продължат напред.

Дерек освети през малкия отвор.

— Празно е.

Грей беше разочарован, но не и изненадан. Въпреки откритите тук чудеса мястото очевидно беше разграбено. Ако се съдеше по следите, на които се бяха натъкнали, кражбата бе станала наскоро. По пода имаше маси и пейки. Покрай оребрената стена бяха подредени походни легла.

Някой беше лагерувал на това място — и вероятно дълго.

Почудата в очите на Джейн помръкна и се смени с измъчен поглед.

— Тук сигурно са държали баща ми. — Тя бавно се завъртя в кръг, сякаш го търсеше. — Но защо?

Грей се загледа в останките, мъчеше се да попълни белите петна. По пода бяха поставени лампи на високи стативи, по стените минаваха кабели за осветление. Той ги проследи до мястото, където би трябвало да са се намирали генераторите. На едната маса имаше разбити останки от настолен компютър. Грей разсеяно се запита дали съдържанието на твърдия му диск не може да се възстанови, но се съмняваше, че онези, които са разчистили тук, са били толкова небрежни да го оставят.

Недалеч имаше редица празни библиотечни шкафове, като последният беше съборен. Грей си представи как около тях сноват призрачни изследователи, работещи върху загадката на залата.

Сега мястото беше разчистено и всички те бяха изчезнали.

По-навътре в залата Ковалски клекна до стената и подвикна:

— Я елате да видите.

Те тръгнаха към него.

Ковалски насочи лъча към една дупка в основата между две ребра. Грей беше забелязал подобни отвори от двете страни на залата. Пред тях отново бяха пръснати малки тухли.

Когато всички се събраха, Ковалски освети нишата над дупката. Вътре имаше малък дървен слон с извит хобот и пожълтели бивни. Беше изваян прекрасно, като на места беше запазена кората на дървото, за да предаде грубата кожа на животното.

— Какво е това? — попита Грей.

Джейн се наведе по-близо.

— Прилича на малък съд. Вижте линията по гърба, която трябва да оформя устието.

— Може ли да го вземем? — попита Ковалски и изгледа слона с копнеж. Грей знаеше, че си пада по слонове.

Джейн посегна, но Дерек я задържа.

— Може да не е безопасно.

Тя го изгледа намръщено.

— Баща ми със сигурност го е разглеждал. Ако беше опасен, щяха да го изолират с найлон, както видяхме с черепа. — Тя махна към подобните ниши над другите отвори. — Пък и не е единственият.

— И въпреки това може да е замърсен.

Тя въздъхна и се изправи.

Ковалски също не изглеждаше особено радостен.

— Ами дупката отдолу? — попита Грей.

Дерек клекна и освети вътре.

— Мисля, че е стар гроб.

Грей надникна. Дупката беше дълбока. Определено можеше да побере тяло. Само че стените бяха почернели и покрити с пепел. Забеляза и парчета изгоряла кост.

Доколкото можеше да съди, гробът бе осквернен неотдавна.

Наблизо имаше червена туба за бензин, която потвърждаваше преценката му.

Дерек стигна до същото заключение и погледна към другите отворени гробове.

— Изгорили са телата. Унищожили са всичко.

„Не точно всичко“.

Грей си представи парчето татуирана кожа в епруветката. Дали професорът не го беше изрязал от някоя от мумиите, за да го запази?

Дерек се изправи.

— Но защо са кремирали телата? От страх от заразяване ли? Или просто са изгорили мостовете зад себе си?

Джейн погледна към центъра на залата.

— Видях въглени и под сърцето, но те като че ли бяха от много по-стар огън.

Обзет от любопитство, Грей тръгна натам.

„Сърцето трябва да е важно“.

Мина през ниския отвор и клекна вътре. Вътрешната повърхност бе непокътната, украсена с гравирани в камъка пеперуди. Изображенията бяха деликатни, почти женствени.

Нещо странно привлече вниманието му и той повика Джейн и попита:

— Какво е това според теб?

Тя изпълзя при него, последвана от Дерек. Докато гледаше стените, случайно настъпи някакъв чиреп. Трепна и внимателно взе фрагмента от пода, като освети прашната му синя повърхност.

Дерек надникна над рамото й.

— Това е лапис лазули.

— Може би от купа. — Тя огледа помещението. — Египтяните са вярвали, че лапис лазули има вълшебни свойства.

Погледът й отново се спря върху украсата по стените.

— Прекрасно е… Винаги съм обичала пеперуди. За египтяните те символизирали трансформацията. Гъсеницата, превръщаща се в пеперуда.

Грей също се оглеждаше, като се питаше какво е било предназначението на помещението и какво означават оставените в него следи.

„Магия и трансформация“.

Усещаше, че е близо до нещо важно, но може би не беше той онзи, който ще реши загадката. Насочи лъча на фенерчето към последния странен детайл. Тъкмо той бе причината да извика Джейн вътре.

Тя погледна натам, ахна и направи крачка назад.

Една пеперуда беше оградена — и над нея бе написано името й.

— Това трябва да е работа на баща ми — промълви тя. Пръстите й посегнаха да докоснат изображението, да направят връзка с миналото, но се поколебаха. — Защо му е било да го прави?

Дерек се опита да отговори.

— Номадите, които намерили Харолд, споменали, че непрекъснато повтарял името ти. — Докосна рамото й. — Може би се е надявал, че ще откриеш това.

Джейн отстъпи назад и го погледна, после погледна Грей.

— Не разбирам.

— Може би си е мислил, че ти можеш да разрешиш това — предположи Грей. — Стига да имаш достатъчно време.

Запита се дали това не е причината противникът да преследва Джейн и да се опитва да се добере до нея. Ако професорът беше оставил тази следа, те сигурно вярваха, че тя знае нещо, някакъв начин за решаване на загадката.

Джейн обаче изглеждаше още по-уплашена и объркана.

— Може би е по-добре да продължим да търсим — каза Грей. — Може да има и други следи.

Но не таеше много надежди. Усещаше, че тук, в самото сърце на този каменен бог, е било скрито нещо наистина важно.

Освен това много добре си даваше сметка за времето, което сякаш го притискаше от всички страни.

„Вече се забавихме прекалено дълго тук“.

 

 

09:38

Единственото предупреждение бяха посипалите се камъчета.

Тънката струйка се посипа от отвесната скала от лявата й страна. Сейчан не й обърна внимание и продължи да кара сузукито през клисурата. Връщаше се при входа към пещерите. Преди четирийсет и пет минути беше взела мотора на Ахмад да огледа района, като патрулираше по клисурата, водеща към долината.

Беше оставила момчето и кучето в камиона със заповед да натисне клаксона при първия знак за беда. Освен това му беше дала радиостанция и допълнителни инструкции.

Не можеше да е сигурна, че са ги проследили, и затова просто прие, че е така, и състави плана си. Влезе в ролята на очевидна мишена, за да привлече вниманието. Остави ги да видят, че в камиона е само момчето. Искаше да свалят гарда си, докато преценяват ситуацията, да разберат, че останалите са под земята.

И най-вече Джейн Маккейб.

Сейчан предполагаше, че младата жена си остава основна мишена и че врагът няма да губи време в изграждане на стратегии.

На свой ред тя използваше времето да овладее по-добре мотора на Ахмад — пробва сцеплението на гумите и откри, че са идеални за пясък, но не толкова за скала.

Единственият й отговор на падащите камъчета беше да се премести по-близо до скалата, за да стане по-трудна мишена.

Не показа никаква друга реакция. Дори пулсът й не се промени. Ако не друго, изпитваше облекчение да види твърдото доказателство за спотайващите се сред хълмовете призраци. След като вече знаеше, че наистина са тук, се успокои, наслаждавайки се на адреналина.

Зрението й се изостри.

Не беше трудно да се досети за плана на противниците. В тази ситуация единственият умен ход бе да чакат мишените да се появят и да им устроят засада на открито, особено ако искаха да заловят Джейн Маккейб жива.

Сейчан нямаше да позволи това.

Увила лицето си в шал, тя прошепна в микрофона до устните си.

— Ахмад, бъди готов.

Продължи да поддържа същата скорост, докато наближаваше долината.

Чу как двигателят на камиона оживя и ръмженето му отеква в каменните стени. По-рано беше попитала Ахмад дали може да шофира. Той се изсмя пренебрежително, сякаш въпросът бе оскърбил мъжкото му достойнство. Въпреки това тя го накара да го докаже, като направи две обиколки на долината.

Най-вероятно противникът щеше да реши, че на момчето му е станало скучно и готви камиона за поредното кръгче.

„Но не и този път. Този път е сериозно“.

Когато Сейчан влезе в долината, Ахмад вече беше подкарал камиона към нея. Тя вдигна ръка, сякаш за поздрав — и рязко я свали.

Ахмад настъпи газта и се понесе към нея.

Сейчан се наведе ниско над кормилото и също даде газ. Задното колело се завъртя бясно, хвърляйки струя пясък, после зацепи и моторът полетя напред към бронята на камиона.

Сейчан зърна лицето на Ахмад зад стъклото. Изглеждаше уплашен, но не намали. В последния момент тя го остави да победи в играта на нерви и рязко зави настрани. Камионът профуча покрай нея и продължи към тясната клисура. Сейчан искаше момчето и камионът да се махнат — за негова безопасност и за да запазят единственото си превозно средство.

Щом се размина с камиона, тя наклони рязко мотора, прехвърляйки цялата си тежест на едната страна. Докато се завърташе в кръг, извади пистолета от кобура на бедрото си и го вдигна към скалата, от която се бяха посипали камъчетата. Надяваше се онзи, който се беше издал, да я е последвал дотук.

Внезапната суматоха в долината успя да накара противника да се издаде — макар това да бе само раздвижване на сенки.

Сейчан стреля напосоки. Не очакваше да улучи целта си, а само да спечели допълнителни секунди за Ахмад да стигне до прикритието на скалите, което и стана. Камионът изчезна в сенките. Сейчан се надяваше, че врагът няма да зареже долината, за да тръгне след момчето — поне не веднага. Противникът първо трябваше да се добере до основната си цел.

„Да се надяваме“.

За да привлече още повече вниманието им, Сейчан се понесе в сенките покрай края на долината и стреля слепешком към същото място на скалата. Най-сетне около нея изригнаха фонтанчета пясък, съпроводени от гърмежа на пушка.

„Добре“.

Слаломираше експертно в сенките, без да намалява скоростта, като прехвърляше тежестта си от едната стъпенка на другата и правеше резки завои. Отвърна на огъня, когато определи приблизителната позиция на снайпериста. Докато изпълняваше акробатичните си номера през следващата минута, сърцето й препускаше в такт с двигателя. Усмихна се под шала си, чиито краища шибаха лицето й.

След като се увери, че е спечелила достатъчно време на Ахмад да излезе от клисурата на открито, обърна мотора и се понесе към входа на пещерите.

Не намали скорост, докато приближаваше отвесната скала. Включи фара на мотора, наведе се ниско над кормилото и влетя в отвора.

„Време е да пренесем битката под земята“.

 

 

09:53

Спряха пред единствения отвор, който водеше от гръдната кухина по-дълбоко в спящия каменен бог. Джейн погледна назад към сърцето, което беше потънало в мрака, и си представи надрасканото съобщение, оставено от баща й. Без да има никаква представа какво означава то, тя се обърна към следващата стъпка от пътуването им.

През шейсетсантиметровата каменна диафрагма в основата на гърдите имаше изсечен свод. Лъчите на фенерите им разкриха висящи маси пясъчник от другата страна. Древни ръце и инструменти бяха излъскали повърхностите почти до блясък.

— Това трябва да са лобовете на черния дроб — каза Дерек и потърка ребрата си от дясната си страна.

По-тъмни сенки ги привличаха навътре в коремната кухина.

Джейн усети леко гадене, докато вървеше натам — не от анатомично отвращение от онова, което може би ги чакаше, а от страх, че може да не оправдае очакванията на баща си. Той й беше оставил послание и може би беше умрял, докато го бе пращал.

„А аз нямам представа какво означава то“.

Дерек вървеше до нея, сякаш усетил смута й.

— Какво ще кажете да спрем и…

Грей рязко се обърна.

— Тишина.

Джейн също го чу. Звук на двигател, който постепенно се усилваше. Всички се обърнаха. От гърлото на гиганта се появи слаба светлина, която внезапно стана по-ярка, когато нещо изхвърча от трахеята в гръдния кош. Гуми се плъзнаха по пода, намалявайки скоростта на нещото в залата.

Беше моторът на Ахмад.

Навелият се над кормилото моторист се надигна.

— Сейчан! — извика Грей.

Но Сейчан вече беше видяла осветената им група и отново даде газ. Ревът на двигателя отекна в затвореното пространство, докато ги приближаваше. Тя спря, но остана на седалката.

Нямаше каска, но си беше сложила защитната маска. Погледът й обходи залата, но думите й бяха насочени към тях.

— Имаме си компания.

— Къде е Ахмад? — попита Грей.

Сейчан се обърна и разкопча някакъв пакет от багажника.

— В безопасност е. Засега. Отпратих го с камиона. — Подхвърли пакета на Грей, който го улови. — Взех нещата ни. Резервни пълнители, заслепяващи и димни гранати. Пиезерът на Ковалски също е там. Много скоро ще дойдат и ще се опитат да ни накарат да излезем.

Погледът й се спря многозначително върху Джейн. „Дошли са за мен“.

Джейн си представи съобщението на баща си. Дерек, който явно беше разбрал същото, хвана ръката й.

— Какво ще правим?

Грей отговори на въпроса му с въпрос.

— Може ли да има друг изход?

Дерек сви рамене.

— Не знам… Вероятно има.

Джейн стисна ръката му.

— Той е прав. Древните често са правели тунели за бягство от свещените си постройки.

Дерек погледна към гръдната кухина, после към свода, водещ към стомаха.

— Влязохме през устата, така че ако строителите са продължили да се придържат към анатомията…

Ковалски изстена.

— Ама че лайняна история!

Грей го потупа по рамото.

— Да се надяваме да е. Това може да е единственият ни изход.

И ги поведе към свода, а Сейчан ги последва с мотора.

Докато минаваха под лобовете на черния дроб, Дерек освети каменна сфера над него.

— Жлъчка — промърмори с благоговение въпреки грозящата ги опасност.

Джейн продължаваше да държи ръката му. Беше благодарна, че може да се хване за нещо солидно, че има опора. Остана до него, докато навлизаха по-дълбоко в коремната кухина. Фенерите на каските и на мотора осветяваха чудесата тук.

Заобиколиха гигантския стомах, легнал върху каменен далак, и откриха, че по-голямата част от кухината пред тях представлява скала, изваяна на намотки и възли, представляващи червата на божеството. И тук детайлите бяха изумителни, от загатнатия оментум около органите до плетеницата кръвоносни съдове върху всяка повърхност.

Още по-нагоре редицата прешлени се извиваше по тавана и изчезваше в тъмните дълбини на корема. Стените от двете страни бяха оформени като огромни бъбреци, които висяха заплашително, сякаш всеки момент щяха да паднат.

— Насам — каза Сейчан.

Насочи мотора към стомаха и освети тесния отвор от едната му страна.

„Вход…“

Грей отиде при отвора и пъхна глава в стомаха.

— Виждам края на хранопровода. — Обърна се. — Както и началото на друг проход.

Дерек огледа залата.

— Трябва да минава през чревния тракт. И да се надяваме, че завършва с изход. Може и да не е най-приятният начин за измъкване, но нямаме голям избор.

Когато Грей се изправи, Сейчан го дръпна настрана.

— Оставих на Ахмад радиостанция и джипиес. Казах му да се отдалечи и че ще му съобщя позицията ни, ако намерим изход. — Хвърли поглед към Джейн. — Но ние знаем коя е истинската цел на противника. Същата като в Ашуел.

Грей разбра намека й.

— В такъв случай трябва да изведеш Джейн. — Той погледна групата. — Но за да успееш, ще трябва да отвлечем вниманието на врага тук. Да се надяваме, че докато разберат, ще сте се измъкнали…

— Ще бъдем в камиона на път за Хартум. Щом се сетят, те ще ни последват, което може да ви даде време вие също да се измъкнете.

— Значи при всяко положение печелим — каза той, макар изобщо да не изглеждаше убеден във вероятността на подобен изход.

Джейн негодуваше, че я третират като футболна топка, без да й дават думата по въпроса. Дерек бе дочул разговора им и стигна до различно заключение.

— Прави са — каза той. — Харолд ти е оставил онова съобщение. Твърде си важна, за да се излагаш на риск.

Тя го погледна — тревогата на лицето му нямаше нищо общо със спасяването на света.

— Но аз не знам какво точно…

Той стисна ръката й.

— Ще разбереш.

Тя се загледа към отвора в стомаха.

— Ами ако грешим? Ами ако няма изход?

— Сигурен съм, че има — обади се стоящият до тях Ковалски.

— Откъде си толкова сигурен?

Той я подкани да влезе в стомаха.

— Четох го в една книга.

Дори Грей остана озадачен от отговора му.

— Каква книга?

Ковалски въздъхна раздразнено.

— „Всички серат“. — И махна с ръка към огромната зала. — Същото трябва да се отнася и за този великан.

Грей изстена.

Джейн се усмихна; усети как напрежението в раменете й отслабва.

— Има логика — каза Дерек.

Сейчан само поклати глава и вкара мотора си в стомаха. Щяха да се нуждаят от скоростта му, ако искаха да стигнат пустинята.

Без друг избор, освен да приеме плана, Джейн понечи да я последва, но Дерек я задържа.

— Пази се. — Наведе се и я прегърна. Изглеждаше сякаш иска да я целуне, но защитните маски правеха това невъзможно.

Тя също го прегърна, притисна се за момент в него и се дръпна.

— Скоро ще се видим.

— Обещавам.

Тя се обърна и влезе след Сейчан. Видя тунела, който водеше към лабиринта на червата. Отворът беше по средата на стомашната стена. Погледът й обходи стомаха. Повърхността беше покрита с нещо като съсухрени язви — и после тя осъзна, че това са лица с хлътнали очи и празни изражения.

Сепна се и настръхна от суеверен страх.

Подскочи, когато Сейчан запали мотора и двигателят изрева оглушително.

Сейчан потупа седалката зад себе си.

— Скачай.

— Какво си…?

— Качвай се! Бързо!

Джейн яхна мотора и се отпусна на седалката.

— Дръж се здраво!

Джейн едва успя да хване Сейчан през кръста, когато тя даде газ. Моторът се понесе нагоре по стената и мина през отвора.

Джейн се приведе заради ниския таван.

Фарът осветяваше плетеницата пред тях, сякаш се бяха качили на някакво увеселително влакче.

— Почва се! — извика Сейчан, която май се усмихваше.

Джейн се вкопчи в нея още по-силно.

„Господи…“

 

 

10:08

Валя наблюдаваше от върха на опалените от слънцето скали.

Позицията й бе над потъналата в сянка купа на долината. Тя изчака, докато и последният от хората на Крюгер изчезна през тъмния вход, водещ към подземните загадки. Би ги последвала, но нямаше вяра на жената, която охраняваше целта им.

„Сейчан“.

Валя я беше наблюдавала как кара напред-назад през клисурата. От мястото си се беше опитала да разгадае смисъла в следите, оставени от мотора й в пясъка. Беше заподозряла, че жената прави нещо повече от това да пази другия край на клисурата и да им попречи да блокират изхода.

Явно се беше досетила, че са тук — или поне правеше планове, ако са тук. Знаеше, че екипът на Валя ще изчака, докато другите излязат от дупката, за да ги хванат на открито.

„И затова ни принуди да действаме по твоите правила“.

Макар че беше склонна да приеме, като прати Крюгер и хората му под земята, Валя не беше толкова глупава да остави пустинята без наблюдение. Отказваше да бъде подлъгана от онази предателка да отпусне кордона около хълмовете.

За да си помогне, се дръпна от ръба и взе втория от двата дрона. Включи роторите му и го вдигна високо. Върна се при ръба и пусна птичката в небето. Тя се сниши за момент, после дългите метър и двайсет криле уловиха топлите течения от долината. Машината се издигна и започна да кръжи.

Тя щеше да е нейните очи и да наблюдава отвисоко хълмовете.

Ръчният монитор показваше сигнала от камерите, разделен на две.

Първата картина показваше камион, който се носеше тежко през пустинята.

Валя вече беше пуснала другия дрон след камиона. Искаше да знае, ако обърне обратно. За момент си помисли дали да не нареди на някой от разузнавачите на Крюгер да го догони с мотора си, но не искаше да отслабва пратените под земята сили.

Основната им цел си оставаше Джейн Маккейб.

Освен това дронът, следящ камиона, продължаваше да излъчва интерференция над машината, като блокираше всички съобщения и изолираше водача. Щяха да минат часове, преди да стигне до някаква помощ.

Валя приклекна на самия ръб на скалата.

Ако хората на Крюгер не успееха да се справят и оставеха другите да подадат глави над пясъка…

Взе пушката си.

„Ще те чакам“.