Джеймс Ролинс
Седмият мор (31)

28.

18 юни, 10:23

Мил Хил, Англия

Грей стоеше до прозореца, гледащ към малката операционна в института „Франсис Крик“ край Лондон, и се взираше в завитата фигура на масата.

„Всички сме ти задължени“.

След като беше преминал през многобройни изследвания, Грей трябваше утре да се върне в Щатите. Сейчан и Ковалски също бяха минали изследванията и щяха да летят с него, но не проявиха никакъв интерес да дойдат тук. Ковалски беше казал: „До гуша ми е дошло от мумии“.

Грей се усмихна. Съмняваше се, че Ковалски си дава сметка колко подходящи са думите му предвид ситуацията. Представи си ужасните мъртвешки лица, изрисувани в каменния стомах на заровената богиня.

Те бяха една от по-очевидните насоки. Грей си спомни какво си беше помислил самият той тогава: „Всичко тук е урок“.

И наистина беше, но не единственият в това пътуване.

Представи си как старата слоница хваща Джейн за ръката и й предава знанието си, сякаш учи малко дете. В онези каньони наистина нямаше лек.

А само още един урок.

Онова, което беше показано на Джейн — на което беше научена, — беше рецепта за лекарство, не самото то.

Вратата зад него се отвори и двама души, които се бореха с пандемията, дойдоха при него да отдадат почит на човека, докато са още заедно.

Монк се усмихна и го сграбчи в мечешка прегръдка, а д-р Илеара Кано просто му стисна ръката.

Монк погледна към операционната. Лицето му беше изпито от изтощение.

— Май двамата с теб затворихме кръга. От една мумия на друга.

Определено беше така.

В друго крило на същия медицински комплекс мумифицираното тяло на професор Маккейб беше унищожено при палеж. Грей си спомни как беше стоял на улицата и как за първи път беше чул за странната болест, причинявана от микроб.

„Наистина затворихме кръга“.

Само че този път на масата не лежеше професор Маккейб.

Илеара погледна тъжно надолу и каза:

— Делото му е завършено. Утре сутринта ще го върнат в Уестминстърското абатство.

Монк се опита да проговори с британски акцент — и не успя.

— Доктор Ливингстън, предполагам.

Грей вдигна вежда.

— Искаш да кажеш препогребвам.

— Това беше добро. — Монк го сръчка с лакът. — Ще го използвам на следващата среща.

— Давай.

Малко след като екипът на Грей бе пристигнал от Руанда тялото на Дейвид Ливингстън беше извадено от криптата му в Уестминстърското абатство, където беше лежало в покой повече от век. От останките на горкия човек бяха взети толкова много проби, че Грей остана изненадан, че под покривалото е останало нещо.

Но наистина най-важното беше скрито в черепа му.

„Лекарството“.

Монк се намръщи на загадката пред него и изсумтя:

— Чух само отделни части, но не и цялата история.

Грей го погледна — знаеше, че приятелят му иска от него да попълни белите петна.

— Откъде да започна?

— Да кажем, от Мойсей.

Грей се усмихна и въздъхна.

— Ако наистина искаш да разбереш, ще трябва да започнем от още по-рано. От времето, когато стадо жадни слонове открило водоизточник, отровен за повечето форми на живот. — Спомни си възхищението на Ноа от огромните животни. — И някак си се научили да я пият, без да им вреди. Може би никога няма да научим как е станало това, но подозирам, че е свързано с почитта, която отдават на костите на предшествениците си.

Илеара кимна.

— Природата е пълна с примери за такива странни биологически взаимоотношения. Понякога така и не разбираме как са се образували и слагаме обяснението в категорията „Животът намира начин“.

Грей потърка брадичката си.

— Така или иначе, слоновете в крайна сметка открили метод. Научили се да събират останките на роднините си под купчини клони от сливата мобола, така че танинът от кората да предизвика химическа трансформация в мъртвото тяло, превръщайки отровата в лекарство.

— Потвърдихме го в лабораторията — добави Илеара. — След като гостоприемникът умре, микробът преминава в спящо състояние и престава да се храни с електричество от мозъка. Едва тогава той става чувствителен на танина от кората. В общи линии, танинът изключва няколко гена и прави микроба нетоксичен. Още по-хубавото е, че ако нетоксичният микроб попадне на токсичния си братовчед в жива тъкан, той неутрализира и него.

— Лекарството — каза Грей.

Монк почеса бръснатата си глава.

— Значи рецептата е да оставиш заразено тяло да бъде мумифицирано под въздействието на танина от онази кора, да изчакаш година-две и да прибереш трансформираната добра версия.

Грей си представи как майката слоница троши черепа на пропитите с танин останки на прародител и показва на малкото си как да дъвче парчетата, за да извлече лечебната версия на микроба.

— Но този метод е специфичен за отделните видове — наблегна Грей. — Затова слонските кости са безполезни за нас. Ние трябва да го направим сами. Слонски кости за слонове.

Монк направи гримаса.

— И човешки за човеци.

— И черепите вършат най-добра работа — добави Илеара. — Тъй като в тях се намират повечето микроби. Разбира се, с модерните методи можем просто да култивираме лекарството, но навремето е ставало само по този начин.

Грей знаеше, че лабораториите на института правят точно това — култивират лечебния микроб от черепа на Ливингстън.

— И кога ще стигнем до Мойсей? — попита Монк.

Грей си погледна часовника. Нямаше нищо против да прескочи напред.

— Бедствията. Да. Тази част от историята започва, когато през един особено влажен сезон, вероятно дължащ се на климатични промени заради изригване на вулкан, водоизточникът на слоновете бил наводнен и организмът се разпространил по долината на Нил, давайки начало на верижна реакция от библейски бедствия. След това група египетски пътешественици тръгнали да търсят източника и открили слоновете. Шокирани, че животните могат преспокойно да пият водата, те започнали да изучават поведението им и се научили как да правят лекарството.

Грей си спомни разказа на Ноа за кенийското племе, което се научило от слоновете как да предизвикват раждане с дъвчене на определени листа. Поклати леко глава при мисълта за изобретателността на човека и гъвкавостта на природата.

„Животът намира начин“.

Времето го притискаше и той продължи:

— Пътешествениците се върнали с лекарството на север, където знанието им било запазено от секта, която почитала женската версия на Туту, бога на съня и сънищата.

— Защо женска? — попита Монк.

— Мисля, че защото открилият лекарството вероятно е бил жена, може би еврейка, отишла там с лъв. Или поне според мен тя е завела там египтяните, ако се съди по начина, по който старата слоница посрещна Джейн и Рохо. Възможно е също да е богиня, защото микробът уврежда генетично мъжкото потомство на заразените. — Грей сви рамене. — Така или иначе, вероятно са избрали бог на сънищата заради странните халюцинации, предизвиквани от микроба.

Реши да прескочи теориите си, че микробът може би е в състояние да записва силните спомени и да ги повтаря. Вместо това продължи с историята.

— През размирните времена в Египет около 1300 година преди новата ера, повече от век след бедствията, членовете на сектата се уплашили, че знанието може да бъде изгубено, и затова построили гробницата на своята богиня, която трябвало да послужи за две цели. Първо оставили уроци по стените, в които записали рецептата, след което оставили проба — мумифицирано и запазено тяло, съдържащо лекарството.

— И то останало заровено там за хилядолетия — рече Монк.

— Но нищо не остава погребано завинаги и няма начин да запазиш идеално тайна. Някои местни са знаели за гробницата — вероятно потомците на нубийските слуги, които помагали на сектата и предавали тайната от поколение на поколение. Докато един британски пътешественик не дошъл да търси изворите на Нил. Човек, когото местните започнали да почитат.

Грей погледна към покритото тяло. Дейвид Ливингстън бе извършил много добрини през престоя си в Африка, като помагал на племената и се борил срещу търговията с роби.

— За да почетат Ливингстън, те му разкрили всичко това и дори го дарили с артефакти. По-късно, може би за да запази знанието и тайната, той скрил загадката в кодирани съобщения до приятеля си Стенли. А след смъртта му — или с негово съгласие, или като част от племенен ритуал — тялото му било превърнато в същия съд като жената на трона. Когато пристигнало в Лондон, то било мумифицирано и положено в ковчег от кората на слива мобола.

Илеара поклати тъжно глава.

— И в края на деветнайсети век някой трябвало да отвори един от артефактите на Ливингстън и да отприщи чумата в Британския музей.

Грей отново си погледна часовника.

„Закъснявам“.

Обърна се към Монк.

— Така е, но Пейнтър и Кат знаят повече от мен за тази част от историята с участието на Тесла, Твен и Стенли. Така че е по-добре да попиташ жена си за тези неща. Или Пейнтър. Чух, че е излязъл от карантина. — Той потърка ръце. — Трябва да тръгвам. Имам обедна среща с една жена, която става много нетърпелива, ако не съм точен. И не ми се иска да й казвам, че ти си причината за закъснението ми.

Монк вдигна ръце.

— Тръгвай, не искам Сейчан да ме вземе на мушка.

Грей излезе, доволен, че е почел великия пътешественик и че може да го остави да почива заслужено в мир. Мина през големия медицински комплекс, в който кипеше активност покрай продължаващата битка с мора, и излезе под яркото слънце.

Спря такси и даде адреса, който му беше оставила Сейчан. Тя беше доста загадъчна около обяда, което бе малко обезпокоително, като се имаше предвид що за жена е.

Когато таксито спря, навън имаше голяма опашка. Грей слезе и заслони очите си от слънцето. Къде беше…

Нечия ръка хвана лакътя му и заби дълбоко пръсти.

— Закъсня.

— Знаеш, че Монк е приказлив.

Сейчан го поведе през тълпата към ъгъла. Грей зяпна към онова, което се издигаше пред тях. Беше Лондонското око, гигантското виенско колело, което се извисяваше над Темза. Всяка кабина представляваше голямо прозрачно сферично помещение, способно да побере двайсетина души.

Сейчан го помъкна към началото на опашката.

— Знаеш ли колко струва да задържа това нещо? Защо според теб ти казах да дойдеш навреме?

— Какво…?

— Млъквай.

Сейчан го поведе по рампата до чакащата кабина. Вътре беше подредена маса с фина покривка и кристални чаши. На съседната количка сребърни съдове с похлупаци криеха кулинарни загадки, а в кофа лед се охлаждаше бутилка шампанско.

Сейчан го бутна вътре и махна на чакащия оператор. Обърна се със зачервено лице към Грей.

— Трудно може да те изненада човек.

Той се усмихна.

— И това ме опазва жив.

Докато потегляха, Сейчан пристъпи напред и обви ръце около кръста му.

— Значи довечера ще трябва да положа повече усилия.

— Определено съм готов за предизвикателството.

— Гледай да си.

Отведе го при масата, до която имаше малка пейка, гледаща към Темза. Седнаха. Кабината бавно се издигаше, откривайки разширяващ се изглед към безкрайния Лондон.

— Защо е всичко това? Нямаше да имам нищо против и един сандвич с бира. — Придърпа я към себе си. — Важна е компанията.

— Реших, че го заслужаваш.

— Откъде ти хрумна идеята да…? — Той я погледна. — Откраднала си я от Дерек и Джейн, когато се возеха на виенското колело в Хартум.

Тя се усмихна.

— Наистина не позволяваш нищо да мине незабелязано покрай теб. — Този път тя придърпа него към себе си. — Кой казва, че само онези двамата могат да се забавляват?

Той въздъхна, понеже си даде сметка колко малко подобни моменти имат те двамата. Подозираше, че това е част от намерението. Може би не беше замислено нарочно от Сейчан, но все пак го имаше, увиснало във въздуха между тях като неизречен въпрос. Смееха ли да разпознаят силите, които не им позволяваха да имат повече такива моменти? И смееха ли да се освободят от тях?

Нямаха отговор и и двамата останаха мълчаливи, задоволявайки се с това, което имаха.

Сейчан се размърда и каза:

— Кат ми се обади. Решила, че трябва да знам.

— Какво?

Сейчан се загледа към реката.

— Вчера в Канада някой оставил бяла роза на гроба на Антон Михайлов.

Грей разбра тревогата й. След събитията в Африка бледата убийца беше изчезнала в гората — жената, чието име вече знаеха.

Валя Михайлова.

Грей докосна ръката й.

— Не можеш да си сигурна, че е била…

Сейчан сплете пръсти с неговите.

— Бяла роза с едно черно листенце.

 

 

11:38

— Имаш посетители — каза Кат, докато влизаше в стаята.

Пейнтър се надигна в болничното легло.

„Най-сетне“.

Беше прекарал прекалено много време в инфекциозното отделение на „Франсис Крик“, където беше подложен на лечение, изследвания и наблюдение, и жадуваше за каквото и да било отвличане на вниманието.

Зад Кат Сафия надникна в стаята.

— Просто идвам да видя пациента. — Застана на прага с букет балони. — Реших, че няма да е зле да се разведриш малко.

Пейнтър изстена.

— Мисля, че се нагледах на достатъчно балони.

Тя се усмихна.

— А какво ще кажеш за стар приятел?

Вратата се отвори по-широко и на прага се появи висок широкоплещест мъж с рошава руса коса и загоряла от слънцето кожа.

Пейнтър се усмихна.

— Омаха Дън…

Мъжът се ухили и около очите му се появиха бръчици. Той придърпа Сафия до себе си и влезе с нея.

— Оставям те с жена ми, а заради теб насмалко да я убият… отново.

— Какво да кажа? — Пейнтър сви рамене. — Все някой трябва да осигури малко вълнение в живота й.

Сафия поклати глава, въздъхна и отиде при купчината картички и подаръци, за да добави към нея и балоните.

Прекараха следващите няколко минути в наваксване на новостите в живота на другите.

— Значи си намерил жена, която да се омъжи за теб? — засмя се Омаха. — И къде е нещастницата?

Пейнтър леко се намръщи.

— Лиза държи фронта във Вашингтон. Не беше доволна да научи, че оставам с всички други във „Франсис Крик“. Това място направо е станало английски отдел на „Сигма“. Но ме разбра. Центърът е изпреварил останалия свят в изучаването на патогена, а след станалото в Арктика се нуждаем от всички.

Сафия седна на ръба на леглото му.

— Как вървят нещата на Елсмиър в „Аврора“?

— Още е пълна каша. В момента микробиолозите и специалистите по заразни болести на острова са повече от белите мечки. Ще мине време, преди да разберем напълно въздействието върху средата от пускането на микроба от Хартнъл. Но засега сме умерени оптимисти. В Арктика е студено и тропическият микроб едва ли ще оцелее извън топъл гостоприемник.

— В такъв случай да се надяваме Арктика да си остане студена.

Пейнтър кимна. Думите й му напомниха, че методът на Саймън Хартнъл за спасяване на планетата можеше и да е погрешен, но целта си оставаше благородна.

Омаха побутна Кат.

— А сега му покажи истинския подарък.

Пейнтър повдигна вежди.

— Какъв подарък?

Кат се усмихна.

— Пазехме го, докато излезеш от карантина, за да можеш да го държиш в ръцете си. — Взе куфарчето си и го отвори. Извади прозрачен предпазен плик с жълт лист с избелял текст. — Намерихме го в криптата на Дейвид Ливингстън, оставен от един джентълмен, който очевидно е бил много добър в пазенето на тайни, за разлика от някои негови приятели.

Пейнтър взе трошливо изглеждащото писмо, като го държеше внимателно, особено след като видя подписа в края му.

— От Марк Твен е — промълви той.

Спомни си разказа от дневника на Тесла, описващ събитията от 1895 г., включително пътуването на Твен и Стенли до Судан по следите, оставени от Ливингстън.

Обхванат от любопитство към последната добавка към историята, той се зачете. Писмото носеше дата 20 август 1895 г.

На господата и благородните дами, които четат това,

Първо, засрамете се, че сте нахълтали в гроба на Дейвид Ливингстън и в онези гробници в пясъците, където не ви е мястото, но също така моите сърдечни поздрави за късмета или съобразителността (или и двете!), накарали ви да смутите съня на бедния Ливингстън. Колко уместно е, че добрият доктор отново е на разположение да излекува болежките на онези, които са почукали на гроба му в абатството. Уверявам ви, че ви оставихме солидно количество от тази най-зловеща тинктура.

Предупреждавам ви обаче, че лечението има доста просвещаващи и тревожни ефекти. Аз самият за всеки случай участвах във въпросното лечение и по време на треската при възстановяването видях картини и чух звуци, които не бяха изпитани от мен, а спомени на други, на човека, чиито кости лежат пред вас. Видях сини езера, които очите ми никога не са виждали, тъмни джунгли, в които кракът ми не е стъпвал, и други приятни и ужасни гледки, включващи жестокостите на човека към онези с черна кожа в още по-черната Африка. Също така почувствах като своя страстта на носителя на тези спомени, дълбоката му всеотдайност към онези, към които съдбата не е била така благосклонна, чистата му вяра в Бог, който може да обича всички, безграничното му любопитство към онова, което се крие зад хоризонта.

Със сигурност съм повече човек на словото, отколкото на науката, така че не съм по-вещ от уличен метач за начина, по който е устроен светът. Въпреки това ми се иска всеки човек да погледне през очите на другия, както стана с мен, наистина да познае душата му, та било то и само в трескав сън; тогава светът би бил много по-добър.

Така че пийте до насита от лекарството пред вас и ценете времето, което ви остава, защото един ден всички ние ще свършим тук. Макар че не можем да избегнем смъртта, пожелавам всички ние да направим приживе толкова, колкото нашия добър д-р Ливингстън.

Пейнтър се усмихна на последните думи.

„Колко вярно“.

От бележката ясно личеше, че Твен и Стенли са научили, че мумифицираното тяло на Ливингстън съдържа лекарството. Спомни си разказа на Твен за времето в Судан, как двамата със Стенли открили средството, а не самото лекарство в гробницата. Вероятно двамата така и не бяха разбрали патогенезата на болестта, също като древните египтяни и слоновете, но бяха научили, че процесът на мумифициране е начинът и че тялото на Ливингстън е самото лекарство.

Пейнтър подозираше също, че на двамата са им помогнали и допълнителните указания, дадени на Стенли от Ливингстън — информация, която или бе изгубена, или никога не е била записана, поради което техните собствени усилия бяха много по-тежки.

Въпреки това Пейнтър бе привлечен от друг интригуващ момент от бележката на Твен.

— Обърнахте ли внимание, че изглежда убеден, че „трескавите сънища“ или халюцинациите, които е видял, са спомени на Дейвид Ливингстън? С Грей обсъждахме възможността микробът да записва детайли от живота на човек и да ги предава нататък. — Той се обърна към Сафия. — Доколкото разбрах, ти си имала подобно изживяване, но за разлика от Твен, който е поел микробите на Ливингстън, ти си приела онези от мумията в пустинята.

Сафия поклати глава. Личеше си, че не се чувства удобно от посоката на разговора.

— Вече не си спомням почти нищо. Все едно да се опитваш да си спомниш сън.

Пейнтър кимна.

— И аз не изпитах нищо подобно при моето лечение.

Кат предложи обяснение.

— Може би защото си приел култивираното в лаборатория лекарство, а не естествения еликсир.

— Култивирано в лаборатория? — Омаха се ухили. — В такъв случай съм изненадан, че не си сънувал сирене и мишка, въртяща колело.

Пейнтър не му обърна внимание и се загледа в писмото в ръцете си.

— И все пак се питам дали няма още нещо…

— Какво? — намръщи се неразбиращо Кат.

— Например, защо професор Маккейб е оградил в дневника си седмото бедствие? — Пейнтър погледна през прозореца на север. — Така де, вижте какво стана в Арктика. Все едно беше излязло направо от Библията.

— Мисля, че още имаш треска — заяви Кат. — От разговорите с Рори знаем, че баща му го е оградил, след като е превел йероглифите от египетска стела, открита при строежа в Судан, описваща седмото бедствие. Станало е в началото на проучванията му, преди да изчезне в пустинята.

— Но ако все пак е било пророчество за онова, което преживяхме в Арктика?

— По-скоро е просто свидетелство за силна буря от някой древноегипетски метеоролог. — Кат му размаха пръст. — Ще кажа на докторите да доведат и психиатър.

Пейнтър й се намръщи.

— Просто се чудя.

Омаха плесна коленете си и стана.

— Животът наистина е чудо, но трябва да вървим.

— Прав е. — Сафия прегърна Пейнтър и прошепна в ухото му: — Благодаря.

Омаха не беше склонен да приема подобни неща.

— Пейнтър, ако всички ще се целуваме, ще се обадя на жена ти.

Сафия се усмихна и сложи длани върху бузите на Пейнтър, така че да види искреността в очите й.

— Благодаря ти.

— Няма за какво, Сафия, наистина.

 

 

13:07

Сафия гледаше през прозореца на таксито, което пълзеше по задръстените улици на Лондон през обедния час пик. Омаха седеше до нея и държеше ръката й. Тя стисна пръстите му — имаше нужда от физическия му допир.

Гледаше оживения град, който обичаше — от кварталните пъбове, пълни с хора, които се смееха и довършваха обяда си, до тромавия двуетажен автобус, който ръмжеше недоволно на трафика, че съсипва графика му.

Но над всичко това трептеше друг образ.

Безкрайни пясъци, нажежени от пустинното слънце… златните върхове на пирамидите, отразяващи ослепителните лъчи… бавната върволица камили, движеща се по хребета на дюната — тъмни силуети на яркия фон…

Стисна ръката на Омаха по-силно. Виденията ставаха все по-редки, така че предпочиташе да не говори за тях. Въпреки всичко знаеше, че това не е единствената причина за сдържаността й. Преди, когато в небето на Арктика бушуваше пожар, тя беше изпитала много повече, отколкото бе споделила с Кат. Беше почувствала стотиците жени, довели до онзи момент, тържествената верига животи, свързани един с друг. Беше изпитала като свои откъси от техния живот, най-вече по-тежките моменти, уловени най-добре от микроба.

Това се превръщаше в сила, във вятър, който духаше в гърба й — и я буташе напред.

Макар и не толкова ясни, бяха започнали да се появяват и други картини, показващи онова, което може да дойде. Беше видяла огнената буря над леда много преди тя да се разрази, знаеше, че идва. А отвъд нея се криеха още повече опасности, които се трупаха в бъдещето. Зад хоризонта имаше буреносни облаци — засега смътни, само сенки. Ако знаеше повече, щеше да го сподели, но не разполагаше с факти и подробности, а само със страхове.

Като знаеше какво предстои, тя се радваше, че има хора като Пейнтър и другите от „Сигма“, хора, готови да се изправят срещу тези буреносни облаци. Именно това се беше опитала да предаде на мъжа в болницата.

Благодаря ти.

Омаха явно усети нещо и я придърпа към себе си.

— Саф, какво има?

Сафия се сгуши в топлото му тяло. Постепенно трептящата картина на нажежените пясъци избледня, за да се смени с обичайната суетня на живота.

— Нищо — промърмори тя. — Нищо, за което да се безпокоиш.

 

 

16:24

„Нищо не е останало“.

Джейн стоеше пред руините на дома си. Пожарът беше погълнал всичко, бяха останали само няколко овъглени греди.

— Винаги можеш да я построиш отново — обади се Дерек.

Джейн се замисли. Спомените щяха да са прекалено болезнени. Време беше да продължи напред. Протегна ръка и хвана ръката на Дерек. След двуседмичната карантина във „Франсис Крик“ беше хубаво да е отново навън, на свеж въздух. Макар да не беше очаквала да намери нещо тук, имаше нужда да дойде на това поклонение, да се сбогува наистина с баща си.

— Мислел си е, че носи лекарството — каза Дерек, сякаш прочел мислите й.

— А донесе чумата.

През изминалите дни бяха имали много време да възстановят подробности около живота на баща й. Най-много я заболя — и още я болеше, — че Рори е бил част от това. Още не можеше да намери сили да се свърже с брат си, който беше в канадски военен затвор в очакване на последиците от участието си в събитията отвъд Полярния кръг.

Беше научила и за Саймън Хартнъл, за това как е манипулирал и затворил баща й, за манията му по отношение на изгубения текст на Никола Тесла, от който беше започнало всичко. Баща й накрая беше открил описания от Тесла организъм и бе търсил лекарството, но това се беше оказала херкулесова задача, като се имаше предвид странната рецепта.

Представи си малките съдове във формата на слонове, за които вече знаеха, че са изработени от дървесината и кората на сливата мобола, чийто танин беше част от процеса на мумифициране при приготвянето на лекарството.

„Но как е разбрал баща ми?“

Танинът действаше единствено върху неактивните микроби в мъртвите тела — сам по себе си той не беше лечебен, така че съдовете бяха игнорирани като безполезна украса.

Освен това от показанията на Рори Джейн знаеше, че баща й е изследвал мумията на трона — самото лекарство, — но е открил единствено микроби, които изглеждали идентични с патогена; за установяване на разликата между двете разновидности беше необходим анализ на молекулярно ниво.

Въпреки всичко след почти две години той беше направил откритието си, бе осъзнал, че татуировките върху мумията са на древен иврит, написан с египетски йероглифи. Разказът върху тялото му бе дал достатъчно следи да свърже мумифицирането с лекарството. Тъй като не беше искал Хартнъл да научи истината, баща й беше оставил насоки за Джейн и бе започнал процеса на самомумифициране, като беше приемал кората и беше следвал ритуала, описан върху татуираната жена. Правил го беше поне два или три месеца: бе подготвял тялото си, след което бе приел активния микроб в каменния череп на богинята с надеждата, че танинът на кората ще превърне отровата в лекарство.

— Бил си толкова близо — прошепна Джейн на почернелите руини.

— И все пак провалът му е колкото негов, толкова и наш — каза Дерек. — Той ни е носел лекарството. Знаел е, че болестта трябва да го убие, за да могат микробите да минат в спящо състояние и да станат податливи на танина. Само че ние отворихме черепа му твърде рано, преди трансформацията да е завършила, и вместо лекарство отприщихме чумата. — Придърпа я към себе си. — Но той се е обърнал и към теб. Мисля, че към края си е осъзнал, че Рори работи за Хартнъл, че е съучастник в…

— Рори предаде всички ни — горчиво рече тя. — Открадна баща ми, остави ме през цялото време да си мисля, че са мъртви.

— Знам. — Той я обърна към себе си. — Но, Джейн, баща ти е знаел, че ще успееш да последваш указанията. Това е бил резервният му план. И се оказа прав. Ти се досети.

— Ние се досетихме.

Дерек повдигна вежда.

— Археолог, готов да сподели заслуги. Сигурна ли си, че си дъщеря на Харолд?

Тя го плесна по рамото и го задърпа по улицата.

— Да пийнем по бира.

Тръгнаха към „Бушел енд Страйк“.

Той хвана ръката й.

— И, Джейн, в крайна сметка баща ти постигна онова, което е искал от самото начало. Откри доказателство, че библейските бедствия наистина са се случили, че описаните в Изход събития са исторически, а не легенда или измислица. Откритието му е повратно за археологията.

Тя кимна. Този факт донякъде я утешаваше. Стисна ръката на Дерек в знак на благодарност и през следващите няколко минути вървяха мълчаливо.

— О, днес се чух с Ноа — каза Дерек.

Джейн го погледна.

— Намерил ли е слоновете?

— Казва, че не е, но не съм сигурен, че му вярвам. И определено не е казал на никого за тях.

— Хубаво. — Тя се притисна в него. — Най-добре за тях е…

Прекъсна я звън, който насочи вниманието й към старата каменна църква. Явно бяха поправили камбанарията, което я зарадва. Това беше малко свидетелство за издръжливостта пред всички ужаси.

През отворените врати долетяха гласовете на хора.

Тя помъкна Дерек през улицата, привлечена от песента — завладяващ химн, пълен с мъка и надежда. Влязоха и я обгърна топлият аромат на тамян. Хорът беше от дясната им страна. Тя поведе Дерек натам, но спря пред малкия параклис срещу старинния орган.

— Какво…?

— Тихо.

Джейн прокара пръсти по надраскания върху близката колона надпис. Спомни си как беше идвала тук с баща си като дете и как бе сваляла с въглен и хартия копие на старите графити. Надписът беше на латински, от времето, когато чумата се разразила в селото — още едно напомняне за неговата издръжливост.

Praetereo fini tempori in cello pace.

— В края на дните си преминавам в мира небесен — прошепна тя.

Дланта й остана върху камъка. В този момент се чувстваше невероятно близка с баща си. Надписът й напомняше, че не всички спомени са лоши. По бузата й се търкулна сълза.

— Джейн?

Тя погледна Дерек, в чиито очи се четеше загриженост. Придърпа го към себе си и го целуна, докато хорът пееше, както бе пял от векове.

Но хористите забелязаха младите влюбени, спряха да пеят и заръкопляскаха.

Изчервена и усмихната, Джейн се дръпна и погледна към църквата, която стоеше тук от столетия, непоколебима срещу всяка буря. После отново се обърна към Дерек.

— Ще възстановя дома си.