Джеймс Ролинс
Седмият мор (32)

Епилог

30 юли, 10:30

Такома Парк, Мериланд

„Обещай ми“.

Грей седеше до леглото на баща си в дома за възрастни. Тези думи го преследваха седмици след като баща му ги бе произнесъл в тази стая, но сега той разбираше. Вгледа се в лицето на баща си, в спуканите капиляри на носа, спомни си пиянските му избухвания, особено след като бе изгубил крака си.

Баща му беше горд мъж, повален от инвалидността и инвалидната пенсия. Майката на Грей трябваше да продължи да работи, докато баща му чезнеше, без обаче да спира да се грижи за двамата си синове, които с възрастта се караха все повече. „Това е от уелската ви кръв“ — хокаше майка им мъжете в къщата след поредното спречкване.

Грешеше за „уелската“, но беше права за „кръвта“.

Грей беше започнал да разбира истинския източник на търканията между баща и син. Двамата твърде много си приличаха, бяха една кръв.

Продължи да се взира в това набръчкано и изпито лице, в хлътналите очи, като се мъчеше да открие онзи огън. Искаше му се старецът да избухне отново — срещу него, срещу болестта, която осакатяваше ума му, срещу случайността, която го беше лишила от крак.

„Обещай ми“.

Баща му опипваше края на одеялото, сякаш се мъчеше да намери някакъв смисъл в него. Вече почти не говореше. Бореше се с демони насън, ръкомахаше, риташе немощно с единствения си крак — достатъчно, за да си обели коляното.

Предишния ден Грей беше говорил със сестрата. Докато го бе нямало, баща му беше получил лек инсулт, но според нея беше стабилен, приемаше лекарства за разреждане на кръвта, но имаше вероятност положението му да не се подобри. Прогнозата беше, че може да остане в това състояние месеци наред, а може би и години.

Грей хвана костеливата ръка на баща си. Погали с палец тънката кожа, като се помъчи да си спомни кога за последно бе държал ръката на баща си.

Баща му промърмори нещо в съня си, но когато Грей премести поглед от крехките пръсти към лицето му, очите му бяха отворени и се взираха в него.

— Здрасти, татко. Не исках да те будя.

Напуканите сухи устни се раздвижиха. Баща му преглътна и опита отново.

— Грей…

Бяха минали десет дни, откакто го беше разпознал за последен път.

— Грей, майка ти… майка ти идва.

Грей потупа ръката му. Отдавна се беше отказал да се опитва да намери смисъл в накъсаните му мисли. По-добре беше просто да се преструва.

— Така ли? Кога?

Баща му сбърчи чело, сякаш са му задали труден въпрос.

— Ъ?

— Кога идва мама?

— Хариет ли?

— Да.

Баща му затърси с поглед, дори надигна глава от възглавницата. Загледа се в празния стол в ъгъла.

— Какви ги говориш. Ето я там.

Грей погледна стола, после отново баща си. Той бе отпуснал глава на възглавницата, но продължаваше да се взира в стола и устните му се движеха, сякаш говореше на седящото там привидение.

После очите му се затвориха и той отново се унесе, пръстите му потрепваха върху одеялото.

„Обещай ми…“

Грей вече знаеше какво го беше помолил баща му и добави думите, които болестта беше заличила.

„… когато дойде времето…“

Продължи да държи ръката на баща си, но с другата натисна буталото на спринцовката с морфин, забита в маркуча на системата му.

„Времето дойде, татко“.

Наведе се и го целуна по челото.

Доближи устни до ухото на баща си.

— Иди да видиш мама.

Стисна ръката му за последен път, стана и излезе.

Излезе навън, при жената, която го очакваше под лъчите на яркото утринно слънце. Хвана ръката й, без да забавя крачка, и двамата тръгнаха.

— Готова ли си да намериш онази аварийна стълба?

Тя се усмихна и стисна силно ръката му.

— Мислех, че никога няма да ме попиташ.

Вечна и непознаваема

Едрият мъжкар води останалите по тесния каньон. Раменете му докосват лианите и листата от двете му страни.

Зад него се намира новият им дом — дълбока купа, топлена от димящи извори. Тук гората е много по-висока, клоните й са по-гъсти, отколкото в стария им дом. Водата тече от високите ръбове, събира се на множество езерца.

Мястото е добро.

Човекът, който ги е довел тук, ги следва. Мъжкарят го позволява. Не усеща заплаха от него, само доброта и загриженост. Така че засега човекът също е член на стадото. И трябва да дойде.

Мъжкарят продължава по пукнатината до пещерата в дъното й. Плоски камъни покриват пода, който е наполовина скрит в сянката на надвисналата скала. В единия край блещука малко езерце. Когато са дошли за първи път тук, мъжкарят е носел от старата вода в хобота си и я е издухал в езерцето. Сега повърхността му вече започва да се зачервява обещаващо.

Но стадото не е тук заради това.

Той ги повежда към другата страна.

На гладките камъни лежат останки. Тялото не е цяло, но останките са достатъчни. Човекът е донесъл тези парчета, изкопани от стария им дом.

Мъжкарят ги приближава пръв. Надушва изгорялата плът, протяга хобот към извивката на главата, ноздрите му докосват бялата кожа.

После нежно поставя клона върху нея и отстъпва назад.

Остава до нея, докато другите приближават и оставят своите клони. Един по един, докато не я покриват напълно. Човекът идва последен и поставя клона си, после се отдръпва настрани.

Оказва се, че има и още един.

Онзи, който ще ги пази.

Мъжкарят го знае, защото тя му е показала, преди да умре.

Бялата котка пристъпва напред по камъните. Носи в зъбите си дълъг клон и го пуска върху купчината, после го побутва с плоския си нос, за да го нагласи по-добре.

Лъвът отива при човека и той го потупва по врата.

Добре. Направено е.

Тя ще бъде запомнена.

Мъжкарят вдига високо хобот и тръби към небето — скръбно и с надежда, предизвикателно и с уважение. Останалите също се включват в хора. Песента им е вечна.

Още един се присъединява към тях.

Лъвът пристъпва напред, вдига глава — и изревава за първи път.