Джеймс Ролинс
Седмият мор (25)

22.

3 юни, 10:08

Остров Елсмиър, Канада

Когато охранителите дойдоха да го вземат, Пейнтър вече знаеше, че нещо не е наред.

Хартнъл му беше дал един час — до осем — да реши дали да сътрудничи, като им помогне да заловят Кат и Сафия. Часът беше дошъл и заминал, а той продължаваше да крачи напред-назад в килията си. Накрая, след още два часа, двама охранители нахълтаха в стаята му с извадени оръжия и го накараха да облече канадка и дебели ботуши, след което закопчаха ръцете му отпред и го изведоха.

Забавянето беше обезпокоително. Дали не беше станало нещо с Кат и Сафия? Дали сътрудничеството му вече не беше необходимо? И ако беше така, къде го водеха?

Връхното облекло и липсата на окови на краката предполагаха, че му предстои да се разходи на студа. Охранителите също бяха с дебели дрехи. Пейнтър се опита да им зададе въпроси, но го скастриха да си затваря устата.

Вместо да излязат навън, слязоха три нива надолу.

В това нямаше логика.

„Къде отиваме?“

Стигнаха до стоманена врата. Единият охранител я отключи с картата си и мина пръв. Вторият побутна Пейнтър напред с дулото на автомата си.

Причината за топлите дрехи веднага се изясни. Коридорът беше изсечен в скалата. Макар че беше естествено изолиран от стихиите, въздухът си оставаше арктически мразовит и дъхът им излизаше на пара. Тунелът с груби стени продължаваше няколкостотин метра без нито една врата или странично помещение, осветяван от крушки в метални решетки.

Пейнтър вдигна закопчаните си ръце и прокара пръсти по стената.

„Това трябва да е тунел на стара мина“.

Внезапно се сети накъде са тръгнали. В другия край на тунела имаше идентична стоманена врата. Минаха през нея и се върнаха в модерната епоха. Озоваха се сред стоманата, стъклото и бетона на поредната част от станцията.

Това продължение на базата се извиваше от двете страни, а отпред имаше бронирани прозорци, гледащи към терасираната яма, която беше видял от въздуха, когато двамата с Кат летяха насам. Макар да не обхващаше изцяло широката четиристотин метра дупка, тази част на станцията заемаше половината й страна и беше разделена на различни работни отдели. Хора с лабораторни престилки и комбинезони сновяха насам-натам или седяха приведени над монитори. Разговаряха тихо, сякаш се намираха в катедрала.

А може би наистина бяха в катедрала, в която се почиташе науката.

Когато приближи дебелото стъкло, Пейнтър видя тъмните облаци, носещи се в небето. Доколкото можеше да прецени, дъгата на станцията се намираше в средата на стената на изкопа. Долу, осветено от гигантски прожектори, се виждаше равното дъно на старата мина с масивната основа на новото въплъщение на кулата Уордънклиф на Хартнъл. Стоманени греди се издигаха пред прозореца в пирамидален скелет на небостъргач, завършващ с огромна купа от концентрични кръгове от мед и колосални електромагнити, обгръщащи проводяща сфера.

„Не, не сфера“.

От въздуха върхът на кулата приличаше на идеално кълбо, но от сегашното си място Пейнтър осъзна, че онова, което е гледал, е всъщност само заоблената горна част на гигантско яйце.

Представи си логото на „Клиф Енерджи“ — яйцето на Колумб.

Имаше ли конкретна цел дизайнът, или беше просто прищявка?

— А, ето ви и вас! — Саймън Хартнъл се отдели от една работна станция и тръгна към него. Беше със сребриста канадка, в момента разкопчана. — Извинете, че ви накарах да чакате.

— Вие определяте графика. — Пейнтър се огледа. — Какво става? Изглежда ми доста оживено за обикновен работен ден.

— Точно така, точно така.

Той закрачи отново, очевидно очаквайки Пейнтър да го последва, което и стана. Не че имаше особен избор с двамата охранители зад него. По пътя Хартнъл подбра още един човек с канадка — дребен индиец с изпито загрижено лице.

— Това е доктор Сунил Капур — представи го Хартнъл.

Пейнтър си спомни името на физика. Беше спечелил Нобелова награда за работата си върху плазмата, по-точно върху нов начин на създаването й с помощта на изпарен метал. Очевидно Хартнъл не разчиташе само на Никола Тесла, за да осъществи визията си.

— Тъкмо се канехме да излезем за последни проверки на системите на отдалечените наблюдателни станции. — Хартнъл закрачи отново. — Много е вълнуващо.

Капур не изглеждаше толкова въодушевен и непрекъснато поглеждаше през рамо към стоманената пирамида отвън.

Докато вървяха по дъгата на командната станция на кулата, се появи друг прозорец, срещу основния. Пейнтър забави крачка и надникна в съседната пещера. Тя беше дълбока почти колкото ямата отвън, но не бе открита към небето. Тъмно езеро покриваше дъното й и светлините по висящата пътека показваха, че водата е червена.

Кръвта на Пейнтър се смрази — знаеше какво вижда. Това беше горивото за визията на Хартнъл. Кучият син беше създал цяло море Pestis fulmen. На мостчето работеха хора със защитни костюми. Стоманени тръби излизаха от езерото и стигаха до тавана.

„Боже мой…“

— Всички на борда — каза Хартнъл и ги подкани да се качат в кабината на релсова линия, която минаваше покрай стената на ямата от дъното до горния й край.

Пейнтър влезе заедно с останалите. Кабината се разтресе и потегли нагоре. Пейнтър се взираше в кулата през прозореца.

— Ако се съди по суматохата, май сте променили графика си.

— Точно така. След като обмислих положението реших, че така ще е най-добре.

Пейнтър разбираше логиката му. Хартнъл не искаше някой да попречи на опита му, особено ако Кат и Сафия успеят да намерят помощ.

— Значи още смятате да разпръснете микроба в йоносферата като част от опита ви.

— Няма смисъл от половинчати работи.

Пейнтър погледна д-р Капур.

— И вие нямате опасения относно това?

Индийският физик погледна към Хартнъл, после отново Пейнтър и поклати леко глава.

„Не бих го нарекъл категорична подкрепа“.

— Прегледахме безброй сценарии — каза Хартнъл. — Взехме предвид всяка променлива.

Пейнтър погледна към небето.

— Когато става дума за хакване на планетата, няма как да знаете всички променливи. Като едното нищо може да подпалите атмосферата.

Хартнъл се изсмя пренебрежително.

— Същите опасения е имало при изпитанието на първата атомна бомба, но те така и не са спрели проекта Манхатън. — Погледна натъжено Пейнтър. — Същите обвинения бяха повдигнати и срещу ХААРП.

Това определено беше така.

— Ако спирахме прогреса заради всяко безумно твърдение, че небето ще падне, още щяхме да живеем в първобитната ера. — Хартнъл въздъхна. — Щяхме да се гушим в студени пещери и да се страхуваме от огъня.

Кабината стигна ръба на ямата и всички излязоха на вятъра и сухия сняг. Бързо закопчаха канадките си и тръгнаха през стоманената гора от антени. Дебели колкото бедро кабели минаваха по скалата и през упорития сняг.

Хартнъл ги поведе по чакълена пътека, която излизаше от тази гора.

Всички мълчаха, сгушени в канадките и с вдигнати качулки.

Отдясно на Пейнтър имаше хангар, от който изкарваха товарен „Боинг“. Самолетът изглеждаше достатъчно як да издържи на вятъра, а и през последния час бурята беше поотслабнала.

Пейнтър си представи езерото. Знаеше какъв товар ще носи самолетът.

Стигнаха края на гората от антени, където ги чакаха две превозни средства. Едното приличаше на количка за голф с кабина и големи гуми. Пейнтър предположи, че с нея Хартнъл и Капур ще правят обиколката си.

Предположението му се потвърди, когато Хартнъл вдигна ръка към другата машина — снегомобил.

— Това е вашият превоз. — Посочи съседния висок хълм. — Горе имаме комуникационен център. Разположен е на най-високата точка за пряка връзка по време на магнитни бури. От него ще координирате с Антон опитите да убедите спътницата си и доктор Ал-Мааз да върнат онова, което откраднаха. За наше и тяхно добро. Насред пущинаците може да е много опасно.

— А ако все пак откажа?

Хартнъл го погледна разочаровано.

— Можете да бъдете част или от решението, или от проблема.

Пейнтър беше наясно, че „проблемите“ тук се отстраняват бързо.

Хвърли поглед към въоръжените охранители и каза:

— Ще направя всичко по силите си. Повече от това не мога.

— Аз и не искам повече. — Хартнъл се загледа към бурята. — Така трябва да постъпваме всички, когато сме изправени пред предизвикателство — поне да опитаме да направим нещо, да превърнем света в едно по-добро място.

Пейнтър кимна.

„Точно това възнамерявам“.

 

 

10:55

Докато сипваше последния дизел в жадния резервоар на машината, Кат потръпна. Доколкото можеше да прецени, разполагаха с достатъчно гориво да изминат още сто и петдесет километра по тежкия терен, а може би и повече, ако се опиташе да бъде икономична. Въпреки това трябваше да приеме, че може и да не стигнат до Алърт.

„И е малко вероятно да се доберем дотам пеша“.

Без дебело облекло щяха да измръзнат.

Освен това състоянието на Сафия се влошаваше. Температурата й продължаваше да се покачва. Инцидентът в лабораторията беше станал преди шест часа, така че вероятно все още се намираше в ранните етапи на болестта.

За момента Кат и Рори изглеждаха добре, но колко щеше да продължи това, щом се намираха в затворена кабина с болната жена?

„А и какъв избор имаме?“

Качи се в снегомобила и потеглиха отново. Движеха се покрай северозападния бряг на езерото Хейзън. То беше дълго шейсет и пет километра, широко само дванайсет и сочеше право към Алърт. За съжаление след края на езерото имаше още сто и шейсет километра планини и ледници.

Поне вятърът и снеговалежът бяха намалели, но Кат знаеше, че това е само кратко затишие преди бурята да забушува отново. Небето на запад беше почти черно.

Докато потегляше натам, видя на хоризонта малки проблясъци. Молеше се да са светкавици. Не беше съвсем невъзможно, но тя настъпи по-силно газта и ускори, забравила за опитите да кара икономично.

Продължаваше да гледа на запад, но светлините така и не се появиха отново.

Сафия до нея се размърда. Устните й бяха сухи, очите изцъклени от умората и високата температура.

— Горещо е…

— Защото гориш — каза Кат. — Опитай да си почиваш.

И се спогледа с Рори в огледалото.

— Тя има нужда от медицинска помощ — прошепна той. — Може би ако се върнем…

Кат знаеше, че това ще означава сигурна смърт за Сафия. Станцията нямаше да рискува да зарази някого. А и Кат нямаше намерение да предаде придобитите с мъка данни. Сафия беше рискувала живота си — и сега може би плащаше с него, — за да не позволи информацията да попадне в ръцете на Хартнъл.

— Не — каза тя. — Никакво връщане.

Погледът на Рори се премести към предното стъкло.

— Кат, виж! В езерото.

Тя погледна напред. Вдясно върху леда имаше три кожени палатки, заскрежени от наветрената страна. Пред всяка имаше малки кръгли дупки, до които бяха закрепени въдици. Шумът от приближаването им накара рибарите да излязат от топлите си убежища.

От това разстояние с кожусите и дебелите си панталони приличаха на малки мечки.

— Мисля, че са инуити — каза Рори и се наведе напред, доколкото му позволяваше въжето.

Сафия не прояви никакъв интерес и дори закри очи и промърмори:

— Много е ярко.

Тревогата на Кат за приятелката й пламна с нова сила. Фотофобията, непоносимостта към светлина, беше един от симптомите на енцефалит.

Сафия отметна глава назад и очите й се завъртяха.

— Толкова ярко…

 

 

11:04

Сафия се мъчи да извърне лице от слънцето. То пронизва очите й, увиснало в непоносимо синьото небе. Изохква от горещината, всяка глътка въздух изгаря дробовете й. Босите й крака потъват в нажежения пясък, докато бърза към прохладата на реката.

— Сафия, Сафия… трябва да пиеш…

Опитва се да разбере откъде идва гласът.

Светът пред нея трепти, разтърсва палмите. През вълните на миража вижда странна бяла земя, замръзнала и тъмна. Чува гръмотевица в далечината.

— Хайде, само няколко глътки…

После всичко изчезва и тя отново вижда единствено пясък и смърт. Покрити с мухи трупове на животни лежат подути навсякъде около нея. Лешояди разкъсват месото им и грачат към нея, докато минава покрай тях. Тя продължава да се препъва напред, изкачва една дюна, за да погледне към реката.

Докато жаждата стиска гърлото й, тя вижда, че спасението й е измамно.

Реката е почервеняла от кръв, изсмуква живота от земята.

Поглежда умолително към небето.

— Пий, Сафия…

Зад реката небето е черно, раздирано от светкавици, гневно и жестоко. То пада към нея, към света, иска да го смаже.

Тя отстъпва крачка назад, после още една.

— Идва…

Изведнъж в гърлото й потича прохлада, разнася се по шията й.

Дави се под слънцето.

— Престани да се съпротивляваш, Сафия, моля те…

Светът отново потрепва като воал. Слънцето потъмнява, пясъкът се превръща в сняг, а сянката в лице.

Лице, което познава.

— Кат?

— Всичко е наред, скъпа. Всичко е наред. Имаше малък пристъп.

Тя не се сдържа и започва да хлипа.

— Какво има?

— Идва нещо лошо… нещо ужасно.

 

 

11:32

„Поне са последователни“.

Пейнтър изчака първия охранител да отключи комуникационния център, който се намираше на върха на висок хълм — нисък бетонен бункер с антени на покрива.

Докато чакаше на прага, използва момента да оцени по достойнство гледката. От едната му страна се простираше арктическата тундра; от другата беше станция „Аврора“. Спиралата от антени се виждаше ясно от тази височина, както и стърчащата от старата мина кула.

Товарният самолет, който бе видял по-рано, чакаше до пистата със спусната товарна рампа. Към него се движеха натоварени мотокари.

Като се изключеше тази дейност, нищо друго не помръдваше. Сякаш всичко бе затаило дъх в очакване на онова, което предстои.

— Стига зяпане — каза охранителят зад него и го подкани с дулото да прекрачи прага. Явно искаше да се махне от студа.

„Не мога да го виня“.

Пейнтър въздъхна и се наведе да влезе в едностайната постройка. Спря на прага. От едната страна имаше разхвърляно легло. Дъното на помещението беше заето от комуникационно оборудване — радиостанции и дори предавател на много ниски честоти, използван за свързване с подводници.

В средата на това гнездо се беше настанил набит млад мъж със слушалки. Беше с гръб към гостите си и само вдигна ръка за поздрав.

— Как я караш, Рей? — попита първият охранител.

Другият отново сръчка Пейнтър.

„Крайно време беше“.

Пейнтър се извъртя и отстъпи назад, така че цевта на автомата се озова пред корема му, вдигна рязко закопчаните си ръце и ги преметна през главата на изненадания охранител, наведе се и го преметна през рамо в помещението.

Първият охранител се завъртя и стреля към него.

Пейнтър вече беше паднал по задник, прикрит от задушаващия се пленник. Докато първите куршуми се забиваха в него, Пейнтър се пресегна пред пленника, сякаш го прегръщаше отзад. Ръцете му напипаха оръжието на ранения и пръстът му легна на спусъка.

Изстреля откос напосоки.

Изкара късмет — два куршума улучиха целта си — в коляното и в гърдите. Охранителят рухна на пода. Пейнтър се прицели по-точно и стреля само още веднъж. Охранителят се отпусна безжизнен. Без да пуска пленника си, който пъшкаше и се давеше в прегръдката му, Пейнтър насочи автомата към оператора, който седеше замръзнал като елен, попаднал в светлината на фарове.

— Рей, какво ще кажеш да преджобиш приятеля си, да намериш ключа за белезниците и да ме освободиш?

Рей се поколеба, хвърли поглед към оборудването си, после към Пейнтър.

— Виж, Рей. Или те застрелвам и намирам ключовете сам, или ми помагаш, слагаш си белезниците и доживяваш до следващия изгрев. А тук ще трябва доста да почакаш за него.

В крайна сметка Рей се оказа разумен.

Пейнтър разтърка китките си, след като закопча оператора за леглото и върза глезените му с кабела на собствените му слушалки. За всеки случай натъпка и един чорап в устата му и я залепи с тиксо.

— Добре, Рей, ако нямаш нищо против, ще взема снегомобила и отивам да търся приятелите си. Няма да кажеш на никого, нали?

Онзи закима енергично.

„Много разумен“.

Пейнтър взе единия автомат и напъха в джобовете си два резервни пълнителя. Въоръжен, излезе на студа, качи се в снегомобила и обърна гръб на станция „Аврора“. Откритата тундра се простираше пред него.

„А сега на работа“.

 

 

12:45

Саймън стоеше в командната станция на антените. Сърцето му туптеше, докато се взираше през прозореца към огромната кула, свидетелство за гения на Тесла.

„И на моя“.

Мъже и жени продължаваха подготовката на опита, като проверяваха за трети и четвърти път всяка система. На всички станции светеха зелени светлини.

На монитора отляво видя как товарният самолет набира скорост по пистата. Задкрилките му се спуснаха и той се издигна, понесъл товара си към небето.

Саймън се ухили, докато следеше траекторията му към облаците.

Чу забързани стъпки зад себе си и се обърна. Човек с черен комбинезон тичаше към него. Беше един от хората на Антон.

— Сър?

Саймън се надяваше, че ще чуе добра новина от издирващия екип, но ако се съдеше по пребледнялото лице на човека, това нямаше да се случи.

— Какво има?

— Току-що научихме, че пленникът, който беше отведен в комуникационния център, е избягал, като е убил охранителите. Според оператора потеглил със снегомобил след приятелите си. Въоръжен.

Саймън стисна яростно юмруци. Бузите му пламнаха, сякаш всеки момент щяха да се пръснат. Очевидно Пейнтър Кроу беше нещо много повече от инспектор на АИОП. Все пак заповяда на пръстите си да се отпуснат и си пое дълбоко дъх.

„Погледни по-голямата картина“.

Фундаментално не се беше променило нищо. Двете жени още бяха на свобода и ситуацията тук вече беше компрометирана — но това бе поправимо. Новото развитие на нещата не влошаваше значително положението.

„Поне за мен“.

Той отново пое дълбоко дъх, за да се овладее.

— Уведомете Антон за станалото. Кажете му да си пази гърба.

— Да, сър. — Охранителят направи кръгом и се втурна към изхода.

Саймън поклати глава, мислеше си за напразните усилия на Пейнтър Кроу.

„Къде си мисли, че може да отиде?“

 

 

13:04

Пейнтър клечеше в огромния товарен отсек на самолета.

Чувстваше под краката си вибрациите на четирите мощни двигателя, които се бореха с бурните ветрове. Самолетът се тресеше и мяташе. Товарът скърцаше и се местеше зловещо около него, заплашвайки да го смаже.

Намираше се на борда на тумбестия „Боинг С-17 Глоубмастър“, обикновено използван от военните за транспортиране на големи разстояния на жива сила, екипировка и дори танкове. Самолетът беше специално проектиран да хвърля товара си по време на полет от задната рампа. Макар че този гигант неотдавна беше спрян от производство, Хартнъл беше успял да се сдобие с един и го беше преоборудвал за собствените си цели.

След като напусна комуникационния център, Пейнтър пое в бурята със снегомобила. Навлезе дълбоко в снега, докато не стигна сравнително откритата тундра, след което застопори газта с щанга, която намери в сандъка за инструменти, и остави машината да се движи сама, оставяйки фалшива следа.

Не очакваше измамата му да остане неразкрита дълго. Просто му трябваше достатъчно време да се върне при станцията и чакащия на пистата самолет.

Под прикритието на бурята изтича зад купчините изринат сняг и сандъците, докато не се озова под самолета. Беше летял на тези големи машини по времето, когато още бе тюлен, което сякаш беше преди цяла вечност.

Някои неща обаче не се променяха.

Знаеше, че в големи машини като тази има предостатъчно скришни места.

Затова се промъкна към кърмата на самолета. Товарната рампа още беше спусната. Той се скри под нея и изчака един мотокар да слезе заднешком, да обърне и да се отдалечи. Издебна удобен момент, претърколи се на рампата и се шмугна в товарния отсек.

Както и беше очаквал, беше претъпкано. Върху два реда палети, по девет от всяка страна, бяха наредени алуминиеви контейнери, високи колкото него и с парашутни торби отгоре. Намираха се върху хидравлична система, която трябваше да избута товара от рампата по време на полет.

Без да губи време, Пейнтър се пъхна между две палети и залегна, готов да се премести при нужда, за да остане скрит, макар че се съмняваше, че някой ще тръгне да претърсва трюма. По всички страни на алуминиевите контейнери имаше червени символи за биологична опасност.

Пейнтър знаеше какво има в тях.

Култивиран Pestis fulmen.

Парашутите отгоре бяха всъщност метеорологични балони. Пейнтър предположи, че ще се надуят сами след изхвърлянето на контейнерите, за да издигнат смъртоносния си товар. След като достигнеха нужната височина, контейнерите щяха да се пръснат като отровни шушулки.

Докато си представяше това, Пейнтър погледна символа до бузата си.

„Май идеята не беше от най-добрите“.