Джеймс Ролинс
Седмият мор (18)

15.

3 юни, 06:18

Суданската пустиня

Изгревът удари като ковашки чук.

Когато слънцето се подаде над скалистите хълмове от дясната му страна, Грей изруга под нос, спусна сенника и присви очи. През последния час небето постепенно изсветляваше, но той не беше подготвен за огненото начало на новия ден.

Докато караше, останалите спяха или дремеха. На задната седалка Джейн се беше сгушила в Дерек, който беше отметнал глава и спеше с отворена уста. Ковалски седеше с брадичка на гърдите и хъркането му си съперничеше с гърленото ръмжене на двигателя. Сейчан бе на предната седалка, опряла глава в прозореца.

Единственият буден от групата се носеше пред тежкия камион. Ахмад беше яхнал стар пустинен мотор „Сузуки Тракър“ и експертно лъкатушеше насам-натам: дебелата задна гума оставяше следа по коварния терен. Ахмад бе взел мотора преди групата да напусне Руфаа. Ковалски му помогна да го натовари в каросерията на камиона; в момента там спеше кучето му Анджин, сгушено между раниците им.

Преди три часа Ахмад ги беше отвел до мястото, където семейството на братовчед му намерило професор Маккейб. Спряха и огледаха, но не откриха никакви следи. Онова, което не беше стъпкано от местните спасителни екипи, бе заличено от силните ветрове и пясъците. Същите тези пясъци бяха заличили и следите на професора до това място.

Затова продължиха към координатите, отбелязани от хикса на картата на Дерек. Ахмад разтовари мотора и водеше, като търсеше евентуални следи от минаването на професора. Караше на широки дъги далеч пред камиона, с изгасен фар. Твърдеше, че виждал по-добре само на светлината на луната и звездите.

Грей го следваше в нощта, но нямаше очите на пустинен номад и затова бе оставил фаровете да осветяват пътя пред него. През последния час се изкачваха в район от хълмове, почти изравнени от слънцето и вятъра.

Сейчан се размърда и се протегна. Заслони очи от яркото слънце.

— Колко е часът?

— Време е да потърсим убежище. След два часа ще стане истинска пещ.

— Колко остава до координатите на Дерек?

Грей погледна джипиес картата на сателитния си телефон.

— Трийсетина километра, всичките без път.

Като гледаше хълмовете пред тях, разделени от сухи речни корита, известни като уади, и изваяните от вятъра хребети, Грей си даваше сметка колко мъдър е бил изборът на превозно средство. Максималната скорост на камиона бе сто километра в час, но пък той компенсираше мудността си с невероятната си проходимост. Все пак, преди да се захванат с очакващите ги препятствия, трябваше да спрат, за да се разтъпчат и да хапнат нещо.

Ахмад явно имаше същата идея. Далеч пред тях той завъртя мотора, като вдигна след себе си пясъчна вълна, и посочи към една ниска скала, под която имаше сенчест оазис.

Грей се насочи натам. Останалите вече също се събуждаха с пъшкане и мърморене.

— Ще направим кратка почивка — каза Грей. — Двигателят трябва да се охлади преди последния преход.

Ковалски изпухтя.

— Добре. Защото трябва да поговоря с един човек за една камила. Направо прекалих с водата.

Ахмад спря мотора и ги зачака. Подскачаше и махаше с ръка, подканваше ги да побързат.

„Откъде взема толкова много енергия това хлапе?“

Грей най-сетне спря в сянката. Отзад се чу радостен лай и Анджин скочи и побягна към господаря си. Докато куче и момче изпълняваха неподвластния на времето танц на срещата, останалите се изсипаха от кабината.

— Елате види, елате види! — настоятелно извика Ахмад.

Грей поведе групата към него; само Ковалски се отдели, за да поговори насаме с камиларя.

— Вижте. — Ахмад посочи пясъка. — Следи.

Грей даде знак на останалите да спрат и обходи мястото.

— Определено следи от кубинки. И пясъкът е разровен, сякаш някой е искал да прекара нощта на по-хладно.

— Или деня — каза Джейн. — Баща ми познаваше пустинята. Би пътувал през нея само нощем.

— Харолд беше корав мъж — съгласи се Дерек.

— Но не е бил на себе си — напомни им Сейчан. — Кой знае кой може да е лагерувал тук.

— Бил е баща ми. Сигурна съм.

Джейн клекна и започна да оглежда пясъка.

Дерек я докосна по рамото.

— Джейн, може да е бил той, може и да не е.

Тя избута ръката му.

— Ако е бил баща ми, може да е оставил…

Пръстите й докоснаха нещо в пясъка. Сепната, Джейн рязко дръпна ръката си. Беше напипала гърлото на стъклен съд, затворен с гумена запушалка.

Грей клекна до нея.

— Дай на мен.

Посегна и измъкна нещото от пясъка. Беше епруветка — с нещо навито и напъхано вътре.

— Баща ми явно не е искал похитителите му да се доберат до това и го е скрил за всеки случай тук — възкликна Джейн.

— Но какво има вътре? — попита Сейчан.

Грей прецени риска да го отвори — даваше си сметка за болестта, чийто носител е бил професорът. Но пък роднините на Ахмад не се бяха разболели, а професорът определено бе скрил епруветката нарочно с надеждата, че ще бъде открита от подходящите хора.

„Е, като ще е, да е“.

Хвана тапата, махна я и изтръска навитата тръбичка в шепата си. Беше малък пергаментен свитък. Останалите се скупчиха около него, докато го развиваше. Той действаше много внимателно — свитъкът бе много стар.

Щом го разви, видя ред йероглифи, изписани по дължината му.

Джейн се наведе напред и протегна ръка.

— Дай да видя.

Дерек надникна над рамото й, докато тя вземаше късчето пергамент.

— Виж стила на знаците. Например пъдпъдъка и тръстиката. Надписът трябва да е от периода на Новото царство.

— Определено седемнайсета или осемнайсета династия — съгласи се Джейн.

— А какво пише? — попита Грей.

Джейн сбърчи чело.

— Граматиката и синтаксисът са странни. Нещо за плаване до устието на реката. И нещо за слонски кости.

Тя погледна Дерек, но той само сви рамене, объркан също като нея.

Грей се намръщи.

— Защо баща ти ще си прави труда да крие този стар пергамент?

— Първо, не е пергамент. — Джейн потърка материята между пръстите си. — А кожа. Може би дори татуирана човешка кожа.

— И вижте колко чисти и прави са краищата. — Дерек посочи. — Сякаш са били изрязани със скалпел.

Джейн присви очи.

— Ако се съди по състоянието й, може да е кожа на мумия.

— Но защо? — упорстваше Грей.

Джейн обърна парчето и се вцепени. Подаде го на Грей.

— Може би заради това.

Той се наведе. Покрай долния край на парчето бяха изписани едва различими цифри и букви.

— Координати — каза Грей.

Докато всички се взираха в него, той извади телефона си и въведе числата, диктувани му от Джейн. След секунди на картата се появи червена точка.

— Къде е това? — попита Сейчан.

Грей я погледна.

— Само на три километра от мястото, към което сме тръгнали. Много близо до хикса от картата на Дерек.

Джейн се изправи.

— Трябва да идем там.

Грей кимна, нави парченцето кожа, прибра го в епруветката и посочи камиона.

— Да се товарим.

Ковалски се върна при тях. Крачеше енергично, като поглеждаше през рамо към небето. В бързината беше забравил да си вдигне ципа.

— Какво има? — попита го Грей.

— Мисля, че ни следят.

— Какво?

— Отидох да се изпикая и видях нещо да се движи в небето, ниско над хоризонта. Изчезна в светлината на слънцето.

— Може да е било птица — предположи Дерек. — Ястреби и лешояди навлизат толкова дълбоко в пустинята, особено рано сутрин.

Грей изгледа Ковалски.

— Ти какво мислиш?

Ковалски разтърка тила си.

— Може би. Не знам. Но дяволите да го вземат, още преди да го видя имах чувството, че някой ме гледа.

Джейн се обърна към Грей.

— Какво ще правим?

Грей прецени положението. Ковалски може и да не беше най-блестящият ум, но имаше здрави инстинкти, особено когато ставаше дума за оцеляване. От друга страна, не можеха да побягнат обратно към Нил, подплашени от гладен лешояд. Залогът бе прекалено голям.

— Продължаваме — реши той. — Но се оглеждайте зад себе си.

— И небето — добави Ковалски и най-после се сети да си вдигне ципа. — Не забравяйте небето.

Сейчан погледна Грей. Тревогата й бе очевидна. Беше твърдо убедена, че непознатият, който бе душил около камиона им в Руфаа, не е обикновен крадец. Това можеше да е допълнително доказателство. Ако беше така, заключението можеше да е само едно.

„Отиваме в капан“.

 

 

07:02

Когато дронът кацна на пясъка до лагера, Валя изруга. Изтощената машина — RQ-11B „Рейвън“ — имаше размах на крилете метър и двайсет и тежеше около два килограма. Това бе една от двете птички, които използваха за въздушно наблюдение. Всяка имаше заряд само за деветдесет минути, така че тя ги редуваше, за да следи целите, като им сменяше акумулаторите.

След като пристигна в полунощ от Руфаа, бе следила бавния напредък на противника през пустинята от малка наземна станция, скрита под камуфлажен навес. Лагерът беше сред хълмовете, гледащи към равния терен между нея и Нил. Беше предположила правилно, че ще се насочат първо към мястото, където местните бяха намерили професор Маккейб.

Знаеше, че все пак има минимална вероятност да греши, и се беше надявала да сложи проследяващо устройство на камиона им. Сега то щеше да й е още по-полезно. След изгрев-слънце не смееха да използват дроновете. Валя вече беше задържала последния прекалено дълго във въздуха. За момент камерата на дрона бе уловила едрия мъж от групата, който гледаше с присвити очи право в обектива.

Може и да не беше забелязал птичката, но въпреки това Валя съжаляваше, че не я е приземила по-рано. Беше поела риска с надеждата да разбере какво беше развълнувало групата преди малко. Беше ги зърнала, докато се бяха скупчили заедно и разглеждаха нещо, но скалата над тях й пречеше да види какво точно.

„Какво са намерили?“

Беше особено подозрителна към курса, по който бяха пътували през цялата нощ. Камионът, воден от малък мотоциклет, се движеше право към тяхната позиция, сякаш противникът знаеше къде отива. Валя беше очаквала групата да търси на по-широка площ с надеждата да открие следата на професора.

Но вместо това те се движеха с необичайна точност.

„Невъзможно е да знаят какво има там“.

— Отново потеглиха — прозвуча глас в ухото й.

Беше разузнавачът, когото бе изпратила да заобиколи и да дебне камиона, когато той излезе от сянката.

Валя се обърна надясно и забеляза прашния облак на около три километра на запад. Разполагаше с още шестима души, пръснати из каньоните и хълмовете. Без да брои водача им.

— Какви са заповедите? — попита Крюгер, който стоеше сковано до нея.

Вилем Крюгер, подобно на останалите от екипа, който беше подбрала лично, бе бивш командос разузнавач от специалните части на Южна Африка. Той и екипът му бяха изхвърлени от бригадата по обвинения, че са осигурявали въоръжена охрана на трафиканти на хора из континента. Валя не знаеше дали тези истории са верни. Знаеше само каква е репутацията им. Те бяха брутални, ефективни и безкомпромисни.

Крюгер присви очи към далечната прашна диря.

— Да ги доближим ли?

Тя обмисли въпроса му, загледана в емблемата на пустинната му униформа — черен кинжал върху зелен лавров венец. Това беше старата му значка от специалните сили — но тъмният нож й напомни за друг, за любимото атамè на баба й.

Помнеше обещанието, което беше дала снощи — клетвата, изрязана в студена плът. Пръстите й разсеяно погладиха черната дръжка на камата, прибрана в ножницата в ръкава й.

Заповедта й бе да залови Джейн Маккейб. Останалите нямаха значение.

— Още не — реши тя.

Крюгер я погледна питащо.

— Знам накъде са тръгнали — каза тя, обхваната от внезапна увереност. — Към задънена улица.

„Още по-задънена, ако открият онова, което е скрито там“.

 

 

08:08

Камионът се наклони, докато минаваше над един голям камък, и Джейн се вкопчи в дръжката на вратата. Пълзяха по тежкия терен вече повече от час.

— Имам чувството, че мога да вървя по-бързо от това чудовище — каза Дерек, когато камионът се изправи, като се люлееше тежко на ресорите си. Държеше се здраво в другия край на задната седалка.

Сейчан, която седеше между тях, се наведе напред и попита:

— Колко още остава?

„Адски добър въпрос“.

Грей посочи напред.

— Виждаш ли клисурата между онези два хълма? Координатите на професор Маккейб са за точка от другата й страна.

Ахмад, който продължаваше да ги води, изчезна с мотора си в сенките между отвесните скали. Анджин го подгони. Темпото им беше достатъчно бавно, та кучето да не изостава — понякога дори се отклоняваше, за да провери някоя интересна миризма и да я препикае.

Продължиха след момчето и кучето, но скоростта им намаля още повече, тъй като теренът стана по-труден. Когато стигнаха клисурата, можеше да ги изпревари дори охлюв.

Клисурата изглеждаше широка точно колкото да ги побере. Джейн си представи как засядат, заклещени между двете каменни стени. При липсата на задна врата и отвор на тавана щяха да останат в плен на милостта на слънцето, когато то се издигнеше по пладне, за да ги изпече в кабината.

Разнесе се силно и продължително стържене на камък по метал, от което чак зъбите я заболяха. Сигурна беше, че страхът й е на път да се превърне в реалност. Дори Грей се огледа разтревожено.

— Ковалски…

— Има предостатъчно място — настоя гигантът.

— Тогава защо сваляш боята от моята страна?

Ковалски сви рамене.

— Какво са няколко бойни белега?

След още пет напрегнати минути стените от двете им страни се раздалечиха. Камионът набра скорост.

— Нали ви казах — промърмори Ковалски.

Клисурата свърши в пясъчна купа с размерите на футболно игрище, заобиколена от отвесни скали. Подухна вятър и раздвижи пясъка. По краищата имаше мънички дюни — приличаха на вълнички, вдигнати от вятър в езеро.

Ахмад беше спрял в сянката, покриваща половината долина в този ранен час. Беше слязъл от мотора и даваше на Анджин да пие вода от манерката си.

— Е, докарах ни дотук — каза Ковалски, след като вкара камиона в сянката и спря. — Сега какво?

Сейчан се намръщи.

— Това място е пусто.

Джейн реши, че трябва да защити баща си, да бъде неговият глас.

— Трябва да има нещо.

— Джейн е права — обади се Дерек. — Харолд е нямало да рискува всичко и да скрие координатите, освен ако не са важни.

— Да огледаме — каза Грей. — Ще се разделим на две групи и ще претърсим покрай скалите.

— А защо просто не идем да видим защо хлапето е толкова развълнувано? — предложи Ковалски.

Ахмад им махаше и сочеше кучето. Анджин се беше напила и бе изтичала при една от стените, привлечена от някаква миризма. Сега ровеше енергично сред камъните в подножието на скалата и между задните й лапи хвърчеше пясък.

Всички слязоха, обзети от любопитство. Вече бе станало значително по-горещо, дори на сянка. Забързаха към момчето.

— Анджин намери — каза Ахмад. — Елате види.

Джейн погледна погълнатото от заниманието си куче и моментално видя какво е развълнувало толкова Ахмад. В отвесната стена имаше метална врата. За да бъде скрит по-добре от случайния поглед, металът бе третиран с киселина и имаше червеникавосивия цвят на околния варовик.

Вниманието на Дерек беше насочено другаде. Той бе клекнал да прокара ръка по един от камъните.

— Това не са камъни. А стари тухли.

Джейн погледна към вратата.

— Вратата е била зазидана.

Представи си как баща й идва тук преди две години и отваря вратата. Но това не беше неговият добросъвестен стил. Някой беше прегазил всичко, или от невежество, или изобщо не се бе интересувал от запазването на откритата тук история.

Анджин ровеше под вратата и беше разчистила част от наветия пясък. Явно бе доловила някаква миризма. Джейн си спомни за болестта, донесена от баща й.

— Ахмад, няма да е зле да дръпнеш Анджин, докато не разберем с какво си имаме работа. — Обърна се към Грей. — Трябва да вземем лопатите. А също маските и каските.

Екипът разполагаше със специални маски, подобни на тези на пожарникарите, само че с филтри, които бяха достатъчно фини, за да спрат бактерии.

В конкретния случай архея.

След кратко разчистване на вратата всички си сложиха маските, като внимателно провериха дали прилепват плътно към лицата им. Единствено Сейчан се бавеше. Държеше маската за ремъците й и непрекъснато оглеждаше небето и ръба на скалите.

Тя щеше да им пази гърба и да остане с Ахмад и кучето.

Джейн почти беше забравила за опасността, че някой може да ги следи. По пътя насам не бяха видели в небето нищо странно. Дори сега пустинята беше тиха. Единственият звук бе призрачното свирене на вятъра между скалите и съскането на пясъка.

Разбира се, и туптенето на сърцето й.

Но сърцето й бе разтуптяно не от страх — е, поне не изцяло, — а от тръпката на откритието. Беше на крачка да открие какво се е случило с баща й. В този момент се чувстваше по-близо до него, отколкото от много време. Представи си вълнението му, когато е стоял на същия този праг. Сигурна беше, че неговото сърце е било разтуптяно също като нейното.

Но този момент на връзка бе примесен с мрачна меланхолия. Джейн чувстваше дълбочината на загубата си по-силно от всеки друг път. Очите й се напълниха със сълзи. Спомни си коментара на Дерек как мъката те хваща неподготвен.

Вече си беше сложила маската и не можеше дори да си избърше очите. Затова се извърна от останалите, докато се овладее. Единствено стърженето на метал по пясък я накара най-сетне да се обърне.

Грей и Ковалски отваряха вратата.

Докато влизаха, Джейн включи фенера на каската си и насочи лъча към тъмния тунел зад прага.

— Готова ли си? — попита я Грей.

— Повече от готова. — Тя пристъпи напред. — Цели две години чакам този момент.

 

 

08:40

Грей водеше, а Дерек вървеше след Джейн и фенерът му осветяваше краката й. Таванът на коридора бе нисък и трябваше да се навеждат, за да пазят каските си. Зад Дерек Ковалски направо се беше превил наполовина и се мъкнеше последен като някаква горила.

Тунелът се спускаше под лек наклон.

Джейн прокара ръка по стените.

— Изкуствен е — каза тя на Дерек с глас, приглушен от маската. — Някой го е прокопал в пясъчника. Чудно ми е колко ли е дълъг. Може да се окаже втори Деринкую.

Дерек беше чел за откриването на Деринкую, подземен град в Анатолия, на територията на днешна Турция. Беше отпреди пет хиляди години и обхващаше шест километра тунели, пещери, шахти и къщи на множество нива. Находката бе поредното доказателство, че древните са можели да създават инженерни чудеса с ограничените си инструменти. Пирамидите в Гиза бяха само върховете на онова, което оставаше под земята в този регион и чакаше да бъде открито.

„Но какво е било изкопано тук? И защо?“

— Отпред се разширява — обяви Грей.

След още няколко метра коридорът свърши в сводеста пещера, изсечена в скалата.

Докато влизаше в залата след Грей, Джейн прекрачи един стърчащ камък на прага. В следващия миг се изправи и ахна.

Дерек я настигна след секунда и видя причината за смайването й.

— Боже мой…

— Изумително е — промълви Джейн.

Дерек погледна в краката си. Камъкът не бе просто камък, а устна. Извиваше се деликатно в краищата, скривайки редица каменни зъби — резци и кътници, изваяни в покрития с пясък под. Някои бяха напукани и счупени. Пораженията изглеждаха нови и събудиха инстинктивния му гняв към ужасяващото оскверняване на това археологическо съкровище.

Лъчите на фенерчето се плъзнаха по помещението, осветявайки подробностите. Над тях имаше втора устна и зъби. Таванът беше оформен като небце. Подът се извиваше плавно като език.

Ковалски се изправи и се огледа намръщено.

— Да се надяваме, че няма да бъдем сдъвкани и изплюти.

Джейн бавно пристъпи напред.

— Анатомичните детайли са зашеметяващи. — Тя насочи лъча на фенера си към стърчащо парче камък. — Това трябва да е бил мъжецът. А онези издатъци по стените от двете страни трябва да са сливици.

— Май лявата сливица е извадена — каза Ковалски, който бе забелязал пораженията там.

Дерек също пристъпи напред и освети отсрещната стена на залата. От нея започваха два тунела. Знаеше какво трябва да представляват те.

— Хранопроводът и трахеята…

И наистина, повърхността на единия тунел изглеждаше гладка и мускулеста, докато другата беше на пръстени, също като дихателната тръба. Дерек успя дори да различи смътно ларинкс зад триъгълния епиглотис.

— Какво е всичко това? — попита Ковалски.

Грей стоеше на няколко стъпки от тях и осветяваше извития таван, където твърдото небце ставаше меко.

— Там пише нещо. С йероглифи.

Дерек отиде при него. Покрай цялата демонстрация на художествени умения на това място беше пропуснал този детайл. Каменният свод беше покрит с три реда йероглифи.

Джейн прокара длан по първия ред.

— Който идва при онзи, който го вика…

— Май става дума за нас. — Ковалски огледа гигантската уста. — Но кой е той? В чия уста сме?

— Отговорът е в следващите два реда — каза Джейн и посочи йероглифите по свода. — Това е името на египетски бог, изписано по два различни начина.

— Кой бог? — попита Грей.

— Божество, появило се късно в пантеона — обясни Джейн. — Името му е Туту. Първоначално е бил закрилник на гробниците.

— Страхотно — измърмори Ковалски.

Джейн не му обърна внимание.

— По-късно станал пазител на съня, защитник на сънищата.

— Както и господар на демоните — напомни й Дерек.

Ковалски нагласи маската си по-добре.

— Става все по-чудесно.

— Ако това място е наистина източникът на патогена — отбеляза Джейн, — болестта може да е демонът, когото пази този изваян Туту.

Дерек погледна към тунелите, които водеха навътре, представи си цяло тяло под хълмовете, подземен бог, спящ от хилядолетия, сънуващ през всичкото това време, пазещ нещо опасно.

Но обяснението на Джейн го тормозеше. Той усещаше, че тук има още нещо. Особено като се имаше предвид, че една подробност около всичко това беше определено сбъркана.

Той я посочи.

— Джейн, погледни последния знак, седящата фигура. Обикновено името Туту завършва с фигурата на лъв или мъж.

Тя кимна.

— Защото винаги се изобразява като същество с главата на мъж и тялото на лъв.

— Именно. — Дерек посочи. — Но виж края на втория ред. Това е жена, а не мъж.

Джейн пристъпи по-близо.

— Прав си.

— За какво става дума? — попита Грей.

Дерек извади айпада си от раницата да му покаже. Освен това искаше да заснеме всичко това. Зареди каталог на йероглифи и показа на Грей двата символа за мъж и жена.

— Обърни внимание как мъжът седи с кръстосани крака и вдигната ръка, докато жената е седнала благопристойно. — Посочи последния знак. — Това със сигурност е жена.

Грей се намръщи под маската си.

— Но защо това трябва да е важно?

Дерек сви рамене и поклати глава.

— Не знам.

— Чакай малко. — Джейн докосна развълнувано рамото му. — Помниш ли скицата в дневника на баща ми? На египетския съд за масла.

— Арибалосът. Онзи с двете глави. — И тогава той също се сети. — Боже мой, права си!

— За какво говорите? — попита Грей.

Дерек зареди рисунката на съда, доволен, че беше сканирал стария дневник на Харолд.

— Това е талисманът, подарен на Ливингстън от местния, задето спасил сина му.

— Освен това е съдът, в който се твърдяло, че имало вода от Нил от времето, когато реката станала на кръв — обясни той. — След отварянето му в Британския музей затвореният вътре патоген убил над двайсет души.

Грей кимна.

— Но тогава успели по някакъв начин да спрат разпространяването на заразата в Англия.

— И може би същото се е случило по времето на Мойсей — каза Джейн. — Може би древните са намерили лечение и по някакъв начин колегите ми от деветнайсети век са го копирали. Отговорът може да се намира тук.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Грей.

— Виж двете глави на съда — отговори Дерек вместо нея. — Едната е на лъв, а другата на жена. — Той посочи нагоре към последните два реда йероглифи. — И обърни внимание на двете изписвания на името на Туту. Едното свършва с лъв. А другото е жена.

— Също като при съда — каза Джейн. — Не може да е съвпадение. Онзи арибалос трябва да е дошъл от това място. Още едно доказателство, че източникът на патогена трябва да е някъде долу. И може би и лекарството също.

Дерек погледна Грей. Дори зад защитната маска ясно си личеше, че се е замислил сериозно. После очите му се разшириха, когато осъзна нещо.

— Чудя се… — промърмори той на себе си.

— Какво? — попита Дерек.

Грей поклати глава и насочи лъча на фенера си към двата коридора, които водеха навътре.

— Да продължаваме.

— Но по кой път? — попита Джейн. — По хранопровода или по трахеята?

Тя се наведе и влезе в ларинкса, за да огледа по-добре двете възможности — после проточи врат и погледна право нагоре.

— Джейн?

— Има отвор. — Когато се изправи, главата й изчезна в тавана. Джейн затътри крака и се завъртя бавно. — Боже мой! Елате да видите.

Дръпна се настрани, за да могат Дерек и Грей да застанат до нея.

Дерек се изправи и пъхна глава в малка кухина. Входът й беше затворен с прозрачен найлон, закрепен с тиксо, но лъчите на фенерите им минаваха през него.

— Това е черепна кухина — каза Джейн.

— Права е. — Дерек забеляза как стените са изваяни така, че да имитират гънките на мозък. По куполообразния таван бяха изобразени дори двете полукълба.

Грей насочи лъча си по-надолу.

— Погледнете от двете страни.

Лъчът му освети редици малки ниши, изсечени в скалата. В тях имаше египетски съдове с размерите на грейпфрут. Някои бяха строшени преди много време на купчини чирепи. Други бяха празни. Но всички останали имаха позната форма и размери — запечатани съдове с профилите на лъв и жена.

— Идентични са с арибалоса на Ливингстън — каза Джейн и освети една от празните ниши. — Съдът явно е бил взет оттук. Може би е бил откраднат преди много време.

— Нищо чудно, че някой е запечатал това място. — Грей освети няколко купчини чирепи по пода.

Някои от тях изглеждаха счупени относително наскоро.

„Инцидент ли е имало?“

Джейн се обърна към Дерек.

— Щом съдовете се пазят тук, значи древните са знаели, че патогенът в тях атакува мозъка. Защо иначе да ги държат тук?

— Може и да си права.

Джейн приклекна в ларинкса.

— И ако са знаели това, може би са знаели и повече.

Дерек я последва.

— Например евентуално лекарство.

Джейн кимна. Грей се присъедини към тях. Тя погледна двата тунела, водещи навътре.

— Каквото и да са криели, то се намира там. — И отново зададе предишния си въпрос. — Но по кой път да тръгнем? По хранопровода или по трахеята?

Дерек освети повредената лява сливица.

— Май повечето трафик е бил през въздухопровода. — Посочи видимите следи по трахеята в сравнение с хранопровода. — Предлагам да тръгнем по най-утъпкания път.

Грей кимна.

— Да тръгваме.

Единствено Ковалски изглеждаше недоволен от решението.

— Да, да влезем в търбуха на бог, борещ се с демони. Какво толкова може да стане?