Джеймс Ролинс
Седмият мор (3)

Пролетта на 1324 г. пр.н.е. Нубийска пустиня, южно от Египет

Първожрицата коленичи гола на пясъка и разбра, че времето е настъпило. Поличбите се натрупваха, ставаха все по-страшни, превръщаха се в реалност. На запад пясъчна буря се издигаше към слънцето и превръщаше синьото небе в прашен сумрак, раздиран от мълнии.

Врагът всеки момент щеше да ги връхлети.

В подготовката Сабах бе обръснала цялото си тяло, дори веждите над гримираните си очи. Беше се изкъпала във водите от двете страни, в двата притока, които течаха на север от вътрешността на пустинята и се сливаха на това свещено място, за да образуват могъщата река, която древните царе на хека хасешет наричаха Нахал. Тя си представи извиващия се като змия път на реката, докато тя течеше през Луксор, Тива и Мемфис към обширното синьо море, което се простираше отвъд плодородната делта.

Никога не беше виждала онези места, но бе чувала предания.

„За някогашния ни дом, място на зелени поля, палми и живот, определян от ритмичното прииждане на Нахал…“

Народът на Сабах беше избягал от онези места преди повече от столетие, за да се спаси от чумите, глада и смъртта, преследван от един отдавна мъртъв фараон. Повечето други племена в делтата бяха потърсили спасение в пустините на изток, бяха завладели тамошните земи и бяха създали свои царства, но нейните сънародници живеели в район на юг покрай реката, недалеч от селото Джеба, в нома^[1] Веджес Хор в Горен Египет, известен като Трона на Хор.

През онова време на мрак и смърт племето й побягнало нагоре по течението в Нубийската пустиня, отвъд дългата ръка на Египет. Предците й били учени и писари, жреци и жрици, пазители на огромно познание. Те се оттеглили в пустошта на Нубия, за да запазят това познание през бурните времена, последвали бедствията, когато Египет бил нападнат и прегазен от чужденци от изток, свирепи хора с по-бързи колесници и по-здрави бронзови оръжия, които завладели отслабените египетски градове, без да им се налага да хабят стрелите си.

Но онова мрачно време привършваше.

Египет отново се надигаше, беше прогонил нашествениците, издигаше паметници на многобройните си победи и се разширяваше във всички посоки.

— Хемет неджер… — прошепна зад нея нубийският й помощник, млад мъж, казваше се Табор. Може би беше усетил тревогата й или просто се опитваше да й напомни ролята й на хемет неджер… девицата Божия. — Трябва да тръгваме.

Тя разбра и се изправи.

Погледът на Табор бе прикован към бурята на запад, която очевидно бе причина за тревогите му, но Сабах забеляза на север пушек, бележещ унищожаването на градче при петия праг на Нахал, последното завоевание на египетските войски. Нямаше да мине много време преди армиите да стигнат дотук, до мястото на сливането.

Преди това да се случи, Сабах и останалите от ордена й трябваше да скрият онова, което бяха пазили повече от век, чудото, нямащо равно на себе си — благословия от Бог, цяр, скрит в сърцето на едно проклятие.

Докато следеше как египтяните пълзят и се разпростират нагоре по течението на реката, поглъщайки град след град, през последните хиляда дни те се занимаваха с приготовления, предимно актове на пречистване, целящи да подготвят нея и другите от ордена й да се превърнат в безсмъртни носители на Божието благословение.

Сабах беше последната, на която й бе позволена тази трансформация, след като вече беше наглеждала и насочвала много свои братя и сестри по пътя. Подобно на останалите, през последната година тя се бе отказала от просото и зърното и ядеше само ядки, дребни плодове, дървесна кора и чай от смола, докарана от чужди земи. През това време плътта й изсъхна до кожа, гърдите и задникът й измършавяха и провиснаха. Макар да караше едва третото си десетилетие, тя се нуждаеше от силния гръб и ръцете на Табор, за да се движи и дори да навлече отново ленената си роба.

Докато тръгваха, Сабах гледаше как пясъчната буря се носи неумолимо към тях, раздирана от светкавиците, родени в облаците прах. Долавяше енергията, която се носеше през пустинята. Надушваше я във въздуха, усещаше как кара кожата й да настръхва. С Божията воля същите тези пясъци щяха да скрият делото й, да го погребат под наветите дюни.

Но първо трябваше да стигнат до хълмовете в далечината.

Съсредоточи се в поставянето на единия крак пред другия. Въпреки това се боеше, че е чакала твърде дълго при реката.

Когато двамата с Табор стигнаха дълбокия пролом между два хълма, бурята ги беше настигнала, виеше над главите им и жилеше голата кожа с изгарящи песъчинки.

— По-бързо, господарке — прикани я Табор и я взе на ръце. Пръстите на краката й едва докосваха пясъка, изписваха по него неразгадаеми умоляващи знаци.

„Не бива да се проваля…“

После минаха през тъмния вход и забързаха надолу по дългия стръмен проход към по-голямото чудо, изваяно от пясъчниците под земята. Факли осветяваха пътя им, навсякъде около тях трептяха сенки, светлината бавно разкриваше онова, което бе скрито, което бе създадено от майстори и учени, работещи заедно повече от седем десетилетия.

Табор й помогна да мине през аркадата големи каменни зъби и през език, изваян до най-малката подробност. Отпред помещението се разделяше на два тунела — единият се гмуркаше през скалата към каменния стомах долу, а другият беше набразден и водеше към огромния гръден кош.

Двамата забързаха с всички сили по втория път.

Докато Табор й помагаше да върви, Сабах си представи подземния комплекс под тези хълмове. Беше прокопан и изваян да имитира вътрешното устройство на лишена от черти лежаща фигура, чието тяло бе погребано тук. Макар че тази скулптура нямаше външна страна — защото светът беше нейната кожа, — всички вътрешни подробности от човешкото тяло бяха съвестно изваяни от пясъчника, от черния дроб и бъбреците до пикочния мехур и мозъка.

Под хълмовете орденът й бе създал свой собствен каменен Бог, достатъчно голям да ги приюти в себе си, за да могат да използват тялото му като съд, който да запази онова, което трябваше да бъде пазено.

„Както трябва да направя и аз сега… да превърна собственото си тяло в храм на великата Божия благословия“.

Табор я поведе към мястото, където набразденият тунел се разделяше на два по-малки, както се разделяше трахеята в собствените й гърди. Поведе я наляво; наложи се да се наведат заради ниския заоблен таван на прохода. Но скоро щяха да стигнат целта си.

Светлините на факлите се засилиха, когато тунелът свърши в огромно помещение, поддържано от каменни ребра, които се извисяваха към могъщия гръбнак горе. В средата на залата имаше каменно сърце, четири пъти по-високо от нея, също изработено със съвършена симетрия, с огромни кръвоносни съдове, които се разклоняваха от него.

Сабах погледна неколцината други нубийски слуги, които бяха коленичили и я очакваха.

После погледна колонадата извити каменни ребра. Между тях се виждаше кирпич, с който бяха запечатани множество скрити ниши. Това бяха гробниците на нейните братя и сестри от ордена, които бяха поели преди нея към бъдещето. Представи си ги как седят отпуснати на столовете си, как телата им бавно приключват трансформацията, за да се превърнат в хранилища на благословията.

„Аз съм последната… избраната девица на Бог“.

Откъсна поглед от стените и се обърна към каменното сърце. В една от камерите имаше малка врата, място на огромна чест.

Освободи се от ръката на Табор и извървя сама последните стъпки. Отиде до входа, наведе се и влезе. Дланта й докосна студения камък, докато се изправяше. Вътре я очакваше сребърен трон, студен също като камъка. От едната страна беше поставена купа, изваяна от лапис лазули. Беше пълна с вода, която стигаше почти до инкрустираното със сребро гърло. Сабах вдигна купата и я постави в мършавия си скут.

Табор се наведе към входа. Беше твърде развълнуван, за да говори, но на лицето му ясно се четеше мъка, надежда и страх. Същите емоции се надигнаха и в нейните гърди — наред с доста съмнение. Но въпреки това тя му кимна.

— Да приключваме.

Мъката спечели битката на лицето му, но той също кимна и се поклони.

Другите слуги пристъпиха и започнаха да зазиждат входа с кирпич. Обгърна я мрак, но на последната трептяща светлина на факлите отвън тя погледна към купата в скута си и видя тъмния блясък на течността. Беше тъмночервена. Сабах знаеше какво държи. Това бе вода от Нахал от времето, когато реката била прокълната и водите й станали на кръв. Била събрана преди векове и запазена от ордена — заедно с благословията, съдържаща се в прокълнатото й сърце.

Докато поставяха последната тухла, тя преглътна с мъка — гърлото й изведнъж беше пресъхнало. Заслуша се как замазват с кал тухлите от другата страна. Чу характерното стържене на дърво, което трупаха под и около сърцето.

Затвори очи. Знаеше какво предстои.

Представи си как факлите запалват кладата.

Постепенно дойде потвърждението, когато камъкът под краката й се затопли. Въздухът в сърцето, който вече беше задушен, бързо се нагорещи. Всяка влага изчезна през изваяните кръвоносни съдове. Само след мигове Сабах имаше чувството, че диша горещ пясък. Изпъшка, когато ходилата й започнаха да горят. Дори сребърният трон се нагорещи като връх на дюна под лятно слънце.

Въпреки това запази мълчание. Онези отвън вече би трябвало да са излезли от този подземен свят, да са запечатали пътя след себе си. Щяха да напуснат тези земи под прикритието на бурята и да изчезнат завинаги — и да оставят пустинята да заличи всяка следа за това място.

Докато очакваше края, от очите й потекоха сълзи, които засъхваха по бузите й, преди да успеят да капнат. Напуканите й устни изхлипаха от болка, от неумолимата сигурност на онова, което предстоеше.

После в мрака се появи меко сияние. Надигаше се от съда в скута й, танцуваше в алената вода и проблясваше едва забележимо.

Сабах не знаеше дали не й се привижда от болката, но намери утеха в сиянието. То й даваше силата да завърши последното си дело. Тя вдигна купата към устните си и отпи дълго. Даряващата живот вода потече по пресъхналото й гърло и напълни свилия се на топка стомах.

Когато свали празната купа, горещината в каменното сърце бе станала изпепеляваща. Въпреки това тя се усмихна през болката — знаеше какво държи в себе си.

„Аз съм твой съсъд, Господи… сега и завинаги“.

 

 

21:34

2 март 1895 г.

Ню Йорк

„Така вече бива…“

След като целта беше пред очите му, Самюъл Клемънс, по-известен с писателския си псевдоним Марк Твен, поведе неохотния си спътник през Грамърси Парк. Отпред газените фенери ги приканваха към другата страна на улицата и осветяваха колоните, портика и оградата от ковано желязо на „Плейърс“. Двамата мъже бяха членове на този клуб, достъпен единствено за подбрани личности.

Привлечен от обещанията за смях, алкохол и добра компания, Твен забърза напред с големи устремни крачки — оставяше след себе си облак тютюнев дим в свежия вечерен въздух.

— Какво ще кажеш, Никола? — обърна се той назад към другаря си. — Според джобния ми часовник и стомаха ми в „Плейърс“ трябва още да сервират вечеря. А и не бих се отказал от малко бренди към пурата си.

Двайсет години по-младият Никола Тесла беше облечен в сковаващ костюм, чиито лакти бяха толкова изтъркани, че лъщяха. Непрекъснато отмяташе назад тъмната си коса и се оглеждаше. Когато бе нервен като сега, сръбският му акцент ставаше силен и плътен като мустака му.

— Самюъл, приятелю, късно е и имам още работа в лабораторията. Благодарен съм за билетите за театъра, но трябва да си вървя.

— Глупости. От прекалено много работа се затъпява.

— В такъв случай трябва да си изключително умен… като се има предвид безкрайното ти свободно време.

Твен го изгледа и изсумтя престорено.

— Всъщност работя по нова книга.

— Нека позная — иронично се усмихна Никола. — Хък Фин и Том Сойер са се забъркали в нови бели.

— Де да бяха, копелетата! — изкиска се Твен, с което привлече погледа на един минувач. — Тогава щях да се разплатя с кредиторите си.

Макар да си мълчеше, миналата година Твен беше обявил банкрут и бе прехвърлил всичките си авторски права на жена си Оливия. За да изплати дълговете си, през следващите дванайсет месеца му предстоеше да направи световно турне, на което да изнася лекции.

Въпреки това споменаването на пари вгорчи момента. Твен се наруга наум — знаеше, че Никола също има сериозни финансови трудности, макар че бе истински гений — енциклопедист, който бе колкото изобретател, толкова и електроинженер и физик. Твен беше прекарал много следобеди в лабораторията му на Южно Пето авеню и двамата бяха станали големи приятели.

— Добре де, но само за едно питие — отстъпи с въздишка Никола.

Тръгнаха през улицата към портика под съскащите газени лампи. Но преди да стигнат входа, от сенките излезе един мъж и препречи пътя им.

— Слава богу — каза мъжът, който ги бе изненадал от засада. — Портиерът каза, че може да минеш по някое време оттук.

Твен отначало се сепна, но после позна мъжа и изненадан и зарадван, го тупна по рамото.

— Радвам се да се видим, Стенли! Какво правиш тук? Мислех, че си още в Англия.

— Вчера се върнах.

— Чудесно! Тогава да отпразнуваме завръщането ти на наши брегове, като вдигнем чашка-две. Може и три.

Твен понечи да въведе другите двама вътре, но Стенли го спря.

— Доколкото чух, се познаваш с Томас Едисон.

— Ами… всъщност да — колебливо отвърна Твен. Много добре знаеше за сериозните търкания между Едисон и Никола Тесла, който му бе спътник тази вечер.

— Трябва спешно да обсъдя един въпрос с изобретателя и да му покажа нещо. По заръка на Короната.

— Сериозно? Това е безкрайно интригуващо.

— Може би аз ще мога да ви помогна — обади се Никола.

Докато двамата се запознаваха, Твен влезе в ролята на потенциален посредник в тази странна история.

— Никола, това е Хенри Мортън Стенли, скоро сър Стенли, ако слуховете са верни, прочут не само като пътешественик и изследовател, но и с откриването на Дейвид Ливингстън, друг пътешественик, изгубил се в най-тъмното сърце на Африка.

— А — рече Никола, — сега се сещам, особено за начина, по който сте го поздравили. „Доктор Ливингстън, предполагам?“

Стенли изстена.

— Никога не съм казвал точно тези думи.

Твен се усмихна и се обърна към другия си приятел.

— А това е Никола Тесла, гений също като Едисон, ако не и по-голям.

Очите на Стенли се разшириха.

— Ама разбира се! Трябваше да ви позная.

От думите му бледите бузи на Никола леко се изчервиха.

— Е — каза Твен, — на каква страшна мисия те е пратила Британската корона?

Стенли прокара влажна длан по оредяващата си сива коса.

— Както знаеш, Ливингстън се изгуби в Африка, докато търсеше истинските извори на Нил. Нещо, което и аз самият търсих навремето.

— Да, ти и много други британци. Май за вас това се равнява на търсенето на Светия Граал.

Стенли се намръщи, но не отрече думите му.

Твен подозираше, че това търсене на британците е свързано не толкова с географско любопитство, колкото с колониалните амбиции на страната в Африка, но като никога си задържа езика зад зъбите от опасение, че приятелят му може да млъкне преди загадката на вечерта да се е разкрила. Все пак не се сдържа и попита:

— И защо изворите на Нил са толкова важни за Британската корона?

Стенли извади нещо от джоба си. Беше стъкленица, пълна с тъмна течност.

— Това беше открито неотдавна в имението на Дейвид Ливингстън. Той спасил болния син на някакъв нубийски воин и в знак на благодарност бащата му подарил древен талисман — малък съд, запечатан с восък и покрит с йероглифи. Тази стъкленица съдържа проба от водата в талисмана, която според нубиеца била от Нил.

— И какво толкова? — Твен сви рамене.

Стенли вдигна стъкленицата към един от уличните фенери. Под трептящия пламък течността засия аленочервено.

— Според архива на Ливингстън водата била на хиляди години, взета от древния Нил, когато реката станала на кръв.

— Станала на кръв? — попита Никола. — Като в Стария завет?

Твен се усмихна — подозираше, че Стенли го поднася. Пътешественикът бе запознат с презрението му към религията. Неведнъж бяха водили разгорещени спорове по въпроса.

— Да не би да твърдиш, че водата е от библейския мор на Мойсей, първия от десетте, сполетели египтяните?

Лицето на Стенли не трепна.

— Знам как звучи.

— Не може да…

— Двайсет и двама души от Кралското дружество са мъртви. Загинаха, когато нубийският талисман беше отворен и съдържанието му бе анализирано в лаборатория.

Последва втрещена тишина.

— Как са загинали? — попита най-сетне Никола. — Отрова ли е това?

Стенли беше пребледнял. Той бе човек, който се бе изправял срещу какви ли не ужасни зверове, съсипващи трески и диви канибали, без да му мигне окото. А сега изглеждаше ужасен.

— Не.

— А какво? — попита Твен.

— Проклятие — абсолютно сериозно отвърна Стенли. — Мор от далечното минало. — Пръстите му се свиха около стъкленицата. — Защото тази течност наистина е остатък от Божия гняв върху египтяните. Но това е само началото, ако не спрем онова, което предстои.

— Какво може да се направи? — попита Твен. Стенли се обърна към Никола.

— Трябва да дойдете в Англия.

— Защо? — попита Твен.

— За да спрете следващия мор.