Джеймс Ролинс
Седмият мор (10)

7.

31 май, 09:14

Лондон, Англия

„Невъзможно…“

Грей се мъчеше да се справи с шока от откровението на Сейчан, готов да отхвърли думите й, но виждаше непоколебимата увереност в зелените й очи.

— Но в това няма никаква логика — каза той. — Ние унищожихме Гилдията.

Сейчан се обърна към прозореца. Гласът й стана горчив.

— Аз все още съм тук. Бях част от онази групировка.

Грей посегна към рамото й.

— Това е минало.

— Понякога не можеш да избягаш от миналото. — Тя се обърна и се остави да я прегърне. Тялото й трепереше. — Може да сме отрязали главата на змията, но каква гаранция има, че не й е пораснала нова.

— Действахме радикално.

— Тогава на нейно място може да се е появило нещо ново и да е запълнило вакуума на властта. — Тя го погледна. Изражението й бе предпазливо, сякаш криеше нещо от него. — Така или иначе, Гилдията със сигурност е разполагала и с други като мен, които са били третирани жестоко и обучени да работят за тях и които вероятно след това са изчезнали в сенките.

— Където биха могли да си намерят нови господари — съгласи се Грей.

— Както стана с мен. — Тя се откъсна от него.

— Сейчан…

— Влезеш ли в сенките, няма излизане. Не и пълно. — Тя го изгледа. — Много добре знаеш, че все още фигурирам в много списъци на терористи. Дори Мосад не са отменили заповедта да ме убият на място.

— Но „Сигма“ ще те защити. Знаеш го.

Тя изсумтя.

— Докато съм полезна.

— Това не е вярно.

Тя не сваляше поглед от него.

— Наистина ли го вярваш?

Грей обмисли въпроса й. Знаеше, че вътрешният кръг на „Сигма“, който включваше директора, никога няма да я предаде, но не можеше да отрече, че миналото й бе запазено в тайна за всички останали, включително за онези от АИОП, на чието подчинение бе „Сигма“. Какво ли можеше да се случи, ако я измъкнат от сенките на светло?

Преди да успее да отговори, д-р Кано се изправи от лаптопа си и заяви:

— Ето с това се борим. И затова е толкова важно да го спрем.

Грей докосна лакътя на Сейчан: обещаваше й без думи, че ще продължат разговора. Макар и още смутена, тя махна към масата и двамата отидоха при другите.

— Какво гледаме? — попита Дерек и се опря на облегалката на стола, за да разгледа по-добре отворения на екрана прозорец.

— Това е триизмерно обемно изображение от електронна микроскопия на неврон — обясни Илеара. — Флуоресцентните корени са краищата на клетка от мозъка на професор Маккейб. Съседните пръчици, покрити с нещо като косъмчета, са неизвестен патоген, открит във всички поразени нервни тъкани на покойния.

— Значи заразата не е вирусна — изненадано рече Монк. — А бактериална.

Илеара поклати глава.

— Боя се, че грешите и по двете точки.

Монк се намръщи.

— Как е възможно?

— Този едноклетъчен организъм не е бактерия. Няма клетъчно ядро и други органели. Освен това биохимията му е много различна от тази на обикновените бактерии, дори от тази на повечето форми на живот.

— Какво е това тогава? — попита Джейн, на която малко й беше призляло от дискусията върху участта на баща й.

— Некласифициран представител на империята Архея.

— Аха… — Монк кимна. Ако се съдеше по обърканите погледи на останалите, само той беше разбрал.

Илеара обясни:

— Животът има три основни разклонения или империи. Бактерии, които всички познаваме. Еукариоти, които обхващат почти всичко останало. Водорасли, гъби, растения, дори нас. Но едва през 1977 година е била идентифицирана отделна империя Архея, чиито организми имат абсолютно различно еволюционно развитие от първобитната супа, дала началото на всичко живо. Те са едни от най-древните и най-странните форми на живот.

— В какъв смисъл? — попита Грей.

— Възпроизвеждат се безполово, чрез делене, но са много ефективни във включването на други форми на живот в своята биохимия и генетичен строеж, в това число и на вируси. Някои еволюционни биолози смятат, че са се развили успоредно с вирусите и че тази взаимна зависимост е отпреди два милиарда години. Екземплярът на екрана всъщност е пълен с вирусни частици, повечето от които предстои да идентифицираме.

Грей си представи косматата клетка пълна с вируси.

„Пред какво сме изправени, по дяволите?“

— Този странен генетичен строеж позволява на микроорганизмите архея да оцеляват в най-екстремни среди — продължи Илеара. — В кипящите води на гейзерите. Или в замръзналата тундра. Освен това процъфтяват в силно киселинни и алкални среди.

Грей усети, че жената бие нанякъде, и посочи екрана.

— А как стоят нещата с този вид?

Тя сложи ръце на кръста си и изгледа намръщено екрана, сякаш се беше изправила срещу труден противник.

— За да бъдат толкова добри оцеляващи, архея използват различни енергийни източници. Захари, амоняк, метални йони, дори водороден сулфид. Някои могат да използват въглерод, други разчитат на слънчевата енергия.

— Като растенията ли? — попита Дерек. — Чрез фотосинтеза?

— Не. Използват различни химични пътища, които са уникални за тях. Но както казах, те са изобретателни. Особено тази проклета гадинка.

— Как оцелява тя? — попита Грей.

Погледът й обходи групата.

— Някой да е чувал за геобактер или шеванела?

Монк се размърда и очите му се разшириха.

— Да не би да имате предвид…?

— Да.

Ковалски, който беше останал на пост до прозореца, се намеси.

— Изплюйте камъчето най-сетне де.

Грей оцени по достойнство думите му и погледна Монк в очакване на отговор. Той се подчини.

— Бактериите, които споменава тя, се хранят с електричество.

Илеара кимна.

— И не само тези две. Има още десет вида бактерии, всичките уникални, открити на различни места по земното кълбо. И вероятно има безброй други, които си остават неизвестни. Но това е първият представител на архея, който прави същото.

Сейчан се намръщи.

— Искате да кажете, че тези твари ядат електричество?

— Не е много по-различно от онова, които правят собствените ни клетки — обясни Монк. — Общо взето, ние вземаме електрони от захарните молекули и ги съхраняваме като аденозинтрифосфат, който захранва жизнените ни функции. В случая с електрическите бактерии, те просто премахват посредника и събират електрони директно от околната среда.

— Но от какво точно? — попита Дерек.

Илеара сви рамене.

— От повърхността на минерали, от електрохимичните процеси на морското дъно. Учените откриват нови видове, като просто пъхат електроди в тинята и гледат какво ще дойде да се нахрани.

Грей се загледа в екрана на лаптопа.

— И този екземпляр прави същото, така ли?

— Признавам, че не знам как точно събира електричество — каза Илеара. — Но ако знаехме откъде е дошъл, може би щях да мога да отговоря.

Грей забеляза, че Джейн и Дерек се споглеждат.

„Какво означава това?“

— Знам обаче — продължи Илеара, привличайки вниманието му отново към себе си, — че този микроб не се е озовал случайно в мозъка на професор Маккейб. Смятам, че след като зарази индивид и попадне в кръвоносната му система, микроорганизмът се настанява в онази част от анатомията ни, която пращи от енергия.

Грей я разбра — представи си как невроните изстрелват искри енергия помежду си.

— Тези подобни на косъмчета израстъци се закрепват за нервните клетки и играят ролята на енергийни вампири — продължи Илеара. — На свой ред тялото реагира, както би реагирало на всеки натрапник, което води до възпаление.

— И до менингит — каза Монк. — Както и до халюцинациите, за които споменахте.

Илеара кимна мрачно.

— Да, но вместо бактериален менингит, който сам по себе си е труден за лекуване, ние си имаме работа с археален. Това е заболяване, каквото не сме виждали досега. И може би дори не е най-лошото.

— Какво искате да кажете? — попита Грей.

— Щом намери подходящо място, този микроб се размножава много бързо. Затова смятаме, че клиничните симптоми се развиват с такава скорост. Но при всяко делене клетките изхвърлят частиците от вирусите, които съдържат в себе си, които са най-различни видове. Засега почти нямаме представа до какво може да доведе това.

— Значи, за да можем да се надяваме да намерим лекарство, трябва да се сражаваме на много фронтове — каза Монк. — Трябва да намерим не само антибиотик, който да убие косматата гадина, но и арсенал от антивирусни лекарства.

— Именно. До този момент още не сме преценили смъртността, нито разбираме как се предава болестта, макар да сме сигурни, че може да се разпространява директно по въздушен път. Моделите показват също, че вероятно ще бъдат поразени и други видове, не само хора.

— Има логика — съгласи се Монк. — Всичко с електрическа нервна система може да е изложено на риск. Кучета, котки, мишки. По дяволите, може би дори насекомите. Ще стане лошо, при това бързо.

— Но колко лошо? — попита Грей.

Илеара се опита да отговори.

— Центърът за контрол и превенция на заболяванията е разработил индекс на сериозността на пандемиите, чрез който се класифицира рискът от различни патогени. Категориите варират от първа до пета.

Също като при ураганите.

— Точно така. И в този случай преценката е, че сме изправени пред буря от пета категория. — Тя се обърна и погледът й се спря върху Джейн. — Затова е жизненоважно да открием какво може да е научил баща ви от избухването на заболяването в миналото, когато в Британския музей са отворили онзи артефакт на доктор Ливингстън.

Джейн погледна Дерек, сякаш го подканваше да отговори. Грей също го притисна.

— Знаете ли нещо?

— Не за потенциално лекарство — колебливо рече той. — Но мисля, че знам къде може да се е озовал професор Маккейб след изчезването си.

Грей не успя да скрие изумлението си.

— Какво? Как?

Дерек погледна пръснатите на масата документи и каза:

— Ще ви покажа.

 

 

09:55

„Дано да съм прав… заради Джейн“.

Докато вземаше книгата, която професор Маккейб беше откраднал от библиотеката в Глазгоу, Дерек видя надеждата в очите й. Знаеше, че мисли за брат си Рори и за възможността той още да е жив. Дерек нямаше представа дали теориите, които бе обсъдил с нея преди малко, са верни, или само ще им донесат разочарование. Въпреки това знаеше, че не бива повече да мълчи, особено ако онова, което им бе разкрила д-р Кано за патогена, е истина.

Сложи книгата на масата и постави длан върху нея.

— Трябва да разберете, че професор Маккейб бе твърдо решен да намери каквото и да било доказателство, което да потвърди теорията му за библейския Изход. Най-вероятно така се е натъкнал на описанието на Ливингстън на артефакта, подарен му от местен жител.

Дерек отвори дневника на Маккейб на страницата със скицата на съда за масла с главата на лъв от едната страна и на жена от другата. Показа им написаното с йероглифи египетско име на Нил.

Илеара се наведе над страницата.

— Значи това е артефактът, съдържащ онова, което е предизвикало смъртта на хората в музея?

— Да — отвърна Дерек. — Или поне така се твърди. Да не забравяме, че в същата история се казва, че съдът съдържал вода от Нил, взета от времето, когато реката станала на кръв.

— Но независимо дали е истина, или не — добави Джейн, — подобна история би заинтригувала баща ми.

— Достатъчно, за да го отведе до кореспонденцията между Ливингстън и спасителя му Хенри Мортън Стенли. — Дерек отвори сборника. — Професор Маккейб, изглежда, е проявил особен интерес към някои от писмата и по-конкретно към онези, в които Ливингстън е приложил рисунки на живи организми. — Отвори на страницата със скарабея. — Отначало си помислих, че професорът си е отбелязал това писмо, защото то е поредната връзка с Египет. Но после забелязах в рисунката нещо странно, така че й направих снимка, която да мога да манипулирам. — Извади айпада си и отвори снимката на старата скица. — Тъкмо бях започнал да работя по нея, когато пристигнахте.

Останалите се събраха зад него, докато той завъртя с електронната писалка изображението така, че бръмбарът да гледа настрани, с разперени криле.

— И какво е особеното? — попита Монк и се почеса по носа.

— Жилките по крилете ми се сториха погрешни, не че съм експерт по морфологията на насекомите. Но вижте какво се получава, когато направя това.

Дерек използва програмата за обработка на изображения, за да изтрие по-голямата част от крилете, докато не останаха само странните жилки.

Грей се изправи.

— Господи…

Дерек погледна американеца, изненадан, че вече се е досетил какво се опитва да им покаже.

Джейн го подкани с известна гордост в гласа, която запали пожар в него.

— Продължавай — рече тя. — Покажи им останалото. Дерек изтри тялото на скарабея, после премести двете части на жилките, докато не се съединиха.

— Прилича ми на река — отбеляза Илеара, присвила очи към екрана.

— Не коя да е река — отвърна Дерек. — Обърнете внимание на онова, което прилича на делта в горната част, и на двете езера, едното малко, другото голямо в края на двата притока.

— Това е карта на Нил — каза Грей и изгледа Дерек с известно възхищение.

За да потвърди думите му, Дерек зареди сателитна снимка на района и маркира коритото на реката. После разположи изображенията едно до друго.

— Както виждате, съвпадението е почти идеално. Въпреки това Грей повдигна основателно възражение.

— Но възможно ли е Ливингстън да създаде сам толкова точна карта на Нил по онова време?

Джейн отговори на въпроса му.

— Разбира се. Ливингстън вече е бил картографирал обширни райони на Африка, включително и по-голямата част от течението на Замбези. Имал дори златен медал от Кралското географско дружество за работата си.

— Значи наистина е възможно — каза Дерек. — Всъщност голяма част от течението на Нил е била картографирана преди смъртта му.

— Но защо му е било да го крие? — попита Монк. — Защо да рисува реката върху криле на буболечка?

— Подобни измами са правени в миналото от британски шпиони от същото време — отвърна Илеара. — Вземете например Робърт Бейдън-Пауъл. Той бил офицер от военното разузнаване, който се представял за ентомолог и използвал скици на буболечки, листа и други природни елементи, в които криел подробности за военни инсталации и армейски части. Правел го под носа на врага.

Грей се намръщи.

— Това име защо ми звучи познато?

Илеара се усмихна.

— Може би защото същият човек по-късно основал скаутското движение.

— Дотук с подготовката — изсумтя Монк и посочи айпада. — И все пак това не обяснява защо Ливингстън е скрил карта на Нил в крилото на бръмбар.

Дерек въздъхна.

— Мисля, че се е опитвал тайно да сподели нещо много важно с приятеля си Стенли, да му покаже къде може да бъде намерен.

— Как? — попита Сейчан.

Дерек върна първото изображение на скарабея.

— Вижте как Ливингстън е разделил течението на реката на две половини, като тялото на бръмбара е между тях. Самият бръмбар явно е бил от голямо значение за Стенли.

— Защото е египетски скарабей — каза Грей.

— Точно така. И двамата са проявявали интерес към Древен Египет. Мисля, че Ливингстън е използвал тялото на скарабея като голям хикс, бележещ мястото по течението на Нил, където можело да се открие нещо важно, нещо свързано с древните египтяни.

— Ако баща ми е стигнал до същото заключение, той би се изкусил да поведе експедиция до такова място — рече Джейн.

Дерек сложи X върху скицата на мястото, където Ливингстън бе разделил реката. Знакът се намираше недалеч от мястото, на което Нил се разделяше на двата си основни притока — Сини Нил и Бели Нил.

Дерек посочи хикса.

— Не е далеч от мястото, където строят новия язовир в Судан. Лесно може да се разбере защо професор Маккейб е използвал инженерното проучване като прикритие за претърсване на района.

— И ако се съди по състоянието на тялото му, очевидно е намерил нещо — рече Грей.

— Или нещо е намерило него — добави партньорът му Монк.

Илеара се приближи и погледна дневника на професора със скицата на двуглавия арибалос.

— Така или иначе, върнал се е носител на същата зараза, която се е намирала в артефакта на Ливингстън. — Обърна се към другите. — Не знаем дали има останали живи други членове на експедицията, но ако тези следи могат да ни отведат до източника на болестта, това може да хвърли светлина върху естеството й… и може би да ни позволи да намерим лекарство.

— В такъв случай отиваме да търсим — твърдо реши Грей.

Всички замърмориха утвърдително — с изключение на един.

— Всичко това е много хубаво — каза Сейчан, — но остава още една загадка, която чака решението си.

Изражението на Грей стана сериозно, когато назова загадката.

— Какво е станало със Сафия ал-Мааз ли?

Дерек изпита вина, че покрай цялото вълнение беше забравил за отвличането на приятелката си.

Джейн скръсти загрижено ръце.

— Какво можем да направим?

— Засега нищо — призна Грей. — Разследването в музея не е открило нови следи. Докато това не се промени, правим онова, което можем.

Дерек се загледа към прозореца. Изпитваше опасения да зареже Сафия по такъв начин, но Грей беше прав. Примирен с това решение, той направи единственото, което можеше, и се помоли мислено.

„Моля те, бъди добре“.