Джеймс Ролинс
Седмият мор (26)

23.

3 юни, 17:08

Национален парк Акагера, Руанда

„Не бива да спираме…“

Слънцето вече се беше спуснало ниско и Грей искаше да използва малкото останала част от деня. Спомни си стрелбата и взривовете, докато беше разговарял с Монк. Положението в Кайро се влошаваше с всеки час и вероятно щеше да се прехвърли в целия избухлив регион и отвъд него.

Ако можеха да намерят нещо тук, не биваше да се бавят.

Затова Грей беше събрал екипа си на откритата дървена тераса с изглед към Ихема, второто по големина езеро в Руанда. Бяха долетели от Хартум и бяха кацнали колкото се може по-близо до хикса на картата на Ливингстън, на пистата на националния парк Акагера, и в момента очакваха пристигането на местен водач, който работеше тук от двайсет и пет години.

Ако се съдеше по картата на парка на масата, определено им трябваше човек, който познава добре това място. Националният парк Акагера се простираше на площ хиляда и триста квадратни километра и обхващаше савани, тръстикови блата и планински джунгли. В него имаше същински лабиринт от езера и водни пътища, всичките ръкави на река Кагера, която минаваше по източната граница на парка.

Джейн прокара пръст по въпросната река на картата.

— Това трябва да е притокът, нали?

В Хартум бяха проследили множеството реки, вливащи се в езерото Виктория — от което започваше Бели Нил, — в опит да определят коя от тях най-добре отговаря на реката от тайната карта на Ливингстън. Кагера пасваше идеално — течеше западно от Виктория между Уганда и Танзания, преди да завие на юг покрай границата на Руанда.

Все пак не можеха да са стопроцентово сигурни.

— Вижте — каза Дерек.

Докато чакаха водача, той бе търсил допълнително потвърждение, като изучаваше на таблета си още стари и нови карти. Показа им карта, на която беше отбелязана река Кагера и с измервания по нея.

— Както виждате — каза Дерек, — паркът се намира на около осемдесет мили западно от езеро Виктория.

— Това защо трябва да е важно? — попита Грей. Дерек отвори скицата, като увеличи гъсеницата.

— Вижте, че гъсеницата е разделена на осем сегмента. Мисля, че Ливингстън я е използвал като легенда за тайната си карта. Нещо като мащаб.

Грей кимна.

— Осем сегмента, осемдесет мили.

Макар да не беше категорично доказателство, че са на прав път, това потвърждаваше тезата. Дори Джейн се усмихна и потупа одобрително Дерек по ръката. Очевидно всички се нуждаеха от това малко окуражаване.

Сейчан, която стоеше при парапета и гледаше езерото и небето, се обърна.

— Мисля, че нашият човек идва.

Боботенето на мотор се засили и накара всички да отидат при нея. Странен на вид плавателен съд се носеше към пристана долу. Лодката очевидно беше видяла доста през годините. Издрасканият зелен метален корпус беше целият във вдлъбнатини, а на предното стъкло имаше зловеща дупка, оставена най-вероятно от куршум.

— Нивото на водата е ниско — отбеляза Сейчан. — Не знам дали ще успее да стигне до пристана.

Този факт като че ли не притесняваше човека зад кормилото.

— Той дори не забавя ход — каза Дерек и отстъпи крачка назад.

Лодката стигна пристана — и продължи покрай него. Носът се вдигна, когато стигна брега, разкривайки отдолу вериги като на танк. Амфибията излезе от водата, мина покрай терасата им и накрая спря с левия борд към парапета.

Водачът се усмихна, очевидно наслаждавайки се на изненадата им.

— Мурахо! — поздрави ги той на родния си киняруанда. Носеше елек за сафари и панталони в цвят каки. Макар и на шейсет, изглеждаше в отлична форма и черната му коса беше съвсем леко посребрена тук-там. — Добре дошли в Акагера. Аз съм Ноа^[1] Мутабази и макар да не карам ковчега, ви уверявам, че това корито няма да ви разочарова. — И потупа борда на лодката си.

Но начинът на пристигане не беше единствената му изненада.

Не идваше сам.

Ковалски отстъпи две крачки назад.

— Каква е тая работа с лъва?

Защото от задната седалка се надигна лъв и се протегна, извивайки гръб като типична котка. Широка прозявка разкри дълги резци и розов език.

— А, това е щурманът ми — каза водачът. — Казва се Рохо, което на суахили означава „дух“.

Името определено подхождаше на звяра. Козината му беше жълтеникавобяла, очите — като от кехлибар. Мутацията, водеща до поява на бели лъвове, не беше албинизъм, а по-рядка генетична особеност на име левкизъм, която водеше само до частична загуба на пигментация.

Ноа почеса партньора си по врата, спечелвайки си ръмжене, което беше еквивалент на котешко мъркане.

— Той е още котенце.

— Това да е котенце? — изуми се Ковалски.

Грей разбираше шока му. Животното тежеше повече от четирийсет и пет кила.

— Да — потвърди Ноа. Английският му беше с лек британски акцент. — Следващия месец ще празнуваме първия му рожден ден. Така че да се надяваме, че като порасне, ще стане ей такъв. — И разроши ивицата, която минаваше по главата и надолу по врата му. — Както виждате, козината му е още мекичка. Дори още не се е научил да реве сносно. Ще може да го прави след няколко месеца.

Рохо изръмжа и игриво се опита да захапе ръката му, сякаш се беше обидил.

На Джейн като че ли й се искаше да го погали.

— Как се сдобихте с него?

Лицето на Ноа стана по-сериозно и той хвърли поглед към езерото и парка.

— Преди година и нещо в парка докараха седем лъва от Трансваал в опит да възстановим популацията, изчезнала от десетилетия по тези земи. При наличието на лъвове, а дано някой ден и на черни носорози, Акагера може скоро да възвърне славата си.

— А Рохо? — подкани го Джейн.

— О, да. Една от лъвиците пристигна бременна. Роди три малки, сред които и Рохо. Тъй като смъртността на малките в дивата природа е висока, ние го отделихме от котилото, за да дадем на другите две по-добър шанс за оцеляване, но и защото се страхувахме, че бракониерите ще го погнат заради цвета на козината му. А тъй като бракониерите не подбират, Рохо можеше да изложи на риск целия нов прайд.

— И затова сте го задържали.

— За да го обуча. Все още има надежда да го пуснем на свобода, когато порасне и може да се грижи за себе си. Сега е на възрастта, на която майка му би трябвало да започне да го учи да ловува, така че го вземам с мен всеки път, когато мога.

Грей погледна към слънцето, което се беше спуснало ниско над езерото.

— Трябва да тръгваме. Искам да стигнем на мястото преди залез.

Ноа се качи на терасата.

— Покажете ми къде е. Казаха ми най-общо къде искате да идете, но може би ще успея да ви упътя по-добре.

Рохо го последва с един-единствен скок, очевидно възнамерявайки също да ги упътва.

— Дружелюбен е — увери ги Ноа, докато отиваше при картите на масата.

Грей отиде при водача, докато останалите използваха момента да се запознаят с Рохо.

— Мисля, че трябва да идем ето тук. — Грей посочи района на север, който най-близо отговаряше на хикса върху картата на Ливингстън.

Ноа се загледа в картата, после попита:

— Мога ли да попитам защо точно там?

— Проблем ли е?

— В сравнение с други места в Африка Акагера няма много посетители. Когато повеждам група на сафари, обикновено съм само аз. И това е в южната част на парка. На север никой не ходи. Изобщо.

— Защо?

— Труден терен. Планински, гъсти джунгли. Всичко е абсолютно недокоснато. Мнозина вярват, че горите са обитавани от духове. Дори бунтовниците и бракониерите не ходят там.

Грей погледна амфибията му.

— А това може ли да ни откара?

— До границата със сигурност. Но по-нататък… — Ноа сви рамене. — И все пак защо там? Какво търсите?

Грей се намръщи.

— Слонове.

Очите на Ноа се разшириха и на лицето му се изписа облекчение.

— О, това е лесно. Няма нужда да ходите чак там. Мога да ви покажа много слонове. И много по-близо. Тук, на юг.

— Ами на север? — Грей погледна картата. — Там има ли слонове?

Ноа обмисли въпроса му.

— Още не. Паркът има успех във възстановяването на популацията слонове — вече имаме над деветдесет и повечето се намират в южната част. Те дори не обичат да навлизат в джунглите на север, предпочитат саваните и блатистите райони.

Грей се хвана за думите му.

— Как така възстановявате популацията на парка?

— Подобно на лъвовете, слоновете бяха добавени отново през седемдесет и пета.

— Какво е станало с оригиналната популация?

Ноа отново сви рамене.

— Бракониери, ловци на едър дивеч. Знам само, че коренната популация слонове е изчезнала преди шейсетина години.

„Изчезнала?“

Стомахът на Грей се сви от отчаяние. Ако по тези места бе имало някакъв лек, възможно ли беше вече да го няма?

„Нима сме закъснели с десетилетия?“

Ноа поклати глава.

— Когато дойдох тук на младини, някои от по-старите водачи разказваха за някогашната слава на парка. Тогава имало много стада, дори потайните горски слонове, които бродели из планинските джунгли на север. Вече ги няма, но да се надяваме, че онези времена ще се върнат.

— Но може ли да сте сигурни? — попита Грей.

— Че времената ще се върнат ли?

— Не, че горските слонове са изчезнали. — Грей погледна мястото на картата. — Казахте, че планините рядко се посещават и че дори ги избягват. Ако горските слонове са наистина толкова потайни, може би още са там.

Ноа не изглеждаше особено убеден.

Грей се изправи, погледна към слънцето и каза:

— Какво пречи да погледнем?

 

 

17:31

Джейн седеше до Дерек в средата на ковчега амфибия на Ноа.

Пред тях Грей разговаряше тихо с капитана, а Сейчан беше клекнала на носа и зорко следеше за евентуална опасност пред тях. Ковалски правеше същото отзад — беше се разположил на кърмата с пушка на коленете.

Джейн правеше всичко по силите си да не обръща внимание на опасното положение, в което се намираха.

Вместо това се наслаждаваше на красотата наоколо и на тропическото време след убийствената жега в Судан.

Спокойната повърхност на Ихема отразяваше синьото небе, обезпокоявана единствено от вълните след лодката, които хвърляха слънчеви зайчета по водата. Сякаш разполагаха с цялото езеро единствено за себе си.

Но Джейн знаеше, че това не е така. Макар че бяха единствената лодка наоколо, езерото гъмжеше от живот. Покрай брега се надигаха хипопотами, когато лодката минаваше покрай леговищата им, като понякога разтваряха огромните си челюсти, за да сплашат неканените гости. Скритите в тръстиките крокодили, подобни на дълги дънери, напомняха недвусмислено, че плуването по тези места е спорт само за най-безразсъдните. Някои храбри създания поемаха този риск; само едрите биволи почти нямаше от какво да се страхуват.

Джейн се загледа към коронованите жерави и цепоклюните щъркели в плитчините. Те не бяха единствените ловци в езерото. Африкански орел рибар пикира, сграбчи нещо сребристо и мятащо се и се понесе отново нагоре. Хиляди други птици прелитаха и се стрелкаха навсякъде около тях, прекалено бързи, за да бъдат разпознати, твърде многобройни, за да се опита да го направи човек.

Животът кипеше и в околните блата и тревисти равнини. Стада скокливи антилопи пасяха редом с импали и зебри. В далечината през саваната тържествено се поклащаха вратове на жирафи, подобни на високи мачти.

Слънцето потъваше зад хоризонта и сенките се издължаваха, добавяйки тъмни щрихи по ливади и хълмове.

Джейн въздъхна; даваше си сметка колко лесно може да бъде увлечена в плавното темпо на тази земя, докато в действителност ги чакаше много работа.

Рязко плясване й напомни за това.

Дерек разтърка ръката си, оставяйки малка кървава диря от ухапаното място. Същите тези кръвопийци разнасяха болести и смърт в региона — западнонилски вирус, денга, жълта треска и дори зика, описана за първи път при маймуни, обитаващи едноименната гора в Уганда. Беше научила, че всички тези патогени са флавивируси, същите като онези в микроба, който търсеха — генетичен троянски кон, способен да убива мъжкото потомство.

„Така че не е изненадващо, че се озовахме тук“.

Замисли се върху този факт и чудесата на парка избледняха.

Отпусна се до Дерек, хвана ръката му и я сложи през раменете си в желанието си да почувства опората му. Сгуши се в него.

Дерек явно долови ужаса й и се опита да я ободри.

— Все си представям как пътешественици като Дейвид Ливингстън са си проправяли път през тези джунгли и са се сражавали със слонове, диви животни, да не говорим и за най-малките хищници. — Вдигна ухапаната си ръка и се огледа. — Ливингстън вероятно е обходил този район. Знаем, че Стенли го е открил да вехне в някакво село на брега на езерото Танганика, което е само на сто и шейсет километра оттук. После Стенли се върнал у дома, а Ливингстън останал, за да продължи търсенето на изворите на Нил. Като нищо пътешествията му може да са го довели и тук.

— Доколкото си спомням, именно на онзи бряг местният жител му подарил талисмана.

Дерек кимна.

— Същото племе го почело по-късно, като погребало сърцето му под една палма.

— А после го мумифицирали — кисело добави тя: мислеше си за участта на баща си.

— От уважение. Осолили останките му и ги изпратили в родината му в ковчег, изработен от кора на дърво. Сега е погребан в Уестминстърското абатство.

— Но дали си е заслужавало? Жертвал е живота си, за да добави няколко чертички на картата.

— Може би, но също така е помогнал и на мнозина от местните, борил се е срещу търговци на роби, обучавал ги е. А и дори да не беше правил тези неща, търсенето на знания никога не е напразно. Всяка чертичка на картата ни доближава до разбирането ни за света и за мястото ни в него.

Тя го възнагради с едва забележима усмивка.

— Вие, доктор Ранкин, сте по-добър човек от мен.

Той я привлече към себе си.

— Нямам намерение да дискутирам това.

Междувременно бяха стигнали края на езерото и влязоха в лабиринта от езерца, хълмове и блата, които ги разделяха от ниските планини, издигащи се на хоризонта. Теренът тук показа достойнствата на уникалното им превозно средство. Независимо от препятствията — дълбока вода, хлъзгава кал, плаващи пясъци или висока трева — амфибията продължаваше напред.

Но не всички бяха доволни.

Зад Джейн се чу недоволно ръмжене.

— Защо непрекъснато ме ближе?

Тя се обърна и видя как Рохо побутна с муцуна едрия тип и облиза с дългия си влажен език бузата му. Ковалски го отблъсна.

— Пробва те на вкус, Ковалски — отбеляза Сейчан от носа. — Иска да види дали ставаш за ядене.

Ноа я изгледа укорително.

— Заради солта в потта е.

Обяснението не успокои Ковалски.

— Значи наистина ме пробва на вкус.

Джейн се сгуши по-удобно в Дерек.

— Та знанието винаги е нещо добро, така ли?

 

 

17:55

Валя седеше на мястото на втория пилот — искаше да събере колкото се може повече информация, преди да действа.

Нареди да завият отново, така че самолетът да не се отрази от широкото езеро под тях. Отзад Крюгер беше отворил страничната товарна врата, гледаше през бинокъл как целите продължават напред през езера, блата и ливади и вероятно си мислеше за другарите си, убити от онези долу.

Валя се изкушаваше да нареди на пилота да пикира и да изстреля едната или и двете ракети по амфибията. Но макар че това щеше със сигурност да ги унищожи, нямаше да е напълно задоволяващо. Тя разсеяно потърка дръжката на камата на баба си.

„Не, изобщо няма да е задоволяващо“.

Освен това имаше и практическа причина. С Крюгер бяха решили да ги последват, за да видят накъде точно са тръгнали. И ако им се удадеше възможност, щяха да грабнат евентуалната награда.

И да я продадат на онзи, който им предложи най-висока цена.

Най-хубавото беше, че тя познаваше човек, който имаше личен залог във всичко ставащо, както и много дълбоки джобове. Време беше да превърне това в своя изгода.

„Майната му на Саймън Хартнъл — и на брат ми“.

Беше взела решението и нямаше намерение да се проваля, което означаваше да спазва инструкциите на бившите си господари от Гилдията — да бъде търпелива и да изчака удобния момент. Дотук всички провали се дължаха на прибързаността, на това, че беше действала, водена от първичните си чувства и жаждата за отмъщение. Трябваше да бъде хладнокръвна и пресметлива.

Също като набелязаната й жертва.

Представи си лицето на Сейчан.

— Слънцето скоро ще залезе! — извика й Крюгер.

Тя се обърна в седалката и погледна дрона, който беше отзад при него и тримата му подчинени.

— Изчакай да се стъмни напълно, преди да го пуснеш.

Планът беше да изчакат падането на нощта и да пратят дрона да продължи лова по въздух, като следи целта с уредите си за инфрачервено и нощно виждане. Не можеше да рискува да забележат дрона през деня. След като го пуснеха, щяха да заредят гориво и да останат на голяма височина в изчакване на удобния момент. Когато той настъпеше, щяха да се спуснат ниско. Крюгер и хората му щяха да скочат с базови парашути и да обезопасят района. Тя щеше да ги последва с по-конвенционален парашут. Пилотът щеше да кръжи и да чака заповедта им да изстреля ракетите, които се насочваха с радарна система, за да заличат следите след тях.

Ако преценяха, че целите им не откриват онова, което търсят, екипът й щеше да използва първо ракетите. Макар че тази схема беше доста незадоволителна и нямаше да донесе печалба, щеше да свърши работа.

Въпреки това Валя предпочиташе първия план.

Затова се загледа надолу и искрено пожела късмет на целите си.

 

 

18:35

„Сега разбирам какво имаше предвид Ноа“.

Тъмната гора пред тях изглеждаше непроходима. Амфибията беше излязла от блатата и саваните преди четирийсет минути, точно когато слънцето започваше да залязва. Планините на север се издигаха като изпочупени зъби, разкъсващи света. Върховете им бяха гол гранит, но останалото беше покрито с гъста джунгла, страховита и без никакви пътеки.

Въпреки това Джейн и Дерек бяха начертали най-добрия им подход към планините с помощта на хидроложки и топографски карти на парка. Смятаха, че една река, която извираше от планините и се виеше през равнините, може да е малкият приток на Кагера от скицата на Ливингстън, завършваща с хикса.

Поне така се надяваха.

Нямаха друг избор освен да продължат към планините покрай реката. През повечето време Ноа просто продължаваше нагоре, като се бореше с течението и канарите.

Всички бяха подгизнали от плискащата се през бордовете вода. Трудно беше да се каже кой е по-вкиснат от положението, Ковалски или Рохо. И двамата се оплакваха еднакво нещастно. На всичкото отгоре с падането на нощта температурата бързо се понижи.

Двата лъча осветяваха пътя напред, но накрая Ноевият ковчег стигна до водопад. Той препречваше пътя — реката се спускаше по серия отвесни скали пред тях.

Грей стана и погледна към върха на водопада. Там горе джунглата изглеждаше още по-гъста.

Ноа застана до него.

— Край на пътя. Нататък може да се продължи само пеша.

Грей погледна останалите, за да прецени дали имат решимостта да продължат.

Джейн явно разбра какво прави и се изправи.

— Стигнахме дотук, така че какво е една разходка през гората?

Дерек не изглеждаше толкова убеден, но кимна и също се изправи.

Ноа прие решението им и метна пушка на едното си рамо и раница на другото. Подсвирна и Рохо скочи от мястото си до Ковалски и се отърси. Ноа сложи на врата му червен нашийник с някакъв черен придатък.

Рохо прие начумерено оказаното му внимание и опашката му се замята.

— Шоков нашийник — обясни Ноа.

— Не е ли жестоко? — загрижено попита Джейн.

— Необходимо е. Въпреки външния си вид той е още бебе, което означава, че лесно може да се разсее и също толкова лесно да се нарани. Трябва да съм в състояние да привлека вниманието му. Но не се безпокойте. — Той извади от джоба си нещо като дистанционно за кола. — Мога да контролирам силата на шока. От едно до десет. Рядко ми се случва да стигам до три, а едно и две всъщност са като потупване по рамото и напомняне „слушай, приятел“.

Екипиран, Рохо потърка глава в бедрото на Ноа.

— Да, точно така. Ти си добро момче.

Сейчан застана до Грей.

— Може ли да намерим такъв нашийник и за Ковалски?

— Чух — обади се едрият мъж, който беше точно зад нея.

— Такава беше идеята. — Тя прескочи борда, стъпи на брега и тръгна към отвесните скали.

Всички слязоха и я последваха.

След предишното им приключение Грей беше купил нови пещерняшки каски и ги раздаде. Не знаеше на какво могат да се натъкнат тук, но като се имаше предвид колко е тъмно под дърветата, спокойно можеше да се намират и под земята.

Лампите светнаха в мрака и групата се зае да преодолее скалите.

Катеренето покрай водопада не се оказа толкова трудно, колкото изглеждаше отначало, особено като работеха като екип. Като се хващаха за лиани, корени и пукнатини, те напредваха стъпка по стъпка през серията отвесни препятствия, като си помагаха при нужда. Единствен Рохо успяваше да се катери без чужда помощ.

На три четвърти от пътя нагоре Грей спря на един перваз след доста предизвикателен участък. Джейн се беше запъхтяла, а лицето на Дерек бе зачервено. Грей обяви кратка почивка. Намираха се на височина пет или шест етажа над изоставената амфибия.

— Добра работа — каза той на Джейн.

Тя кимна, прекалено задъхана, за да говори.

Ноа изглеждаше така, сякаш можеше да продължи да се катери часове наред. Посочи към отсрещната страна на водопада и каза:

— Май ние сме представлението тази вечер.

Грей се обърна и видя няколко малки маймуни, клечащи по камъните. Някои носеха на гърбовете си миниатюрни новородени.

— Papio anubis — каза Ноа. — Зелени павиани.

— Трябва ли да се безпокоим?

— Не. Не им ли досаждаш, те също те оставят на мира. Просто са любопитни. С верветките трябва да се внимава. — Той погледна към клоните над перваза им. — Дребните гадини замерят с орехи… а понякога и с по-лоши неща.

Джейн най-сетне си възвърна дар слово.

— Павианите изобщо не изглеждат притеснени от нас.

— Така е. И ще откриете, че това е често срещано тук. Паркът не се радва на много посетители и много от животните не са развили естествен страх от хората. Миналия месец една жена се събуди в палатката си и откри сгушен до нея диадемен гвенон, което е изумително, тъй като се смяташе, че тези маймуни са изчезнали в парка. Но дадеш ли шанс на природата, тя задължително ще те изненада.

Ковалски изгледа намръщено маймуните от другата страна на водопада.

— Ако някой от тях се събуди до мен, няма просто да се изненадам. По скоро ще се посе…

Грей го прекъсна и посочи нагоре.

— Продължаваме.

Изкатериха последната четвърт без инциденти. Горе ги чакаше тъмна гора, която изглеждаше още по-недостъпна. От дълбините й до тях достигаха крясъци на птици.

Дерек погледна напред.

— Джунглата изглежда първобитна, сякаш сме се върнали във времето.

— В някои отношения сме направили точно това. — Ноа извади мачете, за да си проправя път при нужда, и тръгна покрай реката. Рохо вървеше плътно до него и мяташе нервно опашка. — Този район на Руанда е част от огромната Източноафриканска рифтова долина, която минава покрай западния бряг на езеро Виктория като огромен лунен сърп, започващ от Танганика на юг и завършващ при басейна на Нил.

— Ако Ливингстън е следвал този път, би трябвало да мине точно оттук — тихо каза Дерек на Джейн.

Ноа продължи, като сочеше с мачетето си:

— Това са едни от най-старите планини в Африка. Скалите им са от предкамбрийския период. — Той ги погледна. — Общо взето, това е самата кора на континента. И тези гори ги е имало горе-долу от самото начало.

Грей се загледа в джунглата, оценявайки по достойнство живата история около тях.

Изминаха в почти благоговейно мълчание следващия километър и половина, като се движеха в колона по един; светлините на каските им бяха като светеща гъсеница, пробиваща си път по-дълбоко в загадките на това място.

Рохо беше посъбрал смелост и започна да се отделя от Ноа, за да подуши тук-там, но винаги се връщаше, за да получи окуражаващо потупване или добра дума. Ноа се усмихваше като горд татко, може би малко тъжно, като знаеше, че двамата в крайна сметка ще трябва да се сбогуват. При поредното връщане на Рохо той се наведе и прегърна приятеля си.

— Ндагукунда, Рохо. Ндагукунда — прошепна в ухото на лъва, който му отговори с доволно ръмжене.

Грей не знаеше нито думичка киняруанда, но предположи, че „ндагукунда“ означава „обичам те“.

И очевидно чувствата бяха взаимни.

След известно време пътеката стана достатъчно широка, за да може Грей да върви до Ноа.

— И как стана така, че започна работа в парка?

Зададе въпроса просто така, но от изражението на Ноа си личеше, че е засегнал болна тема. Той обаче не избяга от отговора.

— На младини живеех в Кигали.

— Столицата.

— Да. На шестнайсет постъпих в армията. Много се гордеех, дори станах ефрейтор през деветдесет и четвърта.

Грей започна да разбира болката в гласа му. През юли същата година в Руанда бе станал един от най-ужасните актове на геноцид в света, когато бе избухнала междуплеменна война. Съставеното от хуту правителство се беше опитало да избие народността тутси. Според някои преценки в рамките на сто дни били изклани около един милион души.

Ноа въздъхна и се загледа към джунглата.

— Аз съм хуту.

Не беше нужно да казва нещо повече.

Сякаш доловил смута на господаря си, Рохо се върна и започна да го обикаля и да се търка в него. Ноа не му обърна внимание, изгубен в спомените, които сигурно продължаваше да се мъчи да погребе.

— Тук е по-добре — рече той след няколко минути мълчание. — Животните те учат на много. Как да живееш…

Гласът му замря, но Грей можеше и сам да довърши изречението.

„… когато не го заслужаваш“.

Грей изостана, оставяйки Ноа да продължи сам напред. Очевидно той се опитваше да се преоткрие тук, като се грижи за беззащитните, за да компенсира онова, което не бе успял да направи в миналото.

Отново продължиха да вървят мълчаливо. Постепенно навлязоха в част, където реката беше излязла от коритото си и бе заляла околната гора. Това напомни на Грей за части от Амазония, които се наводняваха сезонно и превръщаха горите в блата. Но този район, изглежда, беше постоянно в това състояние — наводнена джунгла насред планините.

Ноа отсече няколко клона с мачетето, за да им направи тояги.

— Внимавайте за змии. — И показа, като започна да ръчка пред себе си. — И за плаващи пясъци.

— Винаги ни водиш на най-хубавите места, Грей — измърмори недоволно Ковалски.

Продължиха по-бавно. Светлината от каските им се отразяваше от тъмната вода и правеше по-трудно да виждат какво се спотайва под повърхността й. Но водата рядко достигаше над половината на прасците им. Тук-там в блатото се издигаха малки островчета и от време на време ярки очи се взираха към тях от високите клони.

— Галагови — каза Ноа. — Малки нощни примати.

След още двайсет минути преход Джейн се пресегна и леко докосна Грей по рамото.

— Погледни надясно. Онова там светлини ли са, или очите ми си правят шега с мен?

Грей се обърна в посоката, в която сочеше. Далеч в залятата вода различи слаби отблясъци, меко светещи петънца. Те трептяха в калейдоскоп от нюанси.

Обзет от любопитство, Грей махна на останалите.

— Изключете фенерчетата.

Когато го направиха, ефектът стана по-драматичен. Разпростря се по-дълбоко и по-широко, отколкото изглеждаше отначало. Някои светлини преливаха в цветовете на дъгата, други бяха само меко блещукане. Фосфоресцентни и страстни. Имаше щрихи, вихри и петна. Сякаш Джаксън Полък беше някъде тук с четката си и с палитра светеща боя.

— Какво е това? — прошепна Дерек.

Джейн се намръщи.

— Може би светещ мъх или гъби.

„Но с толкова много цветове?“

Нямаше логика.

Грей се обърна към Ноа.

— Виждал ли си нещо подобно?

— Никога. — Водачът им поклати глава.

Явно никой от групата не беше виждал. Вечно любопитният Рохо скочи към светлините и зашляпа шумно през плитката вода.

— Рохо, не! — Ноа тръгна след него, като бъркаше в джоба си за дистанционното за шоковия нашийник.

Грей включи фенера си и го последва, увличайки останалите след себе си. Беше чувал приказки за танцуващи пламъчета, примамващи непредпазливите в блата и тресавища. Молеше се да не влизат в същия капан.

Отпред Ноа се опита да накара Рохо да се подчини и натисна копчето на дистанционното, но младият лъв продължи да гони игриво светлините.

Когато приближиха частта от изрисуваната гора, Ноа явно бе усилил мощността на сигнала. Рохо изскимтя, подскочи и най-сетне спря.

Ноа забърза към лъва и побърза да го успокои, докато животното описваше осмици около краката му.

— Бабарира, Рохо — извини се той. — Бабарира.

Грей и останалите се събраха около тях. От това разстояние ефектът беше зашеметяващ. Сякаш под дърветата имаше ефирни звезди, които сияеха меко и се отразяваха във водата.

— Прекрасно е — прошепна Джейн.

И гората отговори на възхищението й.

От дълбините й се надигна ниско мърморене, бърборене на безброй гласове, които бяха прекалено тихи, за да различат думите.

От тайнствения шум Грей настръхна. Спомни си казаното от Ноа, че според някои тези гори били обитавани от духове.

Сейчан сграбчи ръката му.

— Да се махаме.

Той отстъпи крачка назад — но изрисуваната гора вече се движеше.