Джеймс Ролинс
Седмият мор (28)

25.

3 юни, 20:45

Национален парк Акагера, Руанда

— Никой да не мърда — нареди Грей.

Единствено лампата на неговата каска още беше включена. Лъчът й осветяваше покрай мястото, където беше клекнал Ноа, след като бе принудил лъва да спре с помощта на шоковия нашийник. Останалите се бяха пръснали зад него.

Движението им бе образувало вълнички, от които отражението на светлинките затанцува и засили призматичния ефект. Самите светлинки така и не можеха напълно да разпръснат сенките под зелените клони. Всъщност се случваше тъкмо обратното. Фосфоресцентните петънца и щрихи правеха тъмните места още по-тъмни. И колкото по-дълго се вглеждаше човек, толкова повече ярките точки се запечатваха в ретината, като създаваха лъжливи светлинки, които удвояваха и утрояваха заблудата.

Въпреки това Грей можеше да се закълне, че цели части от боята се движат в гората, сякаш парчета от голямото платно внезапно са оживели. Тихото мърморене, което бе чул в началото, беше замлъкнало. Цялата наводнена джунгла беше потънала в мъртва тишина.

— Какво има там? — прошепна Ноа.

Рохо тихо изръмжа, отдели се от господаря си и се запромъква предпазливо напред, като почти не раздвижваше водата. Приклекна, опашката му се замята над водната повърхност.

— Рохо, ойя — сгълча го Ноа и му махна да се върне.

Грей го докосна по рамото.

— Остави го.

Там, докъдето достигаше лъчът на лампата, малка част от изрисуваната гора се отдели и се приближи.

Джейн ахна.

Движейки се предпазливо като Рохо, от тъмнината се появи дребна фигура, любопитна като лъвчето и може би не по-възрастна от него. Мъничък хобот, изпъстрен с алени петънца, се повдигна и подуши миризмата на непознатия.

Последва го по-голяма част от платното, следвана от други.

От тъмните сенки се чу тихо предупредително тръбене.

— Слонове — промълви изуменият Ноа.

Малкото любопитно слонче, което на височина достигаше до кръста на Грей, се поколеба, очевидно разкъсвано от желанието да продължи и заповедта да се върне. Разпери широките си уши.

Докато слончето се колебаеше на края на светлината, Грей видя какво още може да е привлякло младото животно. Кожата му, изрисувана с фосфоресциращи светлинки, за да се слива с гората, иначе беше белезникаворозова — беше албинос. Любопитният мъник явно беше примамен да се разкрие от новопоявилата се бяла котка — може би беше разпознал сходната им генетична особеност.

Мъничките тъмни очи на слончето наблюдаваха Рохо, докато той продължаваше да пристъпва предпазливо в подчинена поза.

Сякаш да го окуражи, слончето вдигна хобот и изтръби тънко.

Това беше достатъчно.

Рохо се хвърли напред и заподскача възбудено, като разплиска водата. Лудориите му окуражиха срамежливото слонче. С весело тръбене то се вдигна на задните си крака в игрива агресия — разкривайки, че е мъжко, — след което се отпусна обратно. Скочи напред и заклатушка в тромав танц малкото си тяло.

Предупредителното тръбене прозвуча по-силно и отекна през гората.

Слончето обаче не го чуваше. Двете млади същества танцуваха във водата. Кръжаха, блъскаха се и се плискаха заедно.

— Какво ще правим? — прошепна Ноа.

Грей сви рамене.

— Засега да оставим Рохо да бъде нашият посланик.

Играта на слончето и лъвчето се оживи и те започнаха да кръжат по-широко сред дърветата. Редуваха се да се гонят. Когато очите на Грей привикнаха, той започна да различава под клоните по-тъмни сенки. Телата им бяха украсени като на слончето.

— Кой ги е изрисувал? — приглушено попита Джейн.

Добър въпрос.

Грей си спомни шепнещите гласове в мрака.

„Кой друг е някъде там?“

— Мисля… Мисля, че са го направили сами — с благоговение каза Ноа.

Грей се намръщи.

— Как е…?

Прекъсна го силен плясък и тревожно тръбене. Всички се обърнаха към лъвчето и слончето, които се бяха скрили зад малък остров. Рохо се появи, мятайки опашка, изскимтя високо и пак се стрелна зад острова.

Всички забързаха натам, привлечени от скимтенето на Рохо.

Срещу тях към същото място тромаво се носеше голяма сянка с изрисувани хълбоци.

От слончето нямаше и следа.

После Ноа посочи.

— Ето там!

Над водата трескаво се люлееха няколко сантиметра блед хобот.

— Стойте назад — предупреди ги Грей.

Направи две крачки и се гмурна. Лампата на каската му, която беше пристегната с ремък под брадичката, освети слабо мътната вода. Дъното се спускаше стръмно от острова. Ръцете му потънаха в засмукваща тиня.

Краката на слончето бяха затънали до глезените в тинята. То се мяташе в паника, мъчеше се да се освободи, но така само затъваше още повече. Грей постави длан върху хълбока му в опит да го успокои.

Подаде се на повърхността.

— Одеяло и въже! — извика и посочи острова. — Ще използваме дървото за опора.

— Дадено. — Ковалски вече беше тръгнал към острова.

Ноа извади от раницата си алпинистко въже, а Джейн и Дерек измъкнаха одеяло.

Хвърлиха ги на Грей.

Сейчан кимна покрай острова.

— Побързай, Грей.

В края на светлината беше спряла слоница, вероятно майката на малкото. Засега стоеше на място, вероятно усетила, че се опитват да помогнат.

Грей знаеше, че колебанието й няма да продължи дълго.

Междувременно само върхът на хобота на слончето се подаваше над повърхността.

Грей се гмурна отново. Стигна затъналото животно и напъха одеялото зад предния му крак и под гърдите. Прехвърли и въжето, като го улови от другата страна, макар че му се наложи да опита два пъти.

Изскочи на повърхността, направи бърз двоен възел и метна другия край на въжето на Ковалски. Той го хвана, втурна се към дървото, запъна крака в него и задърпа.

Грей остана при слончето. Обхвана с длани края на хобота му, като се мъчеше да държи ноздрите над водата. Искаше и да увери уплашеното малко, че не е изоставено.

На острова Ковалски стенеше и ругаеше, докато се бореше с тинята, която държеше слончето, но изглеждаше, че няма да успее. Дерек и Ноа му се притекоха на помощ и също задърпаха.

Накрая, сантиметър по сантиметър, хоботът на слончето се издигна над водата.

— Продължавайте! — викна Грей.

С едно последно изпъшкване и дърпане на Ковалски тинята най-сетне се предаде. Докато измъкваха слончето от водата, Грей остана до него, като галеше и потупваше розовия му хълбок. Щом стигнаха на острова, махна въжето и одеялото.

Слончето трепереше от шок.

Майка му затръби загрижено.

Решило, че приключенията са му дошли в повече, слончето се обърна към нея, но се страхуваше от тъмната вода.

Ноа се наведе и го почеса зад ухото.

— Вакизе, умсоре — окуражи го. После го поведе към другия край на острова, където беше по-плитко и дъното по-твърдо. — Хайде, момчето ми, в безопасност си.

Грей ги последва, но остана няколко метра назад, така че групата да не раздразни и без това нервната майка, която очакваше завръщането на чедото си.

Рохо вървеше до новия си приятел, като го побутваше от време на време, навел виновно глава.

Щом приближиха майката, слончето се откъсна от групата и изтича до нея. Тя се наведе и го обви с хобот. Подуши го цялото и изсумтя с облекчение.

После майката и малкото се обърнаха и тръгнаха към гората.

— Ще ги последваме ли? — попита Джейн.

Грей кимна.

— Нали затова дойдохме.

Тръгнаха, но някой друг не беше съгласен с плана им.

Огромен мъжкар препречи пътя им. Светещата му украса приличаше на бойна рисунка. Той вдигна хобота си, рязко изсумтя и разклати жълтеникавите си бивни. Други големи сенки се раздвижиха зад него.

Ноа вдигна ръка, давайки знак на всички да спрат.

— Не искаме да нападне.

— Без майтап — отвърна Ковалски и добави под нос: — Ама че благодарност. Охлузих си ръцете с това въже и седмици наред няма да ми мине.

Сякаш чула думите му, майката затръби по-твърдо.

Мъжкарят обърна глава към нея, после спусна бивни и извъртя мускулестото си туловище.

— Май намерението му беше отхвърлено — отбеляза Сейчан.

— Слоновете са матриархални — обясни Ноа. — Женските са начело на стадото.

— Умно — подметна Сейчан.

Докато вървяха след слоновете, стадото ги наобиколи, но продължаваше да се придържа към изрисуваните сенки. Женските може и да управляваха, но групата си остана нащрек. Грей не знаеше колко дълго ще търпят присъствието им, но се надяваше, че добронамереността на стадото ще продължи достатъчно, за да открият какво още може да се крие в тази гора.

Оглеждаше се, като се мъчеше да открие закономерност в блестящото представление, през което вървяха. Беше едновременно изумен и странно спокоен, все едно беше попаднал в осветена от свещи катедрала. Пътят им през гората бе приглушен, чуваше се само шумолене на кожа, тихото пуфтене на слоновете и бълбукането на водата.

След известно време излязоха от изрисуваната джунгла. Грей вече можеше да различи броя на слоновете, които носеха светещата си украса като някакви огромни тежки платна, движещи се през тъмната наводнена гора.

Преброи най-малко трийсет, може би повече. Бяха предимно възрастни екземпляри, но имаше и няколко малки.

Но дори това разкриване на стадото избледня, когато светлините по телата им отслабнаха. Грей погледна назад и видя, че същото става и с гората. Очевидно магията бе мимолетна, което по някаква причина я правеше още по-красива.

Ноа се беше опитал да улови и задържи това чудо, като събираше светлинки от дънерите и ниските клони. Душеше ги, търкаше ги между пръстите си, дори ги опита с език.

— Хм… — промърмори, докато магията изчезваше от дланите му.

— Какво? — попита Грей.

— Определено са биолуминесцентни гъби. Мога да различа мицела и телцата, счукани на боя. — Погледна към потъмняващата джунгла. — Явно са събирали образци навсякъде из тази древна гора.

— Кои?

— Нали ти казах. — Ноа го погледна намръщено. — Слоновете.

 

 

20:25

Дерек пристъпи напред, втрещен като Грей. Джейн го последва, но изглеждаше повече изумена, отколкото невярваща.

— Как е възможно? — попита Дерек. — Чухме гласове. Тук някъде трябва да се крие и племе.

Ноа погледна групата.

— Не. Това също бяха слоновете.

Ковалски въздъхна раздразнено.

— Знам, че слоновете са умни, но чак да говорят?

— Не, не говорят… а имитират. — Ноа махна назад в посоката, от която бяха дошли. — Слоновете могат да имитират различни звуци, от такива на други горски животни до двигател на камион. И да, дори човешки гласове. Правят го с хоботите си, нещо като сложно подсвиркване. Тук в Акагера имаме един мъжкар, който идеално имитира брачните звуци на бивол. — Усмихна се. — И причинява известно объркване през сезона за чифтосване.

Джейн впери поглед в големите сенки, които се движеха през гората.

— Но защо го правят точно сега?

— Не знам. Може би се опитваха да ни подплашат. Сигурен съм, че са усетили приближаването ни още щом сме навлезли в планините.

Дерек трябваше да признае, че ефектът беше изнервяш.

— А изрисуваната гора? — попита Грей.

— Мисля, че просто извадихме късмет да дойдем в този момент. Предполагам, че сме се натъкнали на някакъв специален ритуал, който се изпълнява рядко заради сложността му и дългата подготовка. Но е известно, че слоновете развиват сложни социални церемонии в стадата си. Те са единствените животни освен нас, които ритуално погребват мъртвите си и показват затрогваща мъка.

Дерек погледна през рамо.

— В такъв случай какво е значението зад такова украсяване на джунглата?

— Нямам представа. Ще трябва да попиташ тях. — Ноа се усмихна. — Но от безброй примери знаем, че тези гиганти са изкусни художници и като че ли имат особен афинитет към цветове и шарки.

Джейн кимна.

— Зоопаркът в Лондон дори продава като сувенири картини на слонове.

— Точно така. А в друг зоопарк един дебелокож Пикасо на име Руби докарва десетки хиляди долари печалба.

— Но защо го правят в дивата природа? — попита Дерек.

— Виждал съм го и преди. — Ноа кимна напред. — Слонове, които счукват естествени пигменти и се рисуват един друг. Както казах, вероятно сме се натъкнали на ритуал. Можеш почти да доловиш благоговението във въздуха.

Дерек наистина беше усетил нещо такова.

— И когато пристигнахме точно тогава, те се опитаха да ни пропъдят. — Ноа махна напред. — Но това може да е и една от причините сега да ни пускат. Освен че спасихме малкото, стадото може да е сметнало за особено важно пристигането ни в този момент. — Потупа четирикракия си спътник. — Разбира се, Рохо също помогна.

Дерек си представи как двете млади животни си играеха, изграждаха мост, но Ноа нямаше предвид това — поне не изцяло.

— Обърнахте ли внимание на мъжкаря и на слоницата? — попита той. — Те са албиноси, също като малкото.

— Но те не бяха бели — каза Джейн. — А по-скоро червеникавокафяви.

— А, това е типично за вида. Слоновете албиноси се раждат розови и леко потъмняват с възрастта. Съвсем бял слон е много рядко нещо. — Той почеса Рохо. — Но може би това, че дойдохме с някой, който има същите генетични белези, ни е помогнало.

— Каквато и да е причината, поне ни позволяват да ги следваме — рече Грей.

Междувременно дърветата бяха станали по-високи. Водата се смени с локви и широки плитки езерца. Постепенно обичайните звуци на джунглата се върнаха с крясъците на маймуни и гнездящи птици.

Ноа се взираше оценяващо напред.

— Ако цялото стадо споделя тази генетична прищявка, може би това е причината да изберат гората за свой дом. Слоновете албиноси често ослепяват или се разболяват от кожни болести заради силното африканско слънце. Тук могат да се чувстват отлично в сенките.

— И да се крият — добави Грей.

Ноа стана сериозен.

— Да. Така е. Бракониерите със сигурност биха ги набелязали. Може би затова стадото се е оттеглило толкова далеч и е така потайно. Обзалагам се, че може дори да са активни повече през нощта поради същите причини. За да избягват слънцето и да запазят съществуването си в тайна.

Дерек се огледа, като се чудеше какви ли други тайни се крият тук.

Продължиха мълчаливо още километър и половина.

Любопитното слонче в крайна сметка се върна при групата им, очевидно отърсило се от уплахата. Привлече със себе си и майка си, която се задържа на разстояние, но го държеше непрекъснато под око.

Слончето започна да души и да побутва с хобот групата. Изглеждаше особено привързано към Грей и уви малкия си хобот около китката му, сякаш го държеше за ръка.

— Мисля, че ти благодари — каза Ноа.

— И какво, никаква обич към онзи, който свърши цялата черна работа, а? — изсумтя Ковалски. — Грей просто върза един възел.

Накрая стигнаха до огромна покрита с растителност отвесна скала, която се издигаше като гигантска черна вълна над тях. Дерек си спомни описанието на Ноа на геологията на този район — най-стария в Африка, където самата кора на земята се беше напукала и излязла на повърхността.

Дерек не се съмняваше в думите му, докато се взираше в огромната преграда, изникнала пред тях. Стената изглеждаше така, сякаш парче от тази кора е била изпусната и се е счупила. Скалната повърхност беше покрита с дълбоки цепнатини.

Стадото наобиколи групата им, като се подреди в редица пред и зад тях. Процесията се насочи към една пукнатина, която не изглеждаше по-различна от другите.

— Погледнете зад нас — прошепна Ноа. — Към края.

Всички се обърнаха.

Три мъжки слона вървяха последни, при това заднешком, като замитаха пътеката с огромни палмови клони.

— Заличават следите си — каза Грей.

— Виждал съм слонове в парка да използват клони, за да гонят мухите. А веднъж видях как в един особено сух сезон един слон си изкопа дупка за вода, след което я запуши със сдъвкана кора и пясък, та водата да не се изпари. Запази малкия си кладенец през цялото лято. — Ноа изглеждаше така, сякаш му идеше да се разплаче. — Знам, че тези животни са невероятно умни и използват големите си мозъци, за да оцелеят, да решават проблеми, да работят заедно, да използват инструменти. Но само ги погледнете колко са чудесни. Що за човек би тръгнал да стреля по тях за удоволствие или заради бивните им?

Джейн докосна съчувствено ръката му.

Ковалски изглеждаше загрижен, но поради друга причина.

— Щом онези големи момчета замитат следите си, значи замитат и нашите. Ами ако го правят нарочно?

Очевидно се безпокоеше, че са си наумили нещо лошо.

Грей посочи напред.

— Има само един начин да разберем.

 

 

21:02

Затаила дъх в очакване, Джейн не се откъсваше от Дерек. Очакващите ги загадки я привличаха, но в същото време се безпокоеше какво могат да открият. Имаше и един по-голям страх, който я стискаше за гърлото.

„Ами ако няма нищо?“

Въпреки показаните чудеса тези гиганти си оставаха просто слонове. Какво можеха да се надяват да научат от тях? Как всичко това се връзваше с горещите пясъци на Египет, със загадката отпреди хиляди години, от времето на Мойсей и бедствията?

Пред тях водещите слонове влязоха в тясната пукнатина и изчезнаха. Останалите ги последваха един по един, докато не дойде и техният ред. Докато влизаше в тесния каньон, Джейн зяпна към върховете на скалите от двете страни. Високо над нея имаше още джунгла, която хвърляше плътни сенки.

Между тези стени миризмата на слоновете беше по-силна — мускус, смесен със сладникава миризма на изпражнения и стара козина. Пътеката стана толкова тясна, че Джейн беше сигурна, че някои от по-едрите мъжкари няма да могат да минат, но те някак се справиха. Представи си ги как издишват, за да промушат туловищата си напред.

Вървяха сякаш километри, макар че в действителност разстоянието едва ли беше повече от километър и половина. Накрая стените започнаха да се раздалечават, обещавайки край на дългото пътуване — но оставаше едно последно препятствие.

Джейн гледаше как колоната слонове се премества наляво. Стадото изкачи стръмна каменна рампа, като малките се държаха с хоботи за опашките на майките си. Процесията изглеждаше неподвластна на времето, сякаш слоновете бяха вървели хилядолетия наред по тази пътека. Рампата го потвърждаваше — средната й част беше изтъркана от минаването на безброй животни.

Необходимостта от този път бе очевидна.

Той минаваше над висока стена, която преграждаше пукнатината.

Странната формация събуди любопитството й. Не изглеждаше естествена.

Дерек стигна до същото заключение. Наведе се и прокара пръсти по грубата повърхност на моста.

— Бял варовик — каза той, докато се изправяше. — Не е от тези гранитни планини. Трябва да е бил добит някъде другаде.

Джейн отиде при ръба на рампата и огледа стената. Беше изградена от блокове, всеки с размерите на малък автомобил. Беше виждала и преди блокове с такава форма и големина, също от варовик.

„При Голямата пирамида в Гиза“.

— Това не е построено от слонове — каза Дерек. — Без значение колко добри са в използването на инструменти.

Слоновете зад тях не им позволиха да се мотаят: изсумтяха недоволно, че им пречат да се приберат у дома.

Джейн с неохота продължи напред и се спусна от другата страна.

Зад стената отвесните скали описваха широк кръг около малка долина. От другата й страна пукнатината продължаваше, но гледката отпред грабна изцяло вниманието на Джейн.

В долината имаше гора и зелена поляна и всичко изглеждаше прекалено подредено, сякаш беше поддържано от градинари. Други слонове посрещнаха завърналите се, като тръбяха тихо, сплитаха хоботи, потъркваха тела. Тези тук изглеждаха много по-стари, с увиснала кожа и кокалести гърди, също като старци, прекалено немощни за дълго пътуване.

Пристигналото стадо се пръсна към различните малки леговища в долината, разположени предимно при скалите, където растителността от джунглата горе предлагаше повече сянка. Джейн знаеше, че слоновете по принцип са номади и нямат истински домове, но тази група беше уникална в изолацията си, принудена от биологията и генетиката си да се крие от слънцето и да развие нов начин на живот.

И все пак не това беше привлякло вниманието й.

Беше вперила поглед далеч надясно. Малко пещерно езеро заемаше единия край на долината, наполовина на открито, наполовина под отвесната скала. Вероятно се пълнеше от извор, подхранван от уникалната хидрология на тези рифтови планини. Извитият като раковина гранитен таван на пещерата искреше, примигваше и трептеше, но някои светлинки се отделяха, понасяха се ниско над водата и продължаваха през долината като подети от вятъра искри.

— Светулки — каза Ноа.

Светлината им беше достатъчно силна да разкрие тъмночервената повърхност на езерото.

Всички знаеха какво вещае това.

— Боже мой… — промълви Дерек.

Един млад мъжкар отиде до каменистия бряг на езерцето, топна хобота си и пи дълго от отровната вода. Джейн трепна, но слонът само размаха уши, за да пропъди няколко досадни светулки, след което се отдалечи.

Групата заобиколи отдалеч онази част на долината.

Грей ги събра в края на горичка широколистни дървета. Слоновете почти не им обръщаха внимание и се занимаваха с обичайните си дела. Все пак неколцина мъжкари стояха наблизо, очевидно на пост, и размахваха опашки.

— Какво мислите за това място? — попита Грей.

Джейн погледна езерото, после варовиковата стена.

— Знам точно къде сме.

Грей се обърна към нея.

— Намираме се в устата на реката. Както беше написано на онова парче татуирана кожа, оставено от баща ми. Сега всичко е ясно.

Ковалски се намръщи.

— За теб може би.

Дерек я разбра.

— Преди хиляди години трябва да е имало рязка промяна във времето, дъждовен сезон като никой друг. Дъждовете са станали причина река Кагера и всичките й притоци да излязат от бреговете си.

Джейн си представи как бурята бушува в тези планини.

— Водата на залятата река, през която минахме, трябва да е била дълбока до шия, ако не и повече. Тези височини са станали блатисти, водата е проникнала през пукнатините на скалата и е стигнала дотук.

— И се е смесила с водите от отровното езеро — каза Дерек. — Така микробът е успял да се измъкне от долината и планините, да се разпространи до река Кагера и да попадне в езерото Виктория.

Грей се загледа на север.

— Откъдето е продължил надолу по долината на Нил.

Джейн кимна.

— Като сеел смърт след себе си и довел до поредицата други бедствия, за които разговаряхме. Изригването на Тера, изхвърлило големи количества пепел в този район, може да е било атмосферната промяна, предизвикала наводнението.

Грей се загледа в стената. По лицето му личеше, че е разбрал.

— Тогава или малко след това някой от Египет е дошъл да търси източника. Следвал е кървавата диря.

— До това място — рече Джейн. И за да не позволят трагедията да се повтори, са построили висока стена, дига, която да не позволи тази долина да се наводнява в бъдеще.

— Но не са открили само това — каза Грей и кимна към слоновете. — Подобно на нас, те също би трябвало да са се запитали как оцеляват тези слонове. Знаем, че са живеели тук по онова време, тъй като се споменават върху същото парче кожа.

Джейн сложи длан на челото си.

— Но как оцеляват те тук? Някакъв естествен имунитет ли имат? Нещо уникално в генетиката им?

— Не мисля — отвърна Грей.

— Защо?

— Онези, които са дошли тук в миналото, са открили тайната им. Не вярвам египетският пътешественик, открил това място, да е дошъл с оборудване за генетични изследвания. Не, тук става нещо друго. — Той се загледа към езерото. — Но какво би накарало тези слонове да рискуват и да пият от онази вода?

Ноа предложи възможно обяснение.

— Защото това би им дало някакво еволюционно предимство.

Грей се обърна към него. По време на пътуването с лодката Джейн го бе чула да разказва на водача им най-общо какво търсят.

— Как това може да е предимство?

— Животът в този район е тясно свързан с водата. Всяко животно развива уникални стратегии за преживяване на сухите сезони, които неведнъж в миналото са се превръщали в суши, продължаващи цяло десетилетие. Нали ви разказах за слона, който запуши кладенеца, за да го запази. — Ноа обгърна с жест долината. — Това е биологичната версия на същото. Ако сте единствените, които можете да пиете спокойно от тази вода, никой няма да си съперничи с вас за нея.

Дерек кимна в знак на съгласие.

— Но как са се научили да пият водата?

Ноа се усмихна.

— Слоновете са умни и търпеливи. Обичат да решават главоблъсканици. Така че стратегията за адаптация може да им е отнела десетилетия чрез проби и грешки. Ето защо по-добрият въпрос е защо да преоткриваме колелото? Защо просто не се опитаме да научим онова, което те вече знаят?

Джейн се запита дали онези, които са дошли тук преди хиляди години, не са направили точно това.

Ноа им даде пример от съвременността, за да подкрепи тезата си.

— В Кения слоновете дъвчат листата на едно дърво, за да предизвикат раждане. Местните жители се научили да следват примера им за същите цели. Така че ние можем да научим много неща от големите ни приятели.

— Но дори да си прав, откъде изобщо да започнем? — попита Джейн.

Грей излезе от сенките на дърветата и се загледа в тъмната долина. Погледът му се задържа върху трепкащите светлинки на пещерата. Накрая се обърна към групата.

— Парчето татуирана кожа, скрито от баща ти. В него не се споменава просто за слонове. А нещо за слонски кости.

Джейн се оживи.

— Точно така.

Грей се обърна към Ноа.

— Каза, че слоновете са единствените бозайници, които имат ритуал, свързан с мъртвите им. Какво точно правят?

— Отдават им почит. Скърбят над тялото, след което ритуално хвърлят пръст и клечки върху останките, а понякога ги покриват с клони. След това почитат костите, дори да не са на техен роднина. Понякога стадата дори вземат костите и ги местят с тях.

— Тогава къде са костите на това племе? — попита Грей. — Като знаем колко са потайни, обзалагам се, че не биха искали мъртвите им да бъдат намерени в откритата долина.

— И в същото време биха искали да са някъде наблизо. — Дерек кимна към пукнатината в другия край на долината. — Може би някъде натам?

Грей кимна.

— Трябва да проверим.

Преди да тръгнат, Сейчан посочи към стената.

— Доколкото знаем, това е единственият път до това място. Така че докато вие търсите кости, аз ще се кача там.

Грей кимна.

— Ще поддържаме връзка по радиото. Викай, ако има нещо.

— Или ще ме чуете. — Сейчан потупа пистолета на бедрото си.

Грей я прегърна бързо и тя се отдалечи в тръс.

Грей поведе останалите.

Ноа държеше Рохо близо до себе си, особено докато минаваха покрай отровното езеро. Заобиколиха отдалеч бреговете му, като вървяха през високата до коленете трева. Слоновете се раздвижиха, докато минаваха покрай тях, душеха ги и тихо тръбяха. Един млад мъжкар се втурна към тях с широко разперени уши. Всички замръзнаха, но когато стигна на десетина метра от тях, той спря, плесна с уши и се отдалечи с вирната опашка.

— Младежко позиране — обясни Ноа.

— Типичен тийнейджър. — Ковалски се загледа намръщено след слона.

Прекосиха останалото разстояние без инциденти.

Когато приближиха пукнатината в отвесната скала, Ноа се обърна към тях.

— Идеята за слонски гробища е просто легенда. — Каза го, сякаш искаше да ги предупреди да не се разочароват. — Старите слонове не отиват на конкретно място, за да умрат. Най-вероятно това стадо не се различава от останалите и просто оставят костите да лежат там, където са паднали.

Джейн не беше толкова сигурна. Подозираше, че в тези слонове няма нищо обикновено. Когато приближиха отвора, един мъжкар — най-едрият, който виждаха досега — внезапно се появи от тъмната пукнатина и им препречи пътя. Разпери уши и вдигна високо хобот.

— Нещо ми подсказва, че това не е младежко позиране — измърмори Ковалски.

— И сега какво? — прошепна Дерек.

Отговорът дойде иззад мъжкаря — хрипливо, почти раздразнено тръбене. Слонът ги изгледа за момент с явна неприязън, след което излезе с неохота от пукнатината и им направи път.

— Май някой иска да ни види — каза Дерек.

Групата влезе в пукнатината. Мъжкарят тръгна след тях, като блокира пътя с туловището си. Следваше ги от разстояние, като се движеше напълно безшумно, сякаш отдаваше почит на земята, върху която стъпва.

Или може би на онзи, който ги чакаше.

Джейн впери поглед напред. Тази пукнатина беше по-тъмна, покрита със зелен балдахин, но лампата на каската на Грей осветяваше достатъчно, за да виждат. Пътеката беше неравна и с много завои, но накрая свърши в долина без изход.

„Край на пътя“.

При това не само в буквалния смисъл.

Дъното на следващия каньон беше покрито с купчини клони — някои непокътнати, други разпръснати. От някои стърчаха извити жълти бивни и бели кости. В дъното на долината имаше малка горичка от високи дървета, но иначе почти нямаше признаци на живот. Голата земя бе покрита с бял пясък и обли камъни, примесени с нещо като натрошени черупки, останали от отдавна изчезнало праисторическо море.

Джейн пристъпи напред с останалите и осъзна, че греши.

Това под краката й не бяха пясък и черупки — а натрошени кости.

Тя впери поглед в краката си, обхваната от ужас, като се чудеше колко ли дълбока е тази мрачна настилка. Представи си как хилядолетия наред слоновете са идвали тук да умрат, как костите им са били натрошавани от другите, докато времето и слоновете не ги стрият на пясък.

— Дотук с твърденията, че слонските гробища са мит — обади се Ковалски, който също не изглеждаше особено доволен.

Не бяха сами.

Няколко слона се раздвижиха в каньона — движеха се бавно, бдяха над купчина пръчки или нежно докосваха с хобот някоя стърчаща кост. Не издаваха нито звук, чуваха се само стъпките на дошлите да посетят мъртвите.

Ужасът на Джейн донякъде намаля, когато разпозна отдаваното уважение, неподправената мъка. Един млад мъжкар беше навел глава над една могила, а от окото по бузата му се стичаше блестяща следа от сълзи.

Нищо чудно, че едрият мъжкар се беше опитал да им попречи да влязат.

„Нямаме място тук“.

Но, както бе споменал Дерек, те бяха извикани.

Древна слоница тръгна немощно към тях. Кожата й бе сивкавобяла, почти като натрошените около нея кости. Тя като че ли ги прикани да приближат с хобот.

Те тръгнаха към нея, усетили, че тя заслужава подобна почит.

— Мисля, че е почти сляпа — прошепна Ноа.

Като че ли беше прав. Лъчът на Грей освети лицето й, но тя не примигна и не се дръпна от ярката светлина.

Когато приближиха, тя пристъпи към тях, протегнала хобот напред. Водена от сетива, по-остри от зрението, слоницата се насочи първо към Джейн. Подуши я, после хоботът намери китката й и се уви меко около нея. Джейн беше придърпана напред и се отдели от останалите.

Джейн погледна назад, но Ноа й кимна окуражително и тя се остави да я поведат, като се довери на дългогодишния му опит с тези огромни животни.

След няколко крачки слоницата пусна китката й.

После величествено се върна при групата, разклати хобот и направи втори избор.

Ноа окуражи и този колебаещ се избраник на матриарха.

— Комеза, Рохо — прошепна той на приятеля си. — Върви.

Лъвчето последва върха на хобота, който се плъзна през мъничката му грива, като сумтеше и търкаше врата му. Котката беше подканена да отиде при Джейн.

Двамата стояха пред царственото животно. Джейн забеляза извитите бели мигли на старите й очи, когато слоницата наведе глава, за да докосне с теме гърдите й. В същото време хоботът й погали Рохо, което предизвика доволно мъркане от негова страна.

Когато царицата отново вдигна глава, в уморените й очи блестяха сълзи.

 

 

21:32

Грей наблюдаваше как старата слоница общува с двамата. Розовият връх на белия й хобот опипваше нежно, почти тъжно.

— Какво прави тя? — прошепна Дерек.

Ноа поклати глава.

— Скърби. Но не зная защо.

Грей знаеше.

— Спомня си.

Дерек се обърна към него.

Грей кимна, изненадан, че отговорът не е очевиден за Дерек.

— Жена и лъв.

Дерек се облещи и отново се обърна към живата картина.

— Да не искаш да кажеш…

— Тя ги избра. Не може да е съвпадение. — Грей си представи символите, изсечени в гробницата и изваяни върху съда за масло на Ливингстън. — Може би пътешественикът, дошъл да търси изворите на Нил, е бил жена, която е довела със себе си уникален партньор ловец за такова дълго пътуване. Нали египтяните са почитали котки и понякога са отглеждали лъвове като домашни любимци или за лов?

Дерек бавно кимна.

— Според сведенията някои фараони и други високопоставени египтяни са го правели. Знам, че слоновете никога не забравят, но не мисля, че имат спомени отпреди хиляди години.

— По принцип не. Но тази стара слоница май със сигурност си спомня древната двойка. Още не мога да обясня как, но може би еволюционното преимущество, за което стана дума, не е едностранно. — Грей се обърна към Ноа. — Ти каза, че слоновете имат големи мозъци.

— Точно така. По-големи, отколкото на всяко друго сухоземно животно. Около пет килограма. Мозъчната им кора съдържа толкова неврони, колкото има в нашите мозъци.

Грей кимна.

— Тоест за микроб, който има предпочитание към електрически заредени нервни системи, подобен гостоприемник би бил идеален, същински пир. Възможно е с времето да са започнали да работят заедно и да извличат други ползи. Може би микробът е способен да стимулира мозъка на слона, да засилва и без това силната му памет… и може би по някакъв начин служи като средство за предаване на знания от поколение на поколение.

Ковалски прекъсна мислите му.

— Вижте. Тя ги отвежда някъде.

Старата слоница се беше обърнала и вървеше бавно през каньона, като подканваше с тихо сумтене Джейн и Рохо да я последват.

— Хайде. — Грей тръгна след тях, като се държеше на разстояние, за да не стреснат животното.

Слоницата отведе двойката до единствената горичка, където майка и малко стояха до купчина сухи клонки. Там ги спря с хобота си, за да не се натрапват.

Грей също спря.

Дерек се загледа към широките корони на дърветата и посочи отрупаните с плодове клони.

— Сливи — каза той. — Сливи мобола.

Гай не разбра какво важно има в това. Дерек обаче се сети и обясни:

— След смъртта на Ливингстън сърцето му било погребано под една слива мобола. А когато тялото му било върнато в Англия, било положено в ковчег, изработен от кората на дървото.

— Защо?

— Кората има смола, която има дъбилни свойства. Била част от метода на местните за мумифициране на останките на Ливингстън за дългия път до дома.

Грей се намръщи и погледна купчината клони над могилите. Можеше да се обзаложи, че са от дърветата. Дали слоновете не ги използваха със същата цел? Усещаше, че в този факт има нещо важно, но още му убягваше какво точно.

— Какво правят те? — попита Ковалски.

Отвращението в гласа му насочи вниманието на Грей към майката и малкото. Слоницата извади от могилата парче кост. Ако се съдеше по заоблената й форма, изглежда, беше част от череп. Тя я постави нежно на земята и я натроши на по-малки парчета с крак. Взе едно парченце, сложи го в устата си и започна да го дъвче. После подкани малкото да направи същото.

Слоницата преживяше, буквално смилаше костта с кътниците си. Продължи така около половин минута, след което от устата й падна малко заоблено камъче — полираното парче кост, което бе сдъвкала.

Грей погледна в краката си. Навсякъде земята беше покрита с подобни камъчета.

„Какво става, по дяволите?“

Отново го зачовърка усещането, че това е важно, но не можеше да се сети как точно.

„Разполагам с парчетата, но не мога да видя картината“.

Докато се взираше през каньона, по белите кости в гробището затанцуваха цветни вълни. Нужни му бяха няколко мига, за да осъзнае източника им. Костите отразяваха небето.

Той погледна нагоре. Вълни от енергия се носеха през звездите.

Нямаше логика.

Това приличаше на северно сияние.

Сякаш в отговор на странното явление слоновете в съседния каньон затръбиха. Дори старата слоница вдигна хобота си и изсвири скръбна нота, пълна с меланхолия и тъга.

Грей впери поглед в останалите.

„Какво става?“

 

 

21:55

Валя гледаше от отворената врата на самолета танца на енергиите в небето, огромните вълни изумрудено и синьо. Знаеше на какво е свидетел — беше виждала северно сияние безброй пъти в Арктика.

Но сега гледката предизвикваше суеверно безпокойство. Представи си, че сиянието е някакво предупреждение от Антон, послание за нея.

Поклати глава и пропъди тази мисъл.

До нея Крюгер и хората му бяха екипирани с каски и парашути. Лицата им също бяха обърнати нагоре, но тя трябваше да ги накара да се съсредоточат върху земята.

— Готови ли сте? — извика на Крюгер.

В отговор той вдигна палци.

Бяха следили целите си цялата вечер: наблюдаваха с лекота движението им към планините благодарение на инфрачервените очи на дрона. Врагът се беше натикал в някакви каньони, които служеха за дом на стадо слонове. Странността на това и фактът, че се задържаха там, бяха достатъчен повод да скочат и да разберат какво са научили или придобили, преди ги премахнат.

Пилотът щеше да се спусне малко на север от каньоните, за да остави Крюгер и тримата му мъже. Всеки от тях беше въоръжен с автомат АК74М с монтиран гранатомет под цевта. Щяха да скочат с очила за нощно виждане. Валя щеше да ги последва и да поеме входа към системата от каньони, за да не позволи на противника да се измъкне в джунглата. Нейното оръжие беше автомат „Хеклер и Кох“ МР7А1 с оптичен мерник за нощно виждане и заглушител. Имаше четири пълнителя, всеки с по четирийсет патрона.

Но най-доброто й оръжие беше закрепено на китката й.

Острието му щеше да опита кръв тази нощ. Тя щеше да изреже знака си дълбоко, до кост, за предпочитане докато жертвата й е още жива.

Самолетът се спусна, за да разтовари пътниците си. Двете ракети под крилете му чакаха сигнал да бъдат пуснати, за да заличат всичко след Валя и екипа й.

Горе в небето екваториалното сияние блесна по-ярко. Валя вече не го приемаше като предупреждение, а като пламтящо знаме.

Самолетът се носеше ниско над земята. Крюгер я погледна.

Валя кимна.

„Да започваме“.

Един по един петимата полетяха надолу от огненото небе.