Джеймс Ролинс
Седмият мор (12)

9.

2 юни, 13:15

Кайро, Египет

— Имам добра и лоша новина — каза Монк.

Грей вдигна поглед от екипировката. Раници, оръжия и муниции бяха разположени на дълга маса под открития навес. Отвъд навеса на пистата ги очакваше американски военен транспортен самолет С-130.

Екипът трябваше да се качи на витловия самолет за двучасов полет от Кайро до Хартум. Столицата на Судан се намираше на хиляда и шестстотин километра на юг, сгушена на мястото на сливането на Сини и Бели Нил, където двата притока се обединяваха, за да дадат начало на могъщата река.

От Хартум групата трябваше да претърси района за следи, които биха могли да ги отведат до мястото, където бяха държали Харолд Маккейб. Грей си представи как професорът излиза от пустинята — наполовина мумифициран, носител на зараза в трескавия си череп.

„Какво се е случило с него?“

За да отговорят на това, Джейн и Дерек се бяха сврели в един хотел до летището, където изучаваха полеви дневници и исторически препратки. Грей ги беше оставил да работят под охраната на Сейчан и Ковалски.

Заслони очи от яркото египетско слънце. Над пистата трептяха миражи — обедните температури прехвърляха трийсет и осем градуса. Монк се наведе, за да влезе под навеса, следван от д-р Илеара Кано.

— Е, с коя ще започнеш? — попита Грей. — Не съм сигурен коя искам да чуя първо.

Монк избърса потното си чело със също толкова потна длан и поклати уморено глава. Явно и той не беше сигурен откъде да започне.

Илеара въздъхна с облекчение, щом се озова на сянка.

— Нищо чудно, че родителите ми са емигрирали от Нигерия. Напомнете ми никога повече да не се оплаквам от дъждовете и мъглите на Лондон.

Двамата бяха прекарали по-голямата част от нощта и сутринта във ВМИО-3, американския Военноморски медицински изследователски отряд в Кайро. Базата беше основана през 1942 г. за борба с епидемията тиф, избухнала през Втората световна война. Оттогава отрядът се бе разраснал в една от най-големите американски биомедицински изследователски лаборатории извън Щатите, чиято цел бе да изучава новопоявяващи се болести и да се бори с тях.

Така ВМИО-3 се бе превърнал в център за наблюдение и изучаване на тази нова пандемия в собствения му заден двор. Военните доктори и учени на отряда работеха с египетското Министерство на здравеопазването, Световната здравна организация и американските Центрове за контрол и превенция на заболяванията за координиране на опитите за спиране на разпространението и откриването на лекарство.

Монк и Илеара бяха участвали в научни брифинги и бяха разговаряли с изследователи, изучаващи новия патоген — странен организъм, който се хранеше с електричество. Ако се съдеше по подпухналите им зачервени очи, двамата май изобщо не бяха спали.

— Да започнем с добрата новина — реши Грей.

Лошите новини и без това бяха предостатъчно. И нещата можеха да станат по-зле, дори на личния фронт. Брат му му беше оставил гласова поща с молба да му се обади при първа възможност сутринта, което при шестте часа разлика между Вашингтон и Кайро означаваше след около час. Грей знаеше, че внезапното обаждане трябва да е свързано със състоянието на баща му, и безпокойството тежеше като камък на плещите му.

„Да поемаме катастрофите една по една…“

— Добрата новина е — започна Монк, — че някои пациенти показват признаци на възстановяване. Което означава, че болестта не е стопроцентово фатална.

— Но за момента не знаем защо някои се подобряват, а други си отиват — каза Илеара.

— Все пак новината е добра — призна Грей.

— Аз бих я нарекъл донякъде добра — каза Монк и с Илеара се спогледаха тревожно. — Макар че има оцелели, според сегашните преценки смъртността е между четирийсет и пет и петдесет процента. Късметлии сме, че не е по-висока, но е рядко инфекциозна болест да убие всеки човек, който се зарази с нея. Дори вирусът Ебола не е стопроцентово фатален. При него смъртността е горе-долу като при този микроб, около петдесет процента.

Грей се намръщи.

— Но все още е рано за твърди заключения — каза Илеара. — Изминали са само пет дни от първия регистриран случай. И може никога да не научим със сигурност. Много неща още не са ясни.

— Добре, ако това е донякъде добрата новина, каква е лошата?

Монк се обърна към Илеара, която отговори:

— Определихме, че болестта може да се разпространява по въздуха. Едно вдишване на микроба и той се прикрепва към нервите в носа и продължава направо към мозъка, като причинява енцефалит. Но по-плашещото е, че са нужни само два часа от излагането на микроба до проникването му в мозъка, където лечението става проблематично.

Монк разтърка длани.

— И подобно на грипния вирус, гадинката се разпространява лесно. Затова очакваме, че тази пандемия скоро ще се превърне в истинска буря.

Грей не беше изненадан. Помнеше вчерашното пътуване от летището до хотела. Обикновено Кайро беше многолюден оживен град, но сега улиците почти пустееха. Малобройните пешеходци носеха маски или шалове, покриващи устата и носа. Всички бързаха с присвити рамене, като гледаха да се заобикалят по-отдалеч. Според новините хората вече се запасяваха със стоки от първа необходимост. Избухваха сбивания. Мнозина бяха убити — или от страх, или по време на грабежи по магазини и складове.

Изглежда, че паниката се оказваше също толкова смъртоносна и заразна като болестта.

Дори сега Грей чу гърмежи в далечината.

— Но всичко това поражда още една загадка — каза Илеара.

— И каква е тя?

— Странно е, че първите разболели се хора са били онези, които са присъствали на аутопсията на професор Маккейб.

Грей си спомни шокиращия запис от събитието.

— Но защо го смятате за изненадващо? Естествено, че екипът в моргата е бил пряко изложен на патогена при отварянето на черепа.

— Така е — съгласи се Илеара. — Всъщност подозирам, че електромагнитните стимулации от предишните скенери са усложнили положението, като са възбудили микробите в мозъка. Което вероятно е довело до светенето, заснето на видеото. Знаем, че тези хранещи се с електричество организми не само поглъщат електрони като храна, но и че при подходящи обстоятелства могат да изхвърлят излишъците. Затова може би е по-подходящо да ги наричаме дишащи електричество, а не ядящи.

— Тя е права — каза Монк. — Прочетох някои материали. В момента учените търсят практическо приложение на подобни микроби. Една лаборатория в Дания култивира такива бактерии и показва как могат да образуват вериги и да пренасят електрони на разстояние, подобно на живи жици.

Илеара кимна.

— И биологията на архея е невероятна. Те са истински факири на преобразяването. Някои могат да се сливат и да образуват свръхклетки. Други пък се свързват като влакна.

Грей си представи косматите клетки на екрана на лаптопа и как се свързват заедно, една след друга.

— Мисля — продължи Илеара, — че този микроб е в състояние да прави същото. Това може да обясни множеството сведения за ярки халюцинации. Може би тези живи влакна изграждат нови мозъчни връзки и стимулират директно халюцинациите. Може би дори нарочно.

— Какво искате да кажете? — попита Грей.

— Може би целта на халюцинациите е да внушат страх, който още повече активира мозъка на жертвата, създавайки по-богат енергиен източник, от който да се хранят микробите.

— Като да угояваш гъска за по-добър гъши дроб — добави Монк.

При тези думи на Грей му се догади.

— Все пак — призна Илеара, — всичко това са предварителни предположения.

— И може би засега нямат отношение към въпроса. — Грей върна разговора към основната тема. — Доктор Кано, така и не обяснихте защо е загадъчно, че екипът от моргата се е заразил пръв.

Илеара трепна.

— Извинете. Прав сте. Странно е, защото не би трябвало да са първите. Спомнете си номадите, открили професор Маккейб в пустинята. Те го карали в каруцата си часове наред, докато умрял. И въпреки това си остават напълно здрави. Изобщо не са се разболявали.

— В което няма логика — каза Монк. — Особено като се има предвид колко заразен се оказа патогенът.

— Възможно ли е да имат някакъв имунитет?

— Можем единствено да се надяваме — отвърна Илеара. — Семейството е поставено под карантина за изследване. Но засега лекарите нямат никакво обяснение.

Грей прочете нещо в очите й и попита:

— Но вие имате идея.

Тя кимна.

Умът на Грей препусна.

„Каква може да е причината за…“

И тогава го осени.

Той изправи гръб.

— Мислите, че е свързано със странното състояние на тялото на професор Маккейб.

Ако се съдеше по смаяния поглед на Илеара, бе уцелил точно в десетката.

Монк се засмя.

— Всичко е наред, Илеара. След време ще свикнеш с проклетите интуитивни скокове на Грей. Вярно, отначало те вбесяват, но после се научаваш да ги приемаш. Но никога не играй покер с него. Повярвай ми. Няма начин да спечелиш.

Грей оценяваше подкрепата на партньора си, но остана съсредоточен. Единственият детайл от тази история, в който нямаше логика, бе мумифицираното състояние на тялото на професора. Хипотезата беше, че е бил измъчван от похитителите си и е бил принуден да се подложи на болезнения процес, като е избягал преди той да бъде завършен.

„Ами ако предполагаме в съвсем грешна посока?“

Грей погледна Илеара.

— Мислите, че може сам да се е подложил на мумифициране. Че го е направил нарочно самият той.

— Възможно е. Особено след като разговарях с дъщеря му през последните два дни. Макар че професор Маккейб със сигурност е бил упорит в теориите си, останах с впечатлението, че е бил мил човек. Затова се питам защо му е било да излиза от пустинята, носейки болест, която може да предизвика пандемия. Мисля, че по-скоро би се жертвал, отколкото да допусне подобно нещо.

— Освен ако не е смятал, че може да го направи безопасно.

Илеара кимна.

— Може би този процес на запазване е отровил тялото достатъчно, за да убие организма в периферните тъкани, ограничавайки го на единственото място, където би могъл да оцелее.

— В мозъка.

— Където е бил затворен като в бутилка.

Грей си представи тази заплаха, навита като змия в черепа на професора.

Илеара присви очи и погледна към нагорещената писта.

— Може би професорът е тръгнал през пустинята с надеждата, че ще доживее да разкаже историята си, да ни предупреди за някаква опасност, за нещо, което са планирали похитителите му.

Грей се замисли над думите й и сърцето му се разтуптя по-силно. Знаеше, че в целия район гъмжи от терористи. Спомни си също разказа на Сейчан за убийцата, атакувала групата й в църквата в Ашуел. Татуираната жена била свързана с Гилдията, която бе прословута с това, че бе изопачавала научни открития за постигане на целите си. Ако някой планираше акт на биотероризъм, този микроб щеше да е идеалното оръжие.

Помисли си как е бил нужен само един пациент — професор Маккейб, — за да се предизвика толкова много смърт и паника.

„Ами ако врагът пусне цяла заразена армия?“

Монк го върна в настоящето.

— Добре, Грей, казахме ти добрата и лошата новина. А сега готов ли си за наистина ужасяващата?

Грей се напрегна.

— И по-лошо ли има?

Монк погледна Илеара, после него.

— И още как. Говорим само за първия мор. А предстоят и още.

— Но това е нещо, което трябва да чуе и Джейн Маккейб — каза Илеара.

 

 

13:48

„Всичко става от лошо по-лошо…“

Джейн се беше сгушила в единия край на канапето и бе обгърнала коленете си с ръце. Гледаше новините по телевизията. Обядът й чакаше забравен на масичката до нея. Тя обгърна с длани чашата кафе — нуждаеше се от топлината му срещу смразяващата сигурност на онова, което предстоеше.

През последния час превключваше между Би Би Си и местните канали. Владееше достатъчно добре египетски арабски, за да следи различните говорещи по програмите от Кайро. Имаше постоянни съобщения за растящ хаос, за беззакония по улиците. Но на Джейн не й трябваха новините, за да го знае. Отвън непрекъснато виеха сирени. Поглед от прозореца на четиринайсетия етаж показваше болезнено синьо небе, опетнено от много стълбове черен пушек.

Градът се разпадаше по шевовете.

„И всичко това заради баща ми“.

Вината й тежеше. Трябваше по някакъв начин да поправи това. Баща й винаги бе търсил начин да остави своята следа в света, да създаде наследство, което да бъде продължено от децата му. Тъкмо това го караше да защитава така яростно тезата си, че описаните в Изход събития не са просто алегория. Искаше името му да стане известно по целия свят.

„Е, татко, постигна го, при това с гръм и трясък“.

Баща й се споменаваше в много от новините, които често показваха усмихнатото му лице, почерняло и набръчкано от слънцето. Понякога пускаха откъси от стар видеозапис, направен по времето на изчезването на експедицията. Гледането на тези картини и слушането на гласа му бяха болезнени, но Джейн не можеше да откъсне очи от екрана. Една снимка показваше цялата изчезнала група, включително и Рори, който гледаше строго и решително.

Снимката й напомни, че залогът е по-голям от наследството на баща й.

За хиляден път се замоли брат й да е жив.

Рязък смях привлече вниманието й към прозореца. Ковалски стоеше до него и гледаше улицата долу. Държеше мобилен телефон до ухото си.

— Мария — каза той, — може да съм на същия континент, но нямам време да проверявам как е Баако. Сигурен съм, че е добре. Сигурно си е намерил куп нови приятели в джунглата.

Джейн се заслуша в разговора доволна, че може да се разсее. От разговорите през последните няколко дни беше опознала по-добре едрия тип. Той имаше приятелка, която се намираше в Германия и работеше със сестра си в някаква лаборатория. Ковалски им бил на гости, когато го извикали в Лондон.

Партньорката му Сейчан беше на стража отвън в коридора.

Някой се тръшна на канапето до нея. Тя се обърна и видя Дерек, който търкаше очи. Той качи краката си на масичката и Джейн видя дупка на левия му чорап. По някаква причина това й се стори необичайно очарователно, свидетелство за разсеяността на Дерек към подробностите на ежедневието като купуване на нови чорапи.

Той видя, че зяпа крака му, размърда палец, за да скрие дупката, после й се ухили.

— Както си спомняш, нямахме много време да си съберем багажа.

Тя се изсмя и се изненада на реакцията си. Усмивката на Дерек стана по-широка.

— Поне нося чорапи.

Тя сви още повече босите си крака и ги скри под себе си. Той поклати с укор глава.

— Направо безсрамно, госпожице Маккейб.

Рязък глас привлече вниманието и на двамата към телевизора. Облечен в роба мъж викаше на арабски и тикаше пръст към обектива. Беше някакъв местен имам, очевидно много разгорещен.

— Какво казва? — попита Ковалски.

Джейн преведе:

— Настоява хората да не слушат предупрежденията на здравното министерство да избягват обществени места. Иска всички да се съберат за молитви в градските джамии. Дори казва да доведат болните, за да се молят за тях, вместо да търсят медицинска помощ. Пълно безумие. Още хиляди ще се заразят.

Дерек свали крака от масичката и седна.

— Смята, че това е наказание от Бог. И че спасението е единствено в търсенето на прошка.

Джейн се заслуша по-внимателно.

— Сега пък твърди, че се е молил с един от болните и го чул как говори на неразбираеми езици и виждал как небето потъмнява от облаци скакалци, как хората умират до кървавочервени реки и как мълнии раздират небето.

Дерек поклати глава.

— Знаех си, че няма да мине много време преди някой да свърже тази епидемия с библейските морове.

Джейн чу да споменават името на баща й.

— Тихо.

Докато слушаше, кръвта й изстина.

Дерек я прегърна през раменете.

— Просто го изключи. Този тип е пълна откачалка.

— Какво каза? — отново попита Ковалски.

Дерек взе дистанционното и изключи звука.

Джейн се сгуши сред възглавниците на канапето.

— Каза, че баща ми бил съсъдът на Божия гняв. Излязъл в пустинята да търси доказателство за Изход и се върнал със същите бедствия от онова време, за да накаже този свят за безчестието му.

Дерек се обърна към нея.

— Джейн, онзи бръщолевещ идиот е паникьор, проклет опортюнист. Набляга на тази тема само заради добре известните позиции на баща ти. Знаеш, че теориите му се споменаха в новините, когато експедицията му изчезна. Тогава същите религиозни малоумници твърдяха, че са изчезнали, защото Харолд се осмелил да търси истината за Изход чрез наука вместо с вяра. Сега се обръщат на сто и осемдесет градуса, защото им е изгодно.

Вратата рязко се отвори и всички подскочиха.

Сейчан влезе с ръка на слушалката в ухото си.

— Грей идва.

Ковалски се намръщи.

— Тръгваме ли вече?

— Още не. Монк и доктор Кано са с него. Първо искат да проверят нещо.

Дерек се изправи.

— Какво?

Погледът на Сейчан се спря върху Джейн.

— Нещо за нови чуми.

Погледът на Джейн се отмести към беззвучния телевизионен екран. Имамът вече беше скочил на крака и крещеше на журналиста, целият почервенял. Отстрани се беше появила снимка на баща й. Искаше й се да повярва на пренебрежителните думи на Дерек за имама, но тревогата не й позволяваше.

Тя се взираше в беснеещата фигура на екрана.

„Ами ако е прав?“