Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (9)

9

Когато лекарят ми постави диагнозата, не знаех как да се държа. Как да изляза от болницата, как да стигна с метрото до работата, как да вляза в офиса и да се усмихвам както винаги, когато след обяда с момичетата се съберем в стаята за пушене.

Стоях в пустия болничен коридор, облегната на студената стена, и се опитвах да се върна в реалността. В живота, който болестта ми отнема. Не плаках, не се обадих на братовчедка си, не мислех за лечението. В онзи момент, кой знае защо, потънах в спомените от детството.

Когато бях на пет години, мама ме прати при баба. Тя живееше край Долна Волга, близо до Астрахан. Спокойно селце, в което през цялата година фучи лош вятър, а въздухът е толкова сладък, че ти се иска да се запасиш, да напълниш кофи и буркани с него. За да ти стигне задълго, до следващото идване.

Наесен там преработваха домати. Произвеждаха доматено пюре, което беше известно в целия Съюз. След обработката на доматите, червената им кожица изсъхваше и се навиваше на тънки тръбички, които политаха из тамошните улици. И колкото и да ги метяха, вятърът продължаваше да си играе с тях, търкаляше ги по земята, а пътищата край къщата на баба ставаха червено-оранжеви, шумолящи.

И в този миг така ми се прииска да се измъкна от мрачната болница и да се върна край Долна Волга, при баба! При всяко идване тя ми печеше гофрети с мед.

Излязох от болницата, седнах в автобуса и се прибрах у дома. Проспах шест дни, на седмата сутрин се събудих и отново отидох при лекаря. Той ме посъветва да общувам повече с хора, на които медицината е безсилна да помогне: „Трябва да говориш за това, а не да се затваряш в себе си.“

Взех координатите на няколко негови пациентки, но се срещнах само с една от тях. Валентина. На четирийсет и две години, с рак на пикочно-половата система. Отидох в дома й, някъде в района на Каширка. Тя лежеше, беше бледа, но се усмихваше. Около нея бяха децата й — две дъщери и син, най-малкият в семейството. На осем години. Като ме видя, попита: „Мама умира ли?“ Клекнах до него и го прегърнах: „Майките са винаги с нас. Ей тук, в сърцето.“ Момченцето се притисна до мен още по-силно и ми прошепна в ухото: „Вярвам ти“. За мен това беше четвъртата година без мама.

Валентина не пиеше вода, само й мокреха устните. Химията я беше оставила без коса. Тя не ме попита за името ми, не се поинтересува от живота ми. Наричаше ме „момиченце“ и ми стисна ръката, като каза: „Знаеш ли какво ми се иска, момиченце? Да отида на брега на океана, да забравя за лекарствата, лекарите, процедурите. Да се разхождам по крайбрежната улица, да си мисля какво още мога и трябва да направя в живота си. И въздухът да е влажен, за да не ме мъчи жажда. Ако имаш такава възможност, плюй на всичко и замини, момиченце.“

Два месеца продавах жилището, за един месец получих виза, още седмица и половина не се решавах да си купя билет. Еднопосочен.

* * *

Купих каишка за Пако. Сложих я на рошавия му врат и кучето заскимтя, размаха опашка. Сигурно и то си спомни детството, стопанката си, дома, където го бяха обичали не от съжаление, не като изоставен, а истински, като член на семейството. Нахраних го със суха храна. В началото ядеше „от учтивост“, без особен апетит, а после изглежда си припомни отдавна забравения вкус и енергично омете втора паничка.

Днес ще поговоря със съседите и ако нямат нищо против, ще взема Пако при себе си. Привързахме се един към друг, нужни сме си един на друг — две случайни самоти.

Днес е почивен ден. Не трябва да ходя на работа. Навън изобщо не е студено, сякаш са включили пролетта в контакта. Утринното слънце играе в тъмните коси на минувачите и ги лакира. Нося в ръка чашка горещо американо със сироп и устремено крача към крайбрежната алея. Пако радостно подскача наоколо, ухилен до ушите. Нима съществува любов от пръв поглед към някой град, и то дълбока любов, а не като на очарован турист… Как се случва при мен ли? Вървя по непознатите улици и изцяло съм там, мислите ми не отлитат някъде другаде. Напротив, усещам покой и хармония с всичко наоколо. Иска ми се сутрин да се разхождам дълго, ясно да виждам всичко, да го опознавам и да поставям на въображаемата карта на кварталите и малките улички отметки „моето място“. Отдавна правя така. С Овалния град се разбрахме веднага — може би защото съм тук не задълго…

Той не ме ревнуваше от градовете, които бях обичала в миналото. Не искаше да му покажа документ, не ме плашеше с трудности. Веднага се зае да ми демонстрира красотата си, но без да я разкрива докрай — заинтригуваше ме и ми намекваше, че най-хубавото предстои.

Обикнах Овалния град и затова че тук всеки може да открие нещо свое. Не непременно своята работа, но със сигурност — своите хора.