Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (42)

17

Панда разгъва маринованите лозови листа. Настоявам да сложи ръкавици, защото пръстите почерняват от осолените листа, но тя отказва: „Толкова ми е приятно да участвам в процеса, да се чувствам полезна в кухнята. Не се отличавам с особен кулинарен талант, мога да правя само омлет, паста и максимум мъфини… А сега ще майсторим толкова необичайно ястие — постни сарми. Само съм чувала за тях.“

В това време аз приготвям плънката за сармите. Първо оризът — полусварен. Добавям в него дребни стафиди (желателно е да са от черните, без семки), канела, малко захар и сушена мента. Запържвам в зехтин ситно нарязания лук, кедровите ядки, слагам по малко сол и пипер и оставям да изстине. После смесвам с ориза и ситно накълцания магданоз. Ура, плънката е готова!

Слагам на дъската за рязане едно листо, върху него — малко повече от една чаена лъжичка от плънката, и го увивам в стегнато рулце. Панда внимателно наблюдава процеса: „Я виж, не било толкова сложно, колкото си мислех. Правилно реши да не правиш сарми с месо. При четирийсетградусова жега говеждото е тежка храна! А това е вкусно и леко за стомаха.“

Нареждам плътно сармичките в тенджера с дебело дъно, застлано с лозови листа. А за да не изплуват и да не се разтворят, докато се варят, ги захлупвам с чиния с дъното нагоре. После ги заливам с вода и ги оставям да къкрят един час на слаб огън. Ще сервирам постните сарми студени. Само леко ще ги поръся с лимонов сок и зехтин.

Преди да се заема със зеленчуците за салатата, излизаме с Панда за по цигара. По-точно аз ще запаля цигара, а тя ще пие капучино. „Дори в жегата не мога без него.“ Днес Панда е още по-красива. Дълъг сукман на маргаритки, джапанки, тъмни вълнисти къдрици и прочутата цветна татуировка с пеперуди на загорялото рамо. Казвам й го, а тя изстрелва: „Ти си по-красивата, Север. Очите ти светят от любов, а това е най-голямата красота на света.“

Самата Панда още не е готова за нова любов — раните й още не са заздравели. „Сигурно не е възможно да бъдеш готов за любовта, тя връхлита, без да пита, без дори да почука… Понякога ми се струва, че съм прекалено взискателна към любовта и затова я плаша. Например не обичам, когато жената нарича мъжа, с когото живее дълго, но без брак — «моят мъж». Може да съм прекалено категорична, но съпругът си е съпруг. А Вася, Петя — това е любимият мъж, «зайко», «миличък». С една дума, някой, който ти е скъп на сърцето, но не ти е съпруг.“

Двете с Панда се връщаме в кухнята, продължаваме да готвим за утре и едновременно с това обсъждаме онова, което преживяваме сега. Тя ми разказва за своите работи, аз — за моите. Оказва се, че нещата са много сходни, свързани са. Получава се оживен разговор. Осъзнаваме нещо ново, започваме да гледаме онова, което имаме, с нови очи.

Въпреки че по природа пандите са мълчаливи и по-често гризат бамбук, отколкото „говорят“, моята Панда е съвсем различна — винаги споделя нужното, онова, което в този момент е актуално за нея, а често и за мен: „Наблюдавам те как гледаш Ре, как му даваш да опита ориза, как се грижиш за него, и ти се възхищавам… как го браниш! Между вас го има онова открито и нежно чувство, в което много от нас, потънали в самотата си, дори са престанали да вярват. Но ето че то е дошло, свързало те е с друг човек — и вие сте щастливи. В еуфорията на това щастие можеш да забравиш не толкова далечното вчера. Да започнеш да градиш нова философия около щастието си, сякаш е било и винаги ще бъде така: безсънните нощи, пълни със страст, милите подаръци от любимия човек, дългите пътувания заради краткото време заедно…“

Тази нова радост крие опасността да се изолираш от другите, да ги отнесеш към категорията на нереализираните, на неоткрилите себе си. Можеш да започнеш да ги обиждаш с думи, които доскоро не би изрекла, защото и самата теб те е боляло така. Знаеш ли, не смятам, че съжалението и разочарованието трябва да са ни постоянни спътници. Не, те просто не бива да се забравят. Всички знаем — щастието се познава при сравнението. Понякога е полезно да си спомниш вчерашното, за да цениш повече сегашното.

Режа кашкавал за салатата и се усмихвам, защото вече нищо не сравнявам. Моят случай е особен. Държа се за онова, което ме заобикаля точно в този миг. Наслаждавам се на днешния ден, знаейки, че това едва ли ще успее да ми омръзне — болестта си има свои срокове.

Днес се събудих с необичайно усещане. Нищо не ме болеше: нито вратът, нито гърбът, нито коремът ниско долу. Станах сутринта, усмихнах се на слънчевия лъч, изгладих небрежния си небесносин сукман и забързах към пазара.

Там вече ме чакаше Панда.