Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (16)

16

Сома е сдържана и ранима. Ранена. Погледът на ранените жени е смел и открит. В очите им има стоманен блясък, който изработват с години, а след това с всички сили се мъчат да запазят. Важното е да не се размекнат — това е забранен разкош. Освен това е и рисковано: ако веднъж отпуснеш ръце, те може и да не се вдигнат повече. Няма сигурност във „втория опит“. Затова е по-добре да не се рискува.

Въпреки че по радиото обещаха дъжд за утре, Овалният град бе навестен от пролетта. Тя все още е объркана, разпиляна, със сънено слънце в дланите. Затова пък кратката поява на пролетта означава, че тя скоро ще се върне с „целия си багаж“ и задълго. Наричам дни като днешния „бабини“. Защото и миризмите, и ветрецът, и птиците — всичко е точно както някога. Когато се събуждах в къщата на баба, стаята бе препълнена със светлина, а колосаният чаршаф прошумяваше под мен. Тогава ми се струваше, че от крайчеца на носа ми до небесния рай има само някакви си две-три крачици.

Обичам пролетта. Слънцето залива всичко наоколо с ослепителна светлина. С ботуши вече е топло, с обувки още е студено. Всъщност лятото е по-хубаво. Има повече определеност. Знаеш, че топлината вече е законна. Това е.

Изнесох кухненската масичка на балкона и се настанихме там. Пако реагира вяло на появата на новия човек. Не е свикнал с този дом, все още си мисли, че е на улицата с непрекъснатия поток от хора. „Браво на теб! Баничките са превъзходни. Ще ме научиш ли?“ — „Разбира се, Сома! Ще ти дам и за вкъщи, изпекох много.“ Изведнъж тя престава да се усмихва. Отпива на малки глътки от билковата лимонада. Гърлото й потрепва като на птица, морският вятър развява пуснатата й коса и тя прилепва към плътно начервените й устни. „Благодаря. Няма да ги взема.“ Не разбрах веднага причината за тази категоричност. Опитах се да настоявам.

Чак към края на вечерта тя ми показа в мобилния си телефон снимката на Сия. Слабичко момиченце с дълга кестенява коса и същата смугла кожа като на майка си. „Моята Сия обича компот от глог и фейхоа. Миналата година затворих трийсетина буркана. Напълних половината мазе, представяш ли си?“

Сия страда от целиакия. Това е заболяване, при което храносмилането е нарушено и много, обикновени за другите хора продукти, предизвикват извънредно силно отравяне. Например хлябът, макароните, печивата. „А тя сякаш напук обожава тестените храни! Налага се да й купувам безглутенови продукти. Но те не само са скъпи, ами и трудно се намират… Моят Алфредо печели малко. Нощем излиза с приятели в морето, бият риба с бомби… Всяка сутрин се събуждам със страх, търся мъжа си. Току-виж с него се е случило нещо и не се е върнал от морето.“

През деня, докато Сома работи, за Сия се грижи Алфредо. Предлагам й да я вземам при себе си: „Ако трябва да съм честна, не се разбирам кой знае колко с малки деца. Говоря им като на големи, не се вдетинявам. Но с едно петгодишно момиченце все ще намеря общ език, а и Пако ще е с нас.“ Сома става, пали цигара и се обляга на перилата на балкона: „Север, знаеш ли какво ми се иска? Да се просна на леглото и да спя сто години, а когато се събудя, да няма нито болести, нито смърт. Никога. Би ли живяла в такъв свят?“

Замислено сипвам лимонада на двете ни: „Може би не. Болестите и смъртта ни учат да ценим живота. Макар че не знам защо да имаме само един вариант. Ето, аз обичам живота, харесвам хората наоколо. Но не ходя по улиците с усмивка на идиот и не бърша праха от всяко листенце! Излиза, че по принцип имам проблем с ценността на живота. Самият живот често е обратното на онова, което се говори за него.“

Сома кима, гаси цигарата: „Е, Север, на теб всичко тепърва ти предстои. Току-виж си се научила да се усмихваш идиотски.“

Връщаме се на масичката, вятърът си е поиграл с люляковата покривка и я е навил на някакво невъобразимо руло. Пако се е събудил и тихичко скимти до вратата. Време му е за разходка. Сома изтрива със салфетка аленото червило и вади от чантата си друго, кафеникаво. Предлага го и на мен. „Не е моят цвят, благодаря… Сома, аз съм болна. Неизлечимо. Така че имам проблеми с думата «предстои».“

„Север, всички можем да умрем внезапно. И може би точно онзи, който си знае срока, е в печеливша позиция. Толкова често се оказвам съвсем близо до смъртта, че вече не ме е страх от нищо. И ти не се страхувай… Аз ще измия съдовете, не приемам възражения! А ти иди и разходи този красавец.“