Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (54)

4

Кой знае защо, точно сега усещам колко ми липсва майка ми. Въпреки че никога да не съм чувствала особено присъствието й в живота си — просто баба успяваше да компенсира недостига на майчина ласка. Но сега ми се иска да поговоря точно с мама. С човека, който ми е дал живот. Сигурна съм, че ако беше тук, както винаги щеше да ме прекъсне с думите: „Стига си хленчила! По-добре се захващай за работа и веднъж завинаги си набий в главата: търпението е най-голямата добродетел!“

Пропъждам от мислите си този образ и си представям съвършената картина… Майка и дъщеря, които се разбират от половин дума, които са най-близките приятелки една за друга. Аз съм положила глава в скута на мама и й признавам, че винаги съм я обичала, но просто никога не съм говорила за това. Страхувала съм се от нейната реакция.

Тя не обичаше подобни сантименталности, не обичаше прегръдките. Дори си мислех, че не обича нищо друго, освен работата си.

Като дете най-големият ми страх беше, че няма да дойдат да ме вземат. Помня, че винаги си тръгвах последна от детската градина, освен ако баба не ни беше на гости. Мама все не успяваше, а съседката, която беше помолила да ме взема, винаги закъсняваше. Ясно си спомням тишината в празната занималня и изтощените играчки, сякаш заспали там, където са ги захвърлили. И дървеното конче, на което се люлеех сам-самичка.

И досега сънувам вечерите, когато всички хора вече са по домовете си, а аз, заобиколена от бездушните стени, унило гледам през прозореца и чакам мама да се появи. И ужасно се страхувам да погледна нагоре — примигващите луминесцентни лампи ме плашеха до смърт.

Мамо, никога няма да забравя думите ти, превърнали се за мен в истински извор на сила: „Ако все още потрепваш, макар и едва-едва, значи не всичко е загубено. Значи още има надежда да се спасиш.“

Мамо, толкова искам да си поговоря с теб. Да ти направя любимото кафе, да седна на кухненската маса и да ти разкажа за това, че обичам един талантлив писател. За вчерашната буря, която започна от рехав дъждец с малко слънчице, а накрая гърмеше страшно и дъждът се лееше като стена! За това, че сега живея в друг град, заобиколена от чудесни хора, които се превърнаха в мое семейство. За това, че вече не бягам от спомените — спрях се, поех си дъх, приех ги и ги пуснах на свобода. Непременно ще ти разкажа и за тукашното море, за вълните, чиято пяна украсява брега с бели дантели. Гадая по тях, когато се съмнявам в нещо.

Мамо, знаеш ли, щастлива съм. Толкова, че дори престанах да се плаша от смъртта.

* * *

Къде са снимките? Какво става? Снимките, на които сме аз и Ре, са изчезнали и от лаптопа, и от телефона ми. Всичко останало е непокътнато. Паникьосана му се обаждам в Жълтото село и през ужасните смущения във връзката му крещя, че го обичам и тъгувам за него.

„Искаш ли да дойда да те взема и да се приберем двамата заедно? Нещо много се забави там.“ Изкушавам се да се съглася, да му кажа да дойде колкото се може по-бързо, но не искам да го тревожа. Ревес дописва книгата, остават му последните пет глави, а после идва абсолютната свобода. Ще се наслаждаваме на октомврийското слънце. В него има есенна мекота, лъчите падат под друг ъгъл, пораждат други емоции.

Обичам да се разхождам през октомври. Да вдишвам прохладния въздух, да се крия в уютни кафенца, когато заръми дъжд, а аз съм с отворени обувки и лека връхна дреха. Трудно преминавам от летните към топлите дрехи — не ми се иска да се разделям с времето на светлото небе. Добре че е есента, тя нежно и търпеливо ни подготвя за студовете. Любимата есен. Време за размисъл, за ръце в джобовете, за греяно вино вечер и за приятна меланхолия…

Парите са преведени в местния благотворителен фонд, остава да се оформят документите и да изпратя останалата сума в Града на лошото време, да поседя със Сия, а после със спокойна душа да замина за Жълтото село. От деня на връщането си в Овалния град осезателно усещам, че нещо се опитва да попречи на връзката ми с Ре. Проблемите с телефона, изчезналите снимки, отгоре на всичко и сънят, който се повтаря ден след ден.

Като че ли съм в нашата къщичка в Жълтото село. Сама съм и чакам Ревес да се върне. Вече е късно, кой знае защо, заспивам в отдалечената стая и малко преди разсъмване се събуждам разтъжена. Обикалям цялата къща — Ре още не се е върнал. Обаждам му се — телефонът му е изключен. И изведнъж ми става ужасно самотно и си мисля: дяволите да я вземат тая къща, в която седя сама, без него. Толкова живо и страшно чувство, че се стряскам в леглото.

Защо е всичко това?… Искам у дома. Искам при теб.