Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (6)

6

Едва отидох на работа. Лекарят ме предупреждаваше, че състоянието ми ще се влошава с всеки изминал ден. Първо ще се засилят симптомите на вируса, а след това и болките в корема. „Няма да можете да ги изтърпите. Разберете, трябва да постъпите в болница. Налага се да поддържаме организма. Така сама си вредите.“ Докторът още дълго ми говори за срива на имунната система и риска от загуба на зрението. Почти не го слушах.

Не съм си заравяла главата в пясъка. Не съм се правила на силна жена, която твърди, че болестта е преди всичко състояние на душата, а чак след това физическото му проявление. Осъзнавах реалности: късно е да се търкалям по болници, съвсем скоро всичко ще свърши, а не желая да удължавам агонията с помощта на лекарства. Трябва някак си да управлявам и контролирам всичко, което ми се дава. Но имам все по-малко желание да се занимавам с това. Иска ми се да вдишвам свободата, да не мисля за последствията. А само за това, което става с мен и около мен.

Засега ме мъчат температура и обща слабост. Опитвам се да свикна с това, обличам се по-топло, пия витамини и ходя на работа през ден. Управителят на ресторанта въведе такъв график: един ден съм аз, един ден — афганистанката Сакина. Тя живее вече трета година в Овалния град. Събрала е пари и наскоро сключи фиктивен брак. Очаква всеки момент да получи гражданство.

Сакина казва, че Аллах я е изпратил тук, на това място, където са събрани стотици народи и националности, за да се научи да вярва в себе си. Всяка трудност е стъпка в тази посока. „Баща ми ме предпазваше от всичко. Растях в охолство, не напусках очертанията на дома ни, учех вкъщи, общувах само с четирите си сестри и роднините. Мислех си, че всичко в живота е много лесно, като в източна приказка. Какво ме чакаше? Сватба, деца, старост. А аз винаги съм искала да общувам повече, да научавам нови неща. Баща ми забраняваше. Един ден избягах от вкъщи. Попаднах тук. Работя, пазя честта си, ходя на курс по френски. Аллах ме насочва. Надявам се, че съм на прав път. Ти какво мислиш, сестро?“

Не ми се иска да я огорчавам с мислите си. Прекалено красива и чиста е за моя свят. „Ами, мисля… всъщност нищо не мисля. Всеки си има своя рецепта, Сакина. Не си ли самотна в този чужд град?“ — „Но аз не съм сама. Аллах е с мен.“ А с мен кой е? Призраците на миналото ли?…

* * *

Обичах един мъж, гледах го в очите и си казвах: „Господи, колко си ми нужен!“ Макар че в онзи момент той бе до мен и не възнамеряваше да ходи никъде. Отиде си малко по-късно. След три години и половина. И аз останах насаме с любовта си. Какво можех да направя с нея? Психологът ме посъветва да насоча тази любов към себе си. Не го разбрах веднага. Дори го попитах отново, изкушавайки се да изтърся някоя вулгарна шега. „Радвай се заради себе си. Обикни себе си. Заеми се със спорт, купувай си по една рокля от всяка заплата и така накрая ще отвориш себе си за нови чувства.“ Честно казано, опитвах да правя това в продължение на половин година. Напълних цял гардероб с нови дрехи. Но в крайна сметка пак стигнах до това, че продължавам да го обичам и нищо не мога да направя със себе си.

Тази любов трябва да мине сама… не, по-скоро да изстине, да прерасне в нещо друго. Да поеме в друга посока, но със сигурност не към себе си. Да, ние, жените, сме толкова глупаво устроени. Може би някои не са… просто са имали късмет! Аз го нямах.

Защо го обичах ли? Той умееше да се грижи. Не помнеше нашите дати, избягваше срещите със семейството ми, не правеше красиви признания. Но беше до мен, държеше ме здраво за ръката. Купуваше ми витамини, правеше ми пилешки бульон, когато настинех. Прегръщаше ме, когато се връщах тъжна от работа, не ме упрекваше за нищо. Въпреки цялата прехвалена независимост, на всяка жена й става толкова топло, когато някой мъж я вземе под крилото си. Не, това не е желанието да се сгушиш до него, а по-скоро вдъхновяващото усещане, че жената в теб се събужда. И това те ласкае. Защото ние сме свикнали да разчитаме на себе си, независимо от личния си живот.

Той ме накара да свикна с мъжката загриженост, а аз я приех като гаранция за бъдещето. Сега си мисля: беше ли тази топлина, с която така силно привикнах, толкова искрена, истинска, насочена само към мен? Или просто бях сляпа? Макар че… какво значение има сега. Не мога да му се сърдя. Аз все още го обичам.