Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (25)

25

Все още съм тук. В непознатото бежово пространство. Казват, че когато е на косъм от смъртта, човек прави пътешествие из миналото. Връща се там, където не е задължително да е преживял нещо изключително. Само някакви моменти, срещи, от които е съставен животът, както филмът е съставен от кадри.

Или умирам, или по фантастичен начин съм се отървала от болката и съм се пренесла там, където ми е добре. Сега съм застинала в някаква точка, а пред мен, като на екран (ето защо били бежовите стени!), стремително се разгръща и оживява миналото ми. Във всеки слайд виждам цялата ситуация в най-дребни детайли и в същото време виждам себе си отстрани. И чувствам всичко, което съм чувствала в онзи момент. Например удивителната свежест от летния прозорец преди мръкнало, обещаваща на младата мен началото на началата. И приятната тежест на любимото одеяло, с което се завивах дори през юли. Без него просто не можех да се наспивам. От детинство леките завивки не ми даваха усещането за покой и усамотяване, с които обичах да заспивам.

Тук ми е добре. Чувствам гъделичкаща лекота, сякаш вътре в мен се разлива слабост, но толкова хубава, че не ми се иска да й се съпротивлявам. Имам чувството, че ей сега ще стана прозрачна, безтегловна. Сигурно сега не се отразявам в огледалото. Някъде отдалече, сякаш от по-горен етаж, улавям откъслечни звуци от суетене. Някой тича, някой нещо обяснява, обажда се някъде. Не мога да се отърва от тревожните звуци, сякаш са свързани с мен, с голямото ми невидимо тяло.

Но светлината и топлината на спомените ги надвиват. Разтварям се в тях, преживявам всичко отново и се изпълвам с тиха радост. Ето ме в родния ми дом, седя на перваза на прозореца, в сърцето на есента, тъгувам, любимият ми си е тръгнал, изчезнал е, изключил си е телефона. Пореден ден не излизам никъде, придвижвам се из къщата безшумно, не искам да ми досаждат с въпроси и съвети, да изразяват съчувствие. Почти съм се разпаднала на парчета, когато получавам есемес от братовчедка ми. Тя живее наблизо до баба.

Нели има зад гърба си развод, две дъщери близначки, голяма градина с лалета и разноцветни платове из цялата къща. Тя е шивачка. „Знам, че тъгуваш! Пиши ми, моля те.“ Послушно й отговарям. Ще й се обадя, когато отново започна да се усмихвам. Пиша едно, а в душата ми е друго. Толкова ми се иска да й се обадя, да се разрева, да й се оплача от нещастната си съдба! Не знам как е разбрала, че имам такова желание, как го е усетила. Съобщението, което ми връща, е като сгряващо докосване на близък човек: „Знам, че си свикнала с всичко да се оправяш сама… И аз съм същата. Но ако споделиш, ще ти стане много по-леко. Идвай си, тук вече включиха слънцето. Не оставай сама там, не увеличавай мъката си. Я се стягай и право при мен!“

Прочитам есемеса и на мига решавам да тръгна. След четвърт час вече излизам от вкъщи. Ще отида на гарата и с първия влак — при Нели. Тъкмо ще видя и баба. Веднага ми става много по-добре. Сега не съм сама. Скоро до мен ще бъдат и бабчето, и братовчедка ми с децата си… И градината с лалетата…

На стената оживява друг спомен. Чувствам се като тийнейджър пред игрален автомат — нямам търпение да преодолея първия рунд и да видя какво ще стане по-нататък. Ето ни с приятелката ми, на по осемнайсет. Отиваме да даряваме кръв, нужна за наша състудентка. Малко ме е страх и ми се вие свят, за последно съм яла предишната вечер, и то само салата. Докато кръвта пълни шишенцето, си тананикам някаква натрапчива песничка, усмихвам се и си повтарям, че изобщо не ми се вие свят, че по принцип съм силна, а не някоя разглезена госпожица. И като че ли успявам да се убедя: минус петстотин милилитра кръв, а аз съм си съвсем бодра. Но когато изваждат иглата, всичко се обърква. За минути губя съзнание.

Затова пък след няколко дни, докато си плащах обяда в студентския бюфет, ми се обадиха да ми съобщят, че животът на моята състудентка вече е вън от опасност. Операцията минала успешно. Този ден се чувствах толкова добре, сякаш имах цялата власт на света. Защото и от мен зависеше чудото на живота. Защото с помощта на собственото си тяло и воля можех да удължа живота на друг човек! Защото бях щастлива и можех да направя ближния по-щастлив.

… Не успявам да догледам този спомен. Усещам световъртеж, сядам на пода, опирам се с гръб на стената. В този момент ясно чувам мек мъжки глас: „Тя идва в съзнание.“