Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (55)

5

Последните години сякаш живях, за да докажа на този, който се отказа от мен, че отново мога да бъда щастлива. Не че бях зациклила в това желание. По-скоро то се проявяваше някак подсъзнателно и живееше заедно с мен всеки ден: събуждаше се, излизаше навън, пазеше диета и флиртуваше заедно с мен. Носех го вътре в себе си и всеки път, когато се случваха приятни и радостни събития, се взирах в очите на това желание и усмихната, тържествено му казвах: „Виж, справям се, мога да бъда щастлива и без него.“

Понякога ми се искаше да се обадя на наши общи познати, за да чуя, че нещата при него не вървят много добре — проблеми в работата, лошо настроение или че отново се е затворил в себе си, рядко се вижда с хора и дори е напълнял. И чувайки за тези неприятни събития в живота му, да кажа на глас, че съжалявам, а на себе си: „Това е, защото се отказа от мен!“ Дали исках разплата, възмездие или наказание? И аз не знам кое от трите исках най-много. Но редом до желанието за мъст стоеше и голямата ми любов към него. Най-доброто отмъщение беше да го разлюбя, но не се получаваше.

Опитвах се да се споразумея със сърцето си, да му обясня: „Хей, стига си ме измъчвало, виждаш, че не се получиха нещата. На всеки се случва. Пусни го да си отиде! Не ме тормози повече, престани да ми напомняш за него. Болезнено е. Разбери най-после, че не ми става по-леко от това, че той е винаги вътре в теб — нужен ми е до мен. Реши най-накрая какво искаш — да го забравиш или да го помниш цял живот.“ Бяха дълги молби, само дето не коленичех пред него, но това съревнование между моя собствен живот и живота без него продължаваше.

Жалко е да виждаш как една жена живее за мъж, който не е до нея. Впрочем отстрани могат да го забележат само жени — всички ние сме от един батальон, макар да ненавиждаме да ни сравняват една с друга. „Аз съм друга, аз съм изключение, с мен беше по-различно.“ Думи за пред публика, а зад тях — мълчаливо примирение. Женските тревоги и съмнения са еднакви при всички. И често съветът на този, който отдавна е минал по твоя път и е завил в малката пряка на смирението, те кара да се стегнеш и да изтриеш сълзите си.

Веднъж стоях на спирката и го чаках, уф, не него, автобуса, гледах отвъд хоризонта на булеварда и притеснено пушех. Всмуквах цигарата с гръб към чакащите до мен хора. Не исках някой да види как „изпушвам“ тъгата. Автобусът дойде, хората се сляха в монолитна тълпа и се насочиха към отворените врати, когато внезапно една минаваща покрай мен възрастна жена със синьо яке ми каза: „Той няма да дойде, напразно го чакаш, момичето ми. По-добре си продължавай по пътя.“

Дръпнах се от нея, допуших си цигарата, извадих телефона и набрах номера му. Той вдигна на втория сигнал. Поздравих и го попитах как е, като игнорирах неговото: „А ти как си? Всичко наред ли е?“ Казах му, че се радвам да го чуя, че не бива да боледува, да не приема всичко присърце, и нека се върне към плуването, защото пълнотата не му отива. Той отвърна, че ще се постарае, и като че ли искаше да продължи разговора, но аз се сбогувах: „Пази се! Всичко хубаво!“ Затворих телефона, стиснах очи и понечих да заплача, но не заплаках. Метнах си чантата на рамо и тръгнах към метрото. От дете не обичам автобусите. Предпочитам петнайсет минути пеша пред автобуса.

Спуснах се в метростанцията и изведнъж спрях, извадих отново телефона и погледнах преди колко минути съм му се обадила. 19:09. Бяха минали 26 минути. По дяволите, двайсет и шест минути, в които живях за себе си. Без желание да доказвам на този, който се отказа от мен, своето превъзходство, силата и гордостта си. Първите двайсет и шест минути след двайсет и шест месеца зависимост от миналото. Свободна съм.

Искам при него всичко да е по-добре отпреди. Искам да не боледува, да не се затваря в себе си, да стане още по-красив. Това не е благородство или самоподценяване. Пътищата ни вече са различни. Сега той е обикновен минувач, същият пътешественик във времето, какъвто съм и аз, каквито са милиони хора. Искам нашите пътища да са светли и открити — и моят, и неговият, и на онези, които са близо или далече от нас.