Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (45)

20

Начо, приятелко, преди си мислех, че любовта се доказва от лудото биене на сърцето. Както в онези моменти, когато любимият чука на вратата. А ти, преди да му отвориш, се поглеждаш в огледалото сякаш за първи път… Не си ли разрошена? Не си ли почервеняла от вълнение? Не е ли измачкана роклята ти? В началото е така. Но това вълнение отминава твърде бързо — след половин година този трепет изчезва, няма го страстното предчувствие. Всичко се превръща в рутина. И какво остава? Къде е любовта? Продължавах да търся отговор на въпроса с какво трябва да започва тя и как да се развива. Кое е по-ценно: безумният трепет или спокойната увереност?

Представяш ли си, трябваше да изживея трийсет години, за да разбера, че любовта няма симптоми, че тя не предупреждава за появата си. Просто един ден се събудих друга. Не такава, каквато съм обикновено. Сякаш ландшафтът се беше променил тотално, а някой беше подменил житейските ми принципи. И в това нямаше нищо страшно. Напротив. В тази нова реалност изведнъж ми стана хубаво и спокойно. С Ре се чувствам защитена. Преди вярвах, че когато настъпи спокойствие в отношенията, трябва да си нащрек. Защото има голяма опасност бурята да се превърне в безветрие, а любовта — в безразличие. Но сега хармонията помежду ни е нещо съвсем друго: не бавно засмукващото блато на ежедневието, а съзнателното предоставяне на лично пространство за другия. Така се държат зрелите хора, уморени от безсънните нощи, от позвъняванията без отговор, от гръмките и празни думи, от смазващите съмнения.

Начо, сега ми е смешно да си спомням как рисувах в мислите си мъжа до мен. Характер, ръст, очи, цвят на косата. Бях в плен на собствените си представи за това какъв трябва да бъде човекът за мен. Всичко това е такава глупост! Влюбваме се в хора, които и наполовина не съответстват на измисления образ. И което е най-приятно — след срещата с такъв човек всички предишни точки и изисквания отпадат от само себе си.

* * *

Вчера на верандата ти ме попита: „Не се ли страхуваш от утрешния ден? Сега сте двама, налага се да се вземат решения, които засягат и двамата.“ Отговорих ти с шега, но след това цяла нощ мислих: не постъпвам ли егоистично спрямо Ре, като крия болестта си от него? Ако трябва да съм честна, Начо, не искам да си задавам въпроси, не искам да търся отговори и да анализирам мотивите и желанията си.

Опитвам се да не размишлявам за бъдещето, да не прокарвам пътищата предварително — нека се очертават сами според нашето движение напред. Живея от един миг до друг. Във всеки от тях има нещо специфично, особено. Приятелко, няма да надничам в бъдещето. Просто ще му се радвам, докато съдбата ми позволи.

Само понякога, в някоя прохладна нощ, се замислям: какво ще е общото ни бъдеще с Ре и ще го има ли изобщо? Но още в същия миг разбирам, че е безполезно да го правя. Нека всичко да върви по реда си. Нека времето да смесва стечението на обстоятелствата със случайностите, нека секундите да имат вкус на вечност, а настоящето да създава повече трогателни спомени. Колкото и да бягаме от тях, те са неотменна част от живота. Важното е да трупаме повече приятни спомени и да успяваме да прогонваме неприятните.

Важно е и това, че старите врати се захлопват, че се отварят нови и се случват радостни събития, които някога са ни се стрували невъзможни…

Днес сутринта, докато спяхте, ходих до пазара. На връщане се отбих в едно малко кафене да изпия чаша капучино. Седях в сянката на едно прасковено дърво и се вслушвах в душата си. В нея беше толкова тихо и спокойно. Нищо в мен не ми нарежда, че трябва да бързам. Отдавна вече не се увещавам да потърпя още малко, да изчакам, да се постарая — всичко става от само себе си.

Това беше сутрешното ми щастие… да гледам как улиците се изпълват с търговци, как хората бързат към своите ферми, как чашата ми с капучино се изпразва. С две крачки мога да отида до бара и да си поръчам още една.