Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (59)

9

— За кой ли ден поред нямам нормална връзка с Ре! Или изобщо не мога да го набера, или ако успея, има ужасни смущения. Хубаво е поне, че чувам гласа му — значи е добре. Утре ще си взема лаптопа от поправка и веднага ще му пиша… А ти говорила ли си с Ре?

— Все още не съм имала възможност. Но мисля, че ще наваксаме пропуснатото, когато най-после ни запознаеш.

— Начо, не се шегувай. Виждаш, че се притеснявам.

— Защо мислиш, че се шегувам?

— Казваш, че не познаваш човека, с когото само преди две седмици седеше на една маса. Не помниш ли вечерта, когато правихме царевични питки със сос от сметана и мед?

— Помня я. Но този ден бяхме само двете, ако не броим Пако, който дремеше под масата. Север, струва ми се, че сега точно ти се шегуваш. Да, много си ми разказвала за този Ре. За това, как ти е помогнал онази нощ, когато те нападнаха. И колко си щастлива с него в Жълтото село…

— Да, да, така беше. Така е и… сега. Нали знаеш, че той живееше в тази сграда, в апартамента срещу моя. Не може да не си го виждала.

— Да, Север, знам, че Талита даде гарсониерата под наем на някакъв новопристигнал писател. Но не сме се засичали. Виждала съм го само веднъж, и то в гръб. Качваше се в асансьора, когато аз тъкмо влизах във входа. После изчезна. Дочух, че се е преместил в друг квартал заради влагата.

— Начо, какви ги говориш? Толкова пъти сме били всички заедно! Разхождахме се по крайбрежната алея, извеждахме Пако. А в Жълтото село живяхме в една къща…

— Север, според мен ти си го измислила. За да се излекуваш, за да си върнеш вярата в утрешния ден. Спомни си как дойде в Овалния град. Беше съсипана, отчаяна. Присъствието на този мъж в живота ти, макар и въображаем, те направи по-силна… Още когато започна да ми разказваш за него, се досещах, че такъв човек не съществува в реалния живот. Помниш ли когато ходихме в „Буеро“ на концерта на Ламинса? После ме разпитваше какви са впечатленията ми от Ре, дали ми е харесал. Да, наистина бяхме там. Но с нас нямаше мъж.

— Но аз описвах срещите ни в дневника си…

— Точно така, описвала си! Тази история ти е била нужна, Север, разбери го.

— Начо, моля те, върви си. Това е неуместна шега. Моля те, върви!

— Север…

— Тръгвай!

* * *

Нощем над Овалния град се изсипват проливни студени дъждове, придружени от бури. Гръмотевиците ме будят и сякаш ми казват: Хей, събуди се… виж ни, ние изгонихме лятото. Но днес посрещнах бурята не в леглото си, а седнала на балкона, загърната с топла вълнена наметка и с телефон в ръка.

Звъня му. Не се чува нито сигнал, нито неговият глас. Вместо това безчувствен робот повтаря: „Набраният от вас номер не съществува.“ Звъня в центъра за обслужване на клиенти на оператора. „Госпожице, нямаме номер с посочените цифри!“ Ама как така? Нали вчера чух гласа на Ревес… вярно, с огромни смущения, които се засилваха с всяко следващо позвъняване. А сега излиза, че не е имало нищо такова. Нима всичко е било самоизмама?…

Не мога да забравя думите на Начо. Те като че ли ме отдалечават от онези слънчеви дни, които прекарахме заедно с него. „Измислила си го, Север!“ Спасяват ме спомените. Помня как още през август на пазара в Жълтото село избирах ръчно плетени шалове за нас двамата, а ти всячески се опитваше да ме разубедиш: „Купиш ли топъл шал, още на другия ден започваш да кашляш и да говориш на нос, дори и още да е лято. Неведнъж съм се убеждавал в това, Север.“

Така и не купих шалове за нашата есен. Нима тази история свърши заедно с лятото? Утре сутрин ще ти напиша писмо по имейла.