Когато има такова заболяване като онкологичното, което протича месеци, години, и всички близки на болния знаят това, животът на човека драстично се променя. Появява се възможността да се покаеш, да се сбогуваш, да целуваш. Достойнството на тази болест е времето. А в мигновената смърт това време отсъства, т.е., отсъства и възможността да поправиш нещо.

Вера Милионшчикова,

главен лекар на Първи московски хоспис

Някой някога ще прочете и ще заприлича на първата сутрин в непозната страна.

Владимир Набоков

Част I

Да, Клариса е искрена. Питър би я сметнал за сантиментална. Тя е сантиментална, наистина. Защото е разбрала: единственото, за което трябва да се говори, са нашите чувства. Всички останали претенциозни разсъждения са безсмислени. Просто каквото чувстваш, това и трябва да говориш.

Вирджиния Улф, „Мисис Далауей“

Не ми подарявай за спомен пустини — и без туй пустошта ни превзема!

Федерико Гарсия Лорка

1

Нямам нищо, освен себе си. Всичко, което имах, остана там. Сега не деля времето на минало, настояще и бъдеще. Има единствено днес — в него е началото, продължението и най-вероятно, краят на моя живот. Календар от една страница. Така е по-добре. Оценяваш трезво онова, което имаш в момента. Не поглеждаш назад и не надничаш напред. Никаква самоизмама. Илюзията съвсем не е надежда, а надеждата невинаги е реалност. Това не е песимизъм. Приемам живота такъв, какъвто е. В немския език има дума „hassliebe“. Според речника тя се превежда като „чувство, колебаещо се между любовта и омразата“. Точно това чувство изпитвам към всяко свое „днес“.

* * *

Вечер ходя за сладки. Бадемови. Обичам ги от дете. До денонощния магазин в съседния квартал. С вечно мокрия теракотен под и продавачката с печално-влажни очи. Веднъж не издържах и я попитах: „Всичко наред ли е?“ Тя ми отвърна с мрачно разочарование в гласа: „Това е невъзможно, момиче.“ В този момент проумях колко абсурден е въпросът ми и колко правдив е нейният отговор. Никога не може да бъде „всичко“. Ако ни провърви, можем да получим най-много четвъртинка.

Бадемовите сладки в този магазин свършват бързо. Домашни, хрупкави, сладко нагарчащи. Всяка сутрин в осем и половина ги носи възрастна емигрантка от Европа. Оставя в сладкарския отдел седем хартиени плика с ароматно съдържание, получава си парите за продаденото вчера и си тръгва. Миналата седмица я срещнах на входа на магазина. Как я познах ли? По миризмата на печени бадеми. Беше без лява ръка. И освен това се усмихваше.

* * *

Долетях тук, когато там всичко за мен приключи. Един куфар с вещи, едно постоянно лошо време, една аз. Тук също вали често, предимно нощем, но пък сутрин има слънце. Дори през януари. В този град няма ъгли. Късметлийка съм. Остротата на ъглите се врязва в мен с остротата на спомените — болезнено. Макар че човек би се почудил защо трябва да е болезнено, след като е свършило. Овални сгради, овални улици, овални светофари. И овална крайбрежна алея. Отдушник за душата ми. Само с морето не мълча. С всички останали, дори на работа, говоря по необходимост. Преди да заспя, седя на перваза на прозореца и гледам пустата улица. Пия чай, ям сладки и си мисля за странни неща. Например за това, че обичам случайните хора. В тях винаги откривам много съвпадения. Мисля и за това, че забравих страха си от загуба. Може би защото вече съм загубила всичко?

Към следващата част или към съдържанието

Елчин Сафарли Ако ти знаеше… (1)

Метаданни

Данни

Ако ти знаеше…

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част I

1

Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (1)