Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (41)

16

Събудих се по-рано от обикновено. Направих си кафе, приготвих за Ре омлет с разноцветни сладки чушки и изтичах да поздравя морето. Днес е последният ден в тишина, утре пристигат Начо и Пако. Затъжих се за тях. Завинаги умния поглед на Пако и за мокрия му нос. За вицовете на Начо и за уморителните й истории за фаталните недостатъци на поредния кавалер. Ще се смеем много, ще пием студено бяло вино и ще мислим колкото се може по-малко…

Прекосявам стария площад Суерто, където в неделите се устройва шумен пазар за туристите. Днес е +38°. Уморих се, отивам на сянка. Допирам буза до сухата, напукана стена, съхранила в себе си звуци и гласове от отминали години. Когато докоснах набраздения масивен камък, неочаквано открих нещо общо между нас. Хората са като стените: или окончателно се разрушават под натиска на промените, или издържат, макар и загубили по нещо в тази схватка.

Родила съм се слаба. В седмия месец, с асфиксия. „Лекарите се съмняваха, че ще оживееш. Сложиха те в специална камера. Катя идваше на всеки два часа и си говореше с теб. Ти беше нейната надежда… Честно казано, вече не мислех, че тя ще стане майка. Беше прекалено сурова, твърда, самоуверена — кой мъж би се погаждал с нея! Но силата й помогна да те отвоюва от смъртта.“ Спомням си думите на баба и размишлявам над това, че смъртта в крайна сметка винаги побеждава. Както и да се лекувам, където и да замина, тя така или иначе ще ме настигне. По-рано това ме плашеше, а сега се притискам към стената на площад Суерто и от страха няма следа. Аз съм по-силната, не страхът.

Преживявам върволицата на дните с едно желание — да живея с пълна сила. Да усещам вкуса на чая с пресните праскови, сутрин да отварям прозореца, за да влезе бризът, да държа любимите ръце, да си водя дневник, да си купувам плодове от пазара, да мия дървения под на верандата, да окачвам над бюрото снимките ни с Ре, блажено да притварям очи от аромата на шампоана. После да си обувам весели топли чорапи и да си слагам грейка на краката, нищо че е задушно и прозорецът е отворен. Изглежда краката ми си имат някакъв отделен живот…

Желанието ми да живея прилича на онази лека еуфория, при която не се налага да мислиш както преди: сега ще събера пари, ще отслабна, ще си сменя работата или ще срещна голямата любов… и ще започна да живея. В мен расте чистият и безкористен стремеж да се наслаждавам на живота. С онова, което имам. Да живея за мига. Да се усмихвам не само външно, но и вътре в себе си. Да готвя в уютната си кухня, да изтривам ръцете си в колосана кърпичка и да опитвам храната. Да си купувам различни по форма бели съдове и да сипвам сготвеното в тях. Впрочем днес трябва да избера ястия за трапезата в чест на идването на Начо. Няма да готвя месо — горещо е. Ще приготвя нещо леко, но специално.

Седя на брега, наслаждавам се на спокойния плисък на вълните и пускам в душата си сутрешните крясъци на чайките и соления вятър. Часовникът показва 9:30. Ре вече се е събудил и сигурно си мие зъбите със зелената си четка. След няколко минути ще отиде в кухнята и ще се усмихне на горещата кафеварка. Усещам всяка твоя стъпка, мой най-любими писателю! Настроена съм на твоята вълна. Никога няма да забравя очите ти в болницата, когато се събудих и те видях до мен. И черните къдрици, и добре поддържаната ти двудневна брада, и ризата ти на дребни бели и виолетови квадратчета.

Няма да забравя и пръстите ти, с които бършеше сълзите ми, докато ти разказвах за тъгата, останала в Града на лошото време. За студените, безкрайно дълги месеци, когато стоях на перона на метрото, гледах тълпата и не можех да се отърся от мисълта: защо сме толкова много? Та ние дори не сме щастливи, да не говорим, че не всички сме добри хора. За това как искам да бъда щастлива и да оставя всичките си грижи, както се оставя бакшиш на сервитьора — точно, колкото да не го обидиш и колкото да не го запомни.

Ре, ти си моето любимо Време, тъгувам за теб дори когато сме в различни стаи. Тъгувам за всичко, което е било и което повече няма да бъде. Чувството към теб винаги е на специално място — в сърцевината, в мен. Там, където започва вдишването.

Бъди. Бъди част от мен. Както е. Както ще бъде.