Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (2)

2

Аз умирам. Да, вярно е, всички умираме, но аз знам точното време, което ми остава. Малко. Изобщо не е страшно. Когато времето е малко, е глупаво да го хабиш за съжаления, страхове, страдания. Не е вярно, че когато това се случи, се опитваш да изпълниш оставащите ти дни с онова, което преди не ти е достигало или изобщо ти е липсвало. Абсолютно не. Иска ти се обикновен живот, нещо средно между ежедневието и живота като цяло. Да вдишваш ленивия вечерен бриз, да пиеш кафе на открити тераси, да гледаш живота в очите и да не си задаваш въпроса „А какво би било, ако това не е истина?“. Съвсем обикновени желания, нито изключителни, нито драматични.

За мен болестта ми не е присъда, както е прието да се мисли за нея. Аз не съм подсъдима, не съм осъдена на смърт, която пращат на ешафода и насила надяват примката на главата й. Когато чух диагнозата, не заплаках. Погледнах лекаря със старателно пригладена назад побеляла коса и сухо попитах: „Защо толкова рано?“ Глупачка. Та ти си дявол знае коя по ред пациентка с подобна диагноза, на него вече не са му останали сили за философстване и подкрепа. Конвейер от приключващи човешки животи. Той разпери ръце и заговори за възможностите на съвременната медицина. Отказах. „Не ме разсмивайте, докторе! За каква нанотерапия говорите? Нима сте толкова умни, че да измамите съдбата!“

Излязох от клиниката през ранната пролет. Изведнъж ми се прииска да открадна този вдъхновяващ сезон, да го опаковам и да го взема със себе си. Да се надишам до замайване, до пълното усещане за свобода. Усмихнах се и в този миг намерих отговора на въпроса, зададен на лекаря. Моето време за живот изтича. Може би то ще продължи на друго място, под друга външност. Да пуснеш нещо на свобода, не означава, че се предаваш. Най-често това е единственото вярно решение, победата над обстоятелствата.

* * *

Наех си квартира на сто петдесет и две крачки от крайбрежната алея. Две малки стаички и два големи френски прозореца. От външната си страна са издраскани от бръснача на ледените ветрове. Хазяйката признава, че жилището на практика стои празно цяла година, само през лятото се оживява от туристи. „В квартала наричат сградата ни «Сърцето на вятъра». Като се изскубне от крайбрежната алея, той буквално ни връхлита. И подлецът му с подлец, нахлува точно в прозорците на моя апартамент. Тропа, драска, ревнува, ако тук, освен мен живее и някой друг. Не издържах и миналата година се изнесох. Не ви плаша — просто ви предупреждавам предварително, да не стане така, че да побегнете и да си поискате парите обратно.“ Подавам на хазяйката уговорената сума и свалям от прозореца обявата „Дава се под наем. 818-34-56-70, Сулеме“.

В очите на Сулеме няма опорна точка, в тях е само вятърът на Буенос Айрес, където се е родила, обикнала е, погребала е две дъщери и откъдето е избягала в Овалния град, за да погребе себе си — предишната. Тя и аз в известна степен сме отражение една на друга, но премълчавам това. Искам за нея да си остана обикновена туристка, любителка на загорели мъже с окосмени гърди, търсеща приключения за белия си задник. Ами да, ясно е, че няма да й кажа: „Сулеме, дойдох тук да умирам.“ Никога няма да забравя първата нощ в „Сърцето на вятъра“. Отдавна не бях спала толкова добре. Посред нощ се събудих да пийна вода. Излязох на балкона. Там между клоните на дървото с кривия масивен ствол висеше луната. Заприлича ми на играчка за елха, на светеща топка. И си спомних за бабините новогодишни сладки с джинджифил. Детството е единственото, за което тъгувам. Излъгах. Тъгувам и за него.

* * *

След работа бързам към кея. Той навлиза дълбоко в морето, нужен е поне половин час, за да отидеш до края му. Малцина стигат дотук — няма защо, освен това е опасно. Дори в спокойно време там има вълни, които със сигурност ще ти намокрят косата, ще залеят обувките ти. Още не бях срещала толкова красноречиво море. То е синьо-зелено, пенливо, мрачно. Рибарите не го обичат заради мътните му дълбини и разкъсаните мрежи. Има много риба, но на него не му се ще да откъсва от себе си каквото и да било. „Нищо не искам от теб, чуваш ли?! Просто ще поседя до теб.“ Старата пейка на кея е влажна. Вятърът закрива лицето ми със собствената ми коса. Мислено се гмуркам в дните, които още не съм осъзнала напълно, за да ги пусна на свобода. В Овалния град ми предстои да се върна там, откъдето съм дошла. Освобождавайки миналото, не за първи път правя безкраен кръг, при който стрелките, стигнали до края, започват пътя си отначало. Но този път е различен при всеки нов кръг — става по-лек, освобождавам се и той вече не ми се струва толкова уморителен, както преди. Точно това е истинското изцеление преди дългоочакваната спирка.

Краката ми се намокриха. Но не ме е страх от студа.