Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (46)

21

Гостите ни спят. Ти също вече спиш. Подредих в кухнята, измих съдовете и сънят отлетя. Но това безсъние не ме тревожи. Така не ми се иска да напускам тази приятна реалност, дори заради съня. Седя в креслото в спалнята ни, във владенията на лунната светлина, лееща се от прозореца, любувам ти се, докато спиш, и усещам до болка в гърдите си колко силно те обичам. Моето Време с тъжните очи. Когато гледам в тях, ми се иска да те прегърна много силно и да ти прошепна, че не спирам да те търся. Във всяка своя минута, час и ден. Не от безумна привързаност, а от простичкото желание да споделяме всичко заедно.

За мен не е важно непременно да те докосвам или да се държим за ръце. По-важно ми е да усещам, че сме на една и съща вълна. Да те виждам как се появяваш в кухнята с озадачено лице, и как, без да се връщаш в реалността от размислите си, си слагаш в чинията още няколко парчета диня. След това излизаш да пушиш, все така вглъбен в себе си, а аз едва сдържам порива си да изтичам към теб — не искам да те откъсвам от мислите ти за ненаписаното или недописаното.

Понякога ми се струва, че пронизваш целия ми живот. Сякаш ти си опората ми в този свят, благодарение на която не се връщам назад, към тънкия лед, който всеки миг може да се пропука. Ти си моята твърда земя под краката ми. Благодарение на теб ме напусна усещането, че съм в клатеща се лодка сред открито море, без да знам какво да очаквам: буря или безветрие.

Пазя думите, които не се решавам да ти кажа. Защото се страхувам да не те уморя с нежността си… Моят Ре, моята любов с най-красивите ръце, които съм виждала… Те не са изящни като ръце на пианист. Твоите ръце имат толкова хармонична форма, с едри нокти и изпъкнали вени, по които ми се иска да тече любовта ти към мен.

Знаеш ли, понякога ми се иска да те попитам: „Нали винаги ще бъдем заедно?“ И отново се въздържам. Започнах да се плаша от признанията, струва ми се, че те приближават раздялата. Затова, когато усетя такъв импулс, просто лягам до теб, притискам ръцете ти към себе си и ги целувам, тихо, кротко, за да не разтревожа сърцето ти.

Гледам те и всичко в мен замира. От прозореца полъхва прохладен бриз, мятам тениската ти върху премръзналите си колене и усещам аромата на острия ти и толкова мъжествен парфюм. Terre d’Hermes.

В главата ми звучи Джони Мичъл с любимата ми „Both Sides Now“. Ако сърцето ми можеше да пее, то би изпяло точно тази песен. Сълзи и страхове, и гордост от изреченото на глас „обичам те“… Мечти, планове, тълпи от хора — така видях живота… Бих направила толкова неща, ако не бяха облаците по пътя ми… Това е толкова близко до чувствата ми. Толкова ме е страх, че няма да успея. Страх ме е, че облаците по пътя ми ще се увеличават, че ще престана да те виждам, а самата аз ще стана невидима. И тогава ще трябва да намеря начин да ти кажа: „Това съм аз, Ревес! Виж ме!“ Ами ако не ме познаеш?…

Пропъждам страховете, излизам от лунното очертание на прозореца и лягам до теб. Тихичко прегръщам ръката ти, усещам пулса ти. Джони Мичъл продължава да пее в мен. Видях живота от двете му страни, побеждавах и губех… И досега си спомням тези житейски илюзии… Може би изобщо не познавам живота? Може би наистина не го познаваме достатъчно. Може би в най-неочаквания момент ще се случи нещо, което дори не сме си представяли. Може би облаците съвсем не са препятствия, а просто огромни количества чист въздух, белоснежен, недокоснат, увличащ след себе си…

Затварям очи. Виждам първите ни дни в Жълтото село… Лежим на пустия бряг и неочаквано произнасяме на глас една и съща мисъл: „Колко сме щастливи, че живеем тук!“ Стъпваме по горещия пясък, присвиваме очи от силното слънце, а времето изглежда толкова леко и препуска… както сега.