Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (34)

9

За мен Жълтото село е като мозайка — сглобява се постепенно от различни парченца улици, шосета, прелези и естествено, хора. И колкото повече багри има в тази мозайка, толкова по-дълбоко потъвам в нея. Овалният град беше репетиция за невероятната красота — тази, която срещнах тук. Жълтото село е толкова живо и естествено, но съвсем различно от Тоскана или Прованс, където всичко е като специално изрисувано за възторжените туристи и за гланцираните страници на пътеводителите.

В Жълтото село няма нито бедни, нито богати. Има еднакви тухлени къщички, увити от асми. Тук не те сравняват с нещо, за да определят ценността ти, не се интересуват какъв си по народност. Тук започваш да разбираш, че домът е там, където си ти. Тук всеки си има свое стопанство и процесите в него са подчинени на законите на природата — сметаната се сгъстява по естествен начин, а плодовете узряват в уреченото време от щедрото слънце и ласкавите дъждове.

В Жълтото село не ме напуска усещането, че през последните години съм тичала нанякъде презглава и едва сега съм започнала да се спирам. Стъпките ми се забавят и се наслаждавам на света около мен — и на почти африканския горещ вятър, и на мириса на горещите скали, и на избледнялото небе с лениви облаци, и на спаначените кюфтета.

* * *

Наоколо има толкова много светлина, хора, емоции. Поток от всекидневни открития и никакви разочарования. Може би съществуват, но просто не се забелязват. Или по-скоро аз не ги забелязвам. Преценявам с бегъл поглед някакви събития, но вече не пресмятам разочарованията. Това са само малки колебания с неприятни вибрации за няколко секунди. Нещо като капките за очи: малко те пощипва и бързо отминава. Така е и с разочарованията — толкова съм калена, че няма да заплача за нещо, което със сигурност ще отмине.

Вече съм опитала вкуса на много неща, ако не и на всичко. Преживяла съм много неща, ако не и всичко. Толкова горчиви чаши, толкова изпушени цигари, толкова хора, които са ме изоставили, и толкова собственоръчно задраскани имена в телефонния бележник… Сега живея малко по-бавно, но и по-храбро — от какво да се плаша, след като повечето страхове са вече зад гърба ми.

С такова количество „вече“ в живота, от една страна, се гордееш, но от друга… Понякога нощем стоя до прозореца и тъгувам, защото аз не съм избрала този път, тази война и последиците от нея. Моята война сама ме избра. Насилствено ми навлече доспехи, подстрига ме късо (какво ти късо, напрано ме лиши от коса!) и ме блъсна в гърба с боен порив — върви напред, сражавай се! И аз се сражавам. Никакви съжаления. Просто, както вече казах, от време на време ми става тъжно. Нищо повече.

Вече не си позволявам да съжалявам. Сега съм избрала да съм щастлива — да се усмихвам на света и да не мисля за онзи, който си е отишъл, нито за тези, които съм се мъчила да задържа. Това е навик, добър навик — всеки ден да се стремиш да бъдеш щастлив. Да обикнеш нов човек, да му откриеш сърцето си и да му дадеш хубавото, което носиш у себе си. Въртележка от нови стремежи: вече съм друга, неузнаваема, отслабнах, пия чай без захар, избирам си удобни сандали и ярки ризи.

Но на моменти, незабелязано за околните, все пак слизам от тази въртележка. Изтичвам напред и поглеждам отстрани новия живот със себе си в главната роля. Иска ми се онзи, който остана там, в миналото, също да го види. „Ето, виж, не загинах без теб, станах по-силна и сега съм изправена не само на снимките. Ти вечно недоволстваше, че се прегърбвам, че не съм толкова грациозна като момичето на приятеля ти. Изправих се.“

… И ето че се гледам отстрани и плача. Знаеш ли защо? Оплаквам онова, което умря в мен — онова добросърдечно момиче, което се разтваряше в любовта. Към някого, към целия свят. Оплаквам невъзможността да стана предишната — стеснителна, вярна и… глупава. Сега всичко е ново.

Изтривам сълзите си с ръкава. Няма смисъл. Не тъгувам по миналото, просто ми е скъпо. Понякога. Много, много рядко. И точно заради тази временна слабост няма да се откажа от сегашната себе си. Пък и не ми е възможно да се върна назад. Просто онази, предишната мен, вече я няма.

Няма я никъде на земята. Значи няма при кого да се върне. Никъде.