Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (56)

6

Пиша за първи път през последната седмица. Обръщам се към чистите страници на дневника, за да кажа, по-точно да напиша, че тъгувам.

В дните, в които болестта ми се обостри, някъде между съня и реалността, си мислех колко силно се привързах към тази дебела тетрадка, изпълнена с моите мисли. Тя ме спасява. Още от деня, в който написах първото изречение, седнала в едно малко кафене в Овалния град: „Нямам нищо, освен самата себе си.“

Оттогава много неща се промениха, макар че бях почти сигурна, че всичко ще завърши с точката, която сложих с идването си тук. Да, наистина поставих точка, но тя ненадейно стана началото на един нов разказ. Нови думи, нови усещания и постъпки — и всички те са преди всичко за любовта.

Вчера сутринта малко ми олекна. Отворих очи, видях до мен Начо и малката Сия. Гледаха ме загрижено. Скъпите ми, обичните ми. Толкова близки. Притиснах ги до себе си и отново осъзнах колко щастлив човек съм. Всичко, което е било, всичко, което е загубено или ще бъде загубено, е нищо в сравнение с тази топлота, която чувствам днес.

Толкова е важно да се държиш за настоящето. Настоящето е като въжен мост. То не може да е здраво и бетонирано като миналото, което вече не те плаши, защото е извървяно. В настоящето няма никакви гаранции — може да те залюлее насам-натам, може да ти се замае главата, но най-важното е, че стоиш на краката си и имаш възможност да направиш стъпка напред. И трябва да цениш това, макар че да минаваш по мост, и то толкова нестабилен, не е най-приятното преживяване.

* * *

Отново съм на крайбрежната алея. Моето море.

Знам, че хиляди, ако не и милиони, хора го смятат за свое. Но то не принадлежи никому. Дарява ни тази илюзия, за да ни олекне, за да не се чувстваме самотни. Край морето никога не усещаш самота. Естествено, самотата си остава в теб, тя няма къде да отиде и с идването на нощта често те покрива с тъмносивото си наметало. Но пред морето мащабите на всяка мъка се смаляват, границите й се размиват — неговото величие поглъща всичко наоколо. И изведнъж, озовал се пред тази бездна, забравяш всичко, ставаш друг.

Да, това е друго пространство, където тишината настъпва не когато всички мълчат. Край морето просто не е нужно да говориш. Пък и не ти се иска. По-добре да послушаш вълните. Днес дойдох тук, за да се слея с него, макар и мислено. Последните дни ми е малко тежко. Напоследък Овалният град сякаш е решил да преговорим още веднъж вече минатия материал. Дали съм го усвоила добре?

Скоро се връщам в Жълтото село. Не знам какво ме чака там. Връзката с Ре е все така ужасна, а когато го търся по скайпа, ситуацията е аналогична. Той говори с мен някак странно, отчуждено. Питам го за причината, а той все повтаря едно и също: „Всичко е наред, идвай си!“ В края на седмицата ще съм там.

Море, бъди до мен! Не моля за помощ — веднъж вече ми помогна да се излекувам. Сега сама развързвам стегнатите възли. По-важно ми е да те усещам. Да слушам песните на вълните ти и да знам, че по всяко време мога да дойда и мислено да потъна в теб. Това ме прави по-силна.

След половин час на крайбрежната алея ще дойдат Начо и Сия, уговорихме се да се срещнем тук. Днес времето е хубаво, тъй че с малката ще се разхождаме, колкото ни душа иска. Двете с нея много се привързахме една към друга. Ако нощем й стане мъчно за мама, аз я прегръщам силно и й пея песните на Ламинса. Когато боледувах, тя ми втриваше мандариново масло в китките. Начо разсъждаваше относно синовете и дъщерите: „Момчетата са като разгонени псета. Пораснат ли, дойде ли им силата, хукват след първата срещната… Това при тях се нарича любов. А дъщерята ще е до теб, дори вкъщи да я чакат мъж и деца.“

Днес двете със Сия имаме богата програма. Ще отидем да й купя цветни моливи и обувки за зимата. После ще храним лебедите в Синия парк, а на връщане ще се отбием в сладкарницата на Яна и ще вземем тортичка с ягоди и извара. Тя я приготви от безглутеново брашно специално за Сия.

Гледам това момиченце с красиви зелени очи и ми се струва, че в някакъв минал живот е било моя дъщеря.

Сома и Алфредо се връщат вдругиден.