Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (44)

19

Начо, приятелко моя, споделям щастието си с теб! То така е препълнило сърцето ми, че още малко и ще се разлее навън. Макар че щастието не може да е малко или много — него или го има, или го няма. Сигурно в предишния си живот съм била много праведна, може би монахиня, щом в този ми се падна Ре. А той вероятно е правил каквото му хрумне и затова сега се мъчи с мен. Шегувам се, Начо! Опитвам се да го направя щастлив — доколкото мога. Той пише книги, а аз си седя тихо в съседната стая, заслушана в движенията му, в издишването на дима от цигарата, в почукването на пръстите му по клавиатурата.

Когато се разхождам по крайбрежната улица, непрекъснато ми се иска да гледам небето. Да благодаря на Създателя, че ние с Ре се намерихме един друг. Толкова е странно: пристигнах в Овалния град да чакам смъртта, а срещнах любовта. Най-силната, истинската. Понякога ми се струва, че мога дори да я пипна. Тя е като сянка, която се отразява върху светложълтата ни постеля и върху дясната страна на лицето му, докато го гледам, примряла от вълнение, а той лекичко целува пръстите ми.

Приятелко моя, веднъж ми беше казала, че любовта може да победи и най-страшната болест. Тогава не ти повярвах, разсмях се: това се случва само в приказните истории на Даниел Стийл. Но сега знам, че колкото и отчаяни и цинични да сме станали, в живота непременно се появява нещо по-силно, което задрасква всичко, измислено от нас по времето на помръкналите ни надежди.

Сега не мога да позная себе си в онази нелепа и опустошена героиня от друго време, която не успяваше да се справи с живота. Тогава беше ясно, че всичко това няма да продължи дълго. Казвах си: „Север, потърпи още малко. Трябва да се случи нещо, което ще накара сърцето ти да бие по-бързо и по-радостно.“ Но вярата ми отслабваше, а понякога направо изпадаше в кома. И въпреки всичко издържах. Дочаках.

Спомняш ли си втория ден от запознанството ни? Ти ме покани на кифлички с ментов чай. Седяхме в твоята кухня, аз ти се оплаквах, че не знам как да живея оттук нататък. Тогава току-що бях пристигнала в чуждата страна, бях напълно съсипана и не знаех какво да правя. Не знаех как да изплувам на повърхността. Как да се науча да живея… Отново.

Тогава ти се разсърди: „Север, време е да се изправиш и да вървиш! Да въведеш ред в мислите си. И не утре, не в понеделник, а сега! Не си позволявай да размишляваш за станалото, а действай! И трябва да правиш всичко това за себе си. За себе си!“ Помня, че тогава малко ти се обидих. Станах, благодарих за чая и се прибрах. Но точно в този момент реших да започна всичко наново. И се получи. Благодарение на теб, приятелко. Благодаря ти!

Не мога да кажа, че любовта ме е направила съвсем неуязвима. Болестта често напомня за себе си с безсънните нощи, когато от болка хапя възглавниците на дивана, за да не чуе Ре… Отслабвам. Ре настояваше за лекар, но аз го излъгах, че това е нещо нормално, женско, и ще мине. Всеки път, когато болката ме разяжда отвътре, си мисля за това, което имам. За тази къщичка в Жълтото село, в която живея със скъп за мен човек. За вълните на любимото море. Представям си как заливат с прохлада моята болка, отнасят я в океана и я разбиват в скалите някъде на другия край на земята.

Сутрин, когато болката ме отпусне, слизам до морето. Благодаря му за силите, които ми дава. За това, че е вътре в мен. Сега за нас разстоянието не е от значение. Любовта ми към Ре — това е морето. Когато си отида от този свят, ще говоря с него с шума на вълните си и той ще идва при мен отново и отново. А ако не идва… няма значение, ще го чакам. И ще го обичам. С безмълвна и вечна любов.

Какви ги приказвам! Като героиня от сладникав роман съм. Ако някой ме чуе, думите ми ще му се сторят като сантиментални брътвежи на влюбена жена… Знаеш ли, има хора, на които просто не им е провървяло, и те са сигурни, че любовта изобщо не съществува, а има само страст и привързаност. Помниш ли, и ти каза същото? Е, Начо, има любов! И дори да не може да ме спаси от страшната болест, тя със сигурност я отдалечава от мен. Помага ми да не мисля за нея, да изживявам пълноценно всеки миг в цялата му красота.

Нима това е малко?…