Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (20)

20

Върху един от едрите вносни картофи, които обикновено купувам за печивата с плънка, виждам усмихната муцунка, нарисувана с червена химикалка. Трогателно. Представям си веселия продавач, който рисува себе си.

Днес ми е ден за чистене. Въздухът се затопли. Всички прозорци са широко отворени, килимите са метнати върху перилата на балкона, вкъщи мирише на почистващи препарати. Прахосмукачката бръмчи. Пако хич не я обича, лае срещу нея и при всеки удобен случай се опитва да настъпи маркуча. Сулеме се отби да ме нагледа. Измърмори нещо за появата на куче в квартирата. Нищо не казах, а се мушнах в кухнята, за да измия печката. След двайсет минути, когато се върнах в стаята, заварих забавна картина: Сулеме храни Пако с бадемови сладки от купата. Лукавата му муцуна лежи на коленете на хазяйката ми, а по черната й пола личат следи от слюнка. По лицето на аржентинката вече няма и помен от недоволство, точно обратното, тя се смее на лакомника и нещо го поучава.

Докато Пако забавлява Сулеме, изтупвам килимите. От балкона приветствам морето и вдишвам пролетния въздух. Още щом се затопли, се появиха просяците и уличните музиканти с китарите, които развеселени от водката от захарна тръстика, се обясняват във вечна любов на всяка светлокоса минувачка. Централният площад е претъпкан с туристи и осеян с празни чашки от смокинов сладолед. Чувствам Овалния град много по-близък, когато е студен и пуст, а най-силният звук в него са крясъците на чайките.

Сулеме ме пита дали може да ми помогне. „Нали няма да се затрудните да запържите каймата? Картофите са измити. Остана само да приготвим плънката.“ Тя с нескрит ентусиазъм се захваща с готвенето. Жителите на Овалния град пържат всичко със смес от зехтин и масло. В началото това ми се виждаше доста странно, но сега свикнах, пък и наистина така става по-вкусно. „Знаеш ли, ще пържа месото, както аз си знам, нали нямаш нищо против? С канела. Винаги добавям в каймата и две щипки канела — важното е да не е повече. Канелата прави месото сочно и, както е прието да се смята тук, отстранява от него остатъците от кръв.“

Сулеме ми разказва, че преди десетина години, когато живеела в S., готвела в дома на писателя Маркес. „Той обичаше изисканата храна. Правилната. Ако е месо, да е със зеленчуци. С по-малко сол и с повече подправки. Задушавах му цвеклото с винен оцет, варях му кълцана пшеница, в която непременно добавях и чесън. Дон Габриел разбираше от храна… И прекрасно познаваше живота, сякаш владееше свободно всичките му правила. Затова и понякога можеше да ги нарушава. За мен той беше нещо като първия мъж — благодарение на романите му се научих истински да чета книги. Героите му са живи, разбираеми хора, те правят избор, какъвто се е налагало да правя и аз, и всеки от нас. Пък и сюжетите му на моменти ми напомнят за собствения ми живот.“

Наслаждавам се на почивния си ден, макар да преминава в домакинска работа. Но когато отдаваш силите и вниманието си на къщата, винаги знаеш, че ще има отплата. Някой ден, когато утрото няма да е толкова слънчево като днес. „Да, Сулеме, понякога се случва да не разбираш самата себе си. И ето че попадаш на някоя книга, която поставя всяко нещо на мястото му, премахва пломбите от душата ти.“ Тя кимва и пали цигара. Изглежда като фаталната красавица Кармен — ръцете й са заети с рязане на зеленчуци, стиска със зъби цигарата и рязко отмята едрите къдрици от челото си.

Мия прозорците, запретнала широката си пола. Когато ме забележат, минаващите по улицата момчетии крещят закачливо: „Ciao, ragazza!“^[1]. За миг аз, дъщерята на северните сенки и претъпканите подземни влакове, се чувствам като някоя знойна Малена с рокля на алени макове.

Между другото, Сулеме се сети, че Талита, собственичката на съседното жилище на моя етаж, го е дала под наем на „някакъв чужденец“. Сулеме натърти на последните думи, сякаш аз съм тяхна, една кръв с жителите на Овалния град, за които всички пришълци са еднакви. Даже ми стана приятно. „Надявам се, че ще е нормален наемател. Честно казано, предпочитам да не даваме квартири на самотни мъже, нали разбираш. Но този ми се струва свестен, пише книги. Така че, Север, обърни внимание. Току-виж от това излезе нещо.“

Усмихвам се. Казвам й, че вече съм намерила мъжа на мечтите си. Сулеме зяпва от учудване, а цигарата й пада на пода. „Ама че си бърза!“ — „Ама вие го познавате, Сулеме!“ — „Как така?“ — „Ами така! Казва се Пако.“ В очите на аржентинката пламва огънче и след секунда тя се залива от дрезгав смях.

Пако, сякаш разбрал, че става дума за него, дотичва и започва да лае, акомпанирайки на смеха ни.