Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (14)

14

Не исках от теб нищо, освен любов. Съвсем обикновена, човешка. Нито трогателни бележници в букети цветя, нито красиви думи по телефона, нито плюшени „зайчета“ и „слънчица“ по десет пъти на ден. Исках само да съм до теб.

Да целувам ръката ти под лакътя, когато изобщо не се събуждаш от звъна на будилника, да те галя по небръснатата буза — време е да ставаш, пролетта ще дойде само след седмица. Да пържа любимите ти картофки с шунка, като често-често поглеждам през прозореца: всеки момент трябва да се прибереш от работа, а аз ще те посрещна с отворена врата и ще ти кажа: „Вечерята е готова“. Да отглеждам сина ни и да търся чертите ти в мъничкото личице: съсредоточения поглед и почти незабележимата ямка на брадичката ти. Бих му разказала старата приказка за белите лалета, която научих още като съвсем малка по движението на четящите устни на баба.

Съжалявам за непростимата си реакция на влюбена глупачка. Съжалявам, че се реших на аборт. „Не ми трябва дете. Точно сега.“ И аз, съсипана и отчаяна, се съгласих, като още на другия ден реших да си отида завинаги. Исках да си тръгна празна, без твоя мирис, без напомняне за теб. Не се оправдавам. Плащам си за това с тежкия товар на вината — няма по-сурово наказание. Ден след ден, от сутрин до вечер съжалението гризе сърцето ми, бавно ме убива.

Съжалявам, че вечно се опитвах да измисля нещо за нас, да развържа мълчанието ти с въпросите и шегите си. Упреквам себе си за това, за всичко. Само себе си.

… Пия кафе на летището, чакам да се кача в самолета. След няколко часа ще бъда на другия край на света. Телефонът ми звъни. Непознат номер. Бях си сменила номера, знаят го само трима души. „Ало?“

Тишина. Познавам те по тишината, по мълчанието. Не казваш нищо. Ако ти беше стигнала смелост, сигурно би ме попитал: „Как си?“ Това е любимото ти начало на всеки разговор. Не знам какво щях да ти отговоря.

Сигурно бих проявила слабост — бих се разплакала, бих ти изкрещяла колко те мразя. Когато през сълзи викаш „мразя те“, значи вътрешно още по-високо крещиш „обичам те“. Или дори „все още те обичам“. Този ден на летището се сбогувах с теб с мълчание. С мъжа, който не ме обичаше така, както очаквах.

Дълбоко в душата си не вярвам, че не си изпитвал нищо — не е възможно да не обичаш човека, заради когото си бягал от работа, за да отидете заедно в малкия парк в покрайнините на града, само заради цъфналите вишни. Какво означаваше това за теб? И какво изобщо означава за един мъж?

Понякога ми се струва, че съм те измислила.

След като изслуша историята ми, Начо мълчаливо запали цигара. Тя е първият човек в Овалния град, пред когото се разкрих. Сега сръбкинята с разбитото сърце знае за мен почти всичко. „Та така, Начо, изведнъж проумях, че в родния си град не съм нужна на никого. Там никой не ме чакаше, само горчивите спомени.“ — „Ох, Север!… Не е важно дали ти не се нуждаеш от никого или никой не се нуждае от теб. Много по-лошо е, когато просто те няма — тогава никой нищо не иска. Научи се да се усмихваш истински. Издържала си, тук си.“

Ставам от масата, бавно отивам до прозореца и открехвам малкото прозорче. Дявол знае коя по ред ми е тази цигара за днес — ставам като мама… „Кога ще ми олекне? Старая се да се държа, да не потъвам в самосъжаление.“ — „Ще ти олекне, когато намериш нова опорна точка.“ Начо си допива кафето и рязко обръща чашката — кани се да си гледа. „Какво искаш да кажеш?“ Тя се приближава до мен и сяда на перваза на прозореца: „Слушай, Север, каквото и да ти кажа аз или някой друг, то може и да е вярно за теб, а може и да не е. Какво е опорната точка? Онова, което държи човека на този свят — майка, дете, куче, дърво… Мястото, където си израснала и откъдето черпиш енергия. Или пък някой друг град, непознат преди. А може би тази точка е в раздялата с миналото. Непременно я намери и бурите ще отминат, а ти отново ще видиш слънцето.“

Навремето, в трудни периоди на душевни терзания, предпочитах да изчакам, надявах се всичко да се реши от само себе си. Може би това беше проява на слабост пред лицето на съдбата, но работеше. А може би така и трябва — просто да чакаш, а не да действаш, опитвайки се да решиш проблемите си с настойчивост и усърдие?…