Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (11)

11

Мама ме наричаше Север. Макар че по документи името ми е друго. Обикновено. С четири букви, две от тях еднакви. Баба се възмущаваше: „Що за име е това, дъще?! Как можеш да викаш Север на това рижо луничаво момиченце, при това толкова гальовно?“ Мама само се подсмихваше и без да отговаря, отиваше в кухнята, запалваше цигара от любимите й „Беломорканал“ и издухваше дима през малкото прозорче.

Кой знае защо, съм я запомнила точно такава. Изправен гръб, тъмен костюм, бяла риза с пищна яка, суха английска мършавост и коса, прибрана зад ушите. На фона на кухненския ни прозорец с открехнатото в горния ъгъл прозорче.

Живеехме в двустайно сталинско жилище с капещи кранове, почти в центъра на Москва. Мама беше труден човек, конфликтен, цялата изтъкана от ъгли, лакти и подозрения. Голямата маса в хола винаги бе затрупана от нейните документи, папки и списания. Беше припряна и вглъбена, потънала изцяло в работата си. Завеждащ катедра в Московския държавен университет. Не се шегувам. У нас нямаше нито шумни събирания с приятели, нито неделни сладкиши — домашният уют не я интересуваше.

Отгледаха ме баба и дядо. Обичах и мама — именно „и мама“. Не бяхме близки, не си приличахме. „Метнала си се на баба си! — отронваше тя като че с упрек. — Веселиш се, смееш се, живееш за мига. И хич не мислиш за образованието и кариерата си. Анна Павловна научи ли те вече да месиш тесто?“

Баба никога не отвръщаше на мама, само обидено се мръщеше и едва чуто си шепнеше молитва. Когато улавяше недоумяващия ми поглед, започваше да оправдава острия език на единствената си дъщеря: „Работата й е тежка. И все сама, сама. Сама се изучи, изтръгна се от Архангелск, премести се в Москва, получи жилище. Силна е. И работата й е тежка. Да, тежка е… работата.“

А аз, малката пухкавелка с обсипано в лунички лице, не разбирах какво значи „да се изтръгнеш от Архангелск“, какво е това тежка работа и защо тя влияе на отношенията в семейството. Беше ми обидно заради баба. Хич и не мислех за себе си. Просто бях свикнала с такава майка, особена, с тежка работа, макар че съжалявах, че моята не е като майката на Таня Кудрявцева от третия чин, която в голямото междучасие „подсилваше“ дъщеря си със задушени картофки, варени яйца и сочни хрупкави краставички. И досега помня как миришеха.

На девет години написах на мама бележка и я оставих под възглавницата й. В нея я питах нещо, за което не се решавах да попитам на глас. Страхувах се не толкова от реакцията на мама, колкото от нещо друго — странно и необяснимо. Дали не се страхувах от отговора? Боях се да отворя прозорчето към своя свят, където ще нахлуе леден вятър и всичко най-топло, получено от бабчето и дядо, ще се покрие със скреж!

В бележката пишеше: „Майче, защо ми казваш Север?“ Нямаше отговор. Затова пък на следващия ден чух как мама се кара с баба по телефона: „Една седмица да остане при теб, и веднага става някак… инфантилна! Да, мамо, точно така! Заради теб дъщеря ми се отдалечава от мен. Вчера ми е написала бележка и ме пита защо я наричам Север. Разпознавам почерка ви, Анна Павловна! Мълчиш, молиш се, но пак си държиш на твоето.“

Тогава не получих отговор на въпроса си. Едва два дни преди мама да почине, отново я попитах същото. „Винаги си била далече от мен. Между нас винаги е било студено.“

А аз я обичах. Каквито и трудности да ни разделяха, чувствах, че и тя ме обича. Посвоему. Мълчалива, с мрачен поглед, застанала до прозореца в кухнята най-близка жена. Никога не ми е липсвала любов — благодарение на баба, която буквално ме заливаше с океан от топлота и внимание. Тя непрекъснато ми напомняше: „Майка ти е умна глава. По цял ден работи, уважават я, канят я на конференции. Заради теб се бъхти. Защото те обича и иска да се учиш добре. Всяка нощ, докато спиш, ми се обажда и ме пита за оценките ти. Казвам й, че Север няма да ни изложи, и тя ни е умница.“

Баба ме притискаше към себе си, целуваше ме, а аз вдишвах нежния й мирис на мая и разглеждах кръстчето на белоснежната й гръд с пръснатите червени бенчици. Когато прегръдката ни отслабваше, виждах мокрите й теменужени очи, от които се стичаха едри бистри сълзи. „Бабче, защо плачеш?!“

„Не ми обръщай внимание, слънчице! Винаги плача, когато се моля. За Катя.“