Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (29)

4

Името му е огледално отражение на моето. Ревес. Ливанската му баба го е нарекла така в чест на един прочут революционер, който, независимо от ударите на съдбата, не се предал и се борил за свободата на хората. За равенство. Не материално, когато, според една глупава теория, отнемат собствеността на богатия, за да я дадат на бедния. Той се борел за равенство на гражданските възможности, при което всеки, без значение от положението си в обществото, може да избира, а не да навежда покорно глава пред онова, което му подхвърлят.

„Ревес“ се превежда като „търпение“, „търпимост“. Баба свързваше победите на човека с тези качества. Казваше, че за всеки идва време, когато е по-добре да изчакаш, да изтърпиш, за да се избавиш от гъстата утайка на тежката съдба. Че само така можеш да стигнеш до щастието. Няма лек път.

Наричам го Ре. Приятелите и близките му го наричат така от дете. И той като мен има две имена. В Ливан наличието на две имена на един човек се свързва с наличието на два живота. Нима там, на небето, ще се смилят и ще ми дадат шанс за втори живот? Макар че… вече го живея. С него.

Пристигнал е тук да пише книга. Съгласно договора си с американско издателство трябва да я предаде към края на лятото. „Избягах тук от Токио, там има прекалено много шум и еднотипни лица. Атмосферата на големия град беше напълно подходяща за предишната книга. Но за новия ми роман ми трябва южен колорит, където, в добрия смисъл на думата, хората първо говорят, а после мислят. В тази емоционална искреност има толкова прелест. Ще се поогледам и — право в книгата!“

Аз съм разрушителката на плановете му. Той се е надявал да срещне добър сюжет, а е срещнал мен. „Всъщност мислите за книгата подчиняват всичко на себе си и изобщо обсебват живота на автора докато пише. Срещнах те в последния ден от свободата си — планирах от следващата сутрин да заседна над книгата. И не щеш ли, ето те теб — момичето с най-прекрасните лунички, които съм виждал в живота си. В една песен от моята родина има такъв стих: «Понякога си мисля: по-добре да те нямаше. Но веднага разбирам, че няма по-добра от теб»…“

Ре има оплетени къдрици с цвят на утайка от кафе и гърбав нос. Красив е. С него можеш да помълчиш, без да се налага да се обясняваш, с него всекидневните разходки из пролетните локви са задължителни.

„Аха, значи писателската ви душа се е уморила от мен. Нищо чудно! Музите не са плешиви и с кърпа на главата.“ Той ме притегля към себе си, слага ме на коленете си и ме целува по ухото. „Не говори глупости. Ти изпълни настоящето ми със смисъл. Знам, че звучи банално, но е точно така. Пък и в разговорната реч ми е разрешено да прибягвам до шаблони, нали съм ги избягвал във всичките си книги“.

Знаеш ли, сега с теб разбирам, че съм дошъл тук не заради книгата. По-скоро съм избягал от онова, което беше. Бях стигнал до емоционалното си дъно, за да се оттласна с всички сили и да се върна на повърхността, където живителната слънчева светлина е много повече, отколкото там, в дълбините на цял океан от изживян опит. „Ти си слънцето. Макар и с кърпа.“

Смутено навеждам глава и се заравям във врата му, където боцкащата му брада съседства с нежна кожа: „Благодаря. Всъщност и ние не сме равнодушни към вас, но се стесняваме да го кажем на глас.“

Там, в Токио, той се разделил с приятелката си Зейнеп, на която посветил първите си три книги. Разказва за това с мъка в гласа. Не задавам въпроси, не обръщам внимание на непонятни за мен подробности. Дори един-два пъти се опитвам да сменя темата. Не искам да изпитва болка — знам какво е. Но Ре отново и отново се връща към разказа си. Значи му се иска да знам. „Така и не се научих да се разделям с усмивка, въпреки че в книгите подобни сцени ми се удават. Но в моята реалност беше само тъга… Беше. Преди теб.“

Тя предложила да се разделят. Стегнала си куфарите и заминала за Истанбул. В последно време отношенията им били на ръба. В онова изнурително състояние, когато двама души се привличат и отблъскват едновременно. И не знаят какво да направят, тъй като постоянните сблъсъци, неразбиране и в същото време привличане съсипват. В крайна сметка си тръгнала тя. „Тя намери сили да сложи точката… Оттук нататък можеше да става само по-лошо. Щяхме да загубим уважението си към хубавото, което е било между нас. А това е по-страшно от всяка раздяла.“

Засега съм прочела само първата му книга. Познавайки характера му, добре разбирам, че пише за себе си. Чувствам се неловко от това, което си мисля: сигурно много писатели използват личния си живот и с лекота се впускат във връзки, за да могат после да пишат за тях. А когато всичко вече е написано, се разделят. Те са като генетици — правят опити с животни, за да изследват нещо ново. Нима и аз съм опитно зайче?…

Прогонвам тревожните размисли, прегръщам го, затварям очи и мисля за онова, което ни предстои. Все пак не сме се срещнали просто така. Може пък да е, за да се излекуваме взаимно от „вируса на самосъжалението“? Или…

* * *

Вчера Ре тайно от мен беше отишъл до бръснарницата и се беше подстригал. Приличаше на Бродски от времето на заточението му в Норенск. На мен, естествено, много ми харесва така. Къдравите кичури на Ре бяха в прекалено голям контраст с моите „кълнове“, а сега сме еднакви — късо подстригани и щастливи.

Питам го: „Как така ти хрумна да се влюбиш в плешивка? Досега няма случай в историята на съблазняване“. Той отвръща: „Първия път те погледнах отдолу нагоре. Не стигнах до косата, спрях се на луничките. Те ме сразиха от раз.“ Колко странно и необяснимо е всичко, свързано с любовта. Можеш да откриеш своя човек дори в неприятна ситуация — например в инцидент, както стана с мен.

И колко непредсказуема е любовта — никога не знаеш къде и при какви обстоятелства ще я срещнеш. Всичко се решава някъде отгоре. А на теб не ти остава нищо друго, освен да се подчиниш на това избухване, дори интуицията ти да твърди, че с този човек няма да се получи нищо трайно. Любовта невинаги се дава задълго. Тя може да дойде, да те научи на нещо важно и пак така внезапно да си отиде.

Но нито една любов не е безследна — това е главната й особеност. Тя винаги те прави по-добър, никога — по-лош. Пиша, ти надничаш зад гърба ми в дневника и мърмориш, целувайки ме по рамото: „Жалко, че не разбирам езика, иначе щях да успея да прочета поне едно изречение. Пишеш за това, което е било, или за това, което ще бъде?“

Обичам вечерите след слънчеви дни, точно като днешния. Гледам Ре — по лицето му има красиви тъмножълти сенки. „Защо да делим времето на «беше», «е» и «ще бъде»? Едното произтича от другото, променят се само декорите и героите. И в крайна сметка винаги се сливат в едно цяло. Нищо от това, което се случва, не е напразно — без значение дали е лошо или хубаво. Всичко е с някакъв смисъл.“

Той казва, че от мен би излязъл писател: „Говориш красиво. А ето че и пишеш. Дали пък да не опиташ?“ А, не. Мислите ми скачат и се объркват, така че нищо свястно няма да излезе. Само сополиви синусоиди. Главата ми е като блендер: препълнена е, горката, от какви ли не радостни и тъжни преживявания, някой е натиснал копчето и всичко се е раздробило, така се е омесило, че вече не можеш да различиш важното от маловажното.

„Не, Ре. На нас двамата и един писател ни стига. По-добре иди да си допишеш главата. Утре сутринта тръгваме. Жълтото село се е затъжило за двама луди туристи!“