Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (71)

Той

Той също се казва Север, но в обратен ред. Ревес. За да разбере по-добре себе си, тя си води дневник, той — пише книги. Той е нейното отражение, при което лявото е дясно, а дясното ляво. В онези сфери на живота, в които тя е активна, той е пасивен. Където тя действа, той говори. Това може би е идеалният случай за влюбените, привличането на двете митични половинки — във всеки случай така мисли Север. И ето че сега, когато обстоятелствата се променят, се променя и самата тя. И допуска друг сценарий в живота си. Казано по-просто, става нещо необяснимо, чудо.

Което води до следващия въпрос: защо изобщо се случват чудеса? Ние живеем в този свят, мислим, че вече сме наясно с неговите закони — нали има физика, химия, география, астрономия… И изведнъж някакъв закон, който ни се е струвал непоклатим, е нарушен и ни показва, че има нещо по-голямо, по-могъщо от физиката и химията. Точно това е чудото. Това е волята на човека.

Известно е, че любовта лекува, но тя може да доведе и до трагичен край. За човека е трудно да я държи в себе си: ако няма възможност всекидневно да отдава другиму тази вътрешна светлина, тя може да се превърне в своеобразен вътрешен тумор. И това ще е тумор, обратен на самата природа на любовта, злокачествен, както казват медиците. Наричам това „ефекта на пчелата“, която жили от страх. Пчелата не е създадена да жили — тя има друга, прекрасна мисия. По същия начин и любовта не бива да „застоява“, да „се изражда“. Тя трябва да се отдава.

Когато Север разбира, че този мъж е съществувал само в нейното въображение, прави нещо неочаквано. Връща се в реалността без гняв и обида. Кой от нас е способен на такава постъпка? Онзи, който успее да издържи този изпит, който е подготвен наистина добре за него — той познава истинската любов. Такова нещо не може да се изиграе.

Ревес е трябвало да се появи в живота й. Не за да я направи щастлива. По-скоро, за да може тя отново да повярва в себе си, в това, че вече притежава всичко необходимо за щастието. Както и всеки от нас, независимо от обстоятелствата. Контактът с тази собствена искра щастие на едни се удава лесно, при други изисква огромна работа. Печалните събития, случили се със Север, са я накарали да захвърли вярата си в щастието като ненужна вещ, като нещо, загубило своята ценност. И това е нейната съдбовна грешка.

Тя си събира нещата и заминава на другия край на света, за да се подготви за смъртта. Дори не си е представяла, че всъщност отива в град, където ще получи изцеление. Не само от физическите си страдания, но и от душевните. Най-болезненото сред тях е „вирусът на миналото“ — нейната зависимост от всичко, което се е случило, и мъчителният сблъсък на онова, което е било, с това, което е.

Не е важно как Ревес се появява при нея. Не е важно и кой е той, какви личностни качества притежава. Той е само едно огледало на вътрешните й промени… Главното е, че него го има. И със самия факт на присъствието си, той я връща към живота. Не само събитията ни помагат да се издигнем към светлината. Много по-важно е намерението, желанието да го направим. Север има достатъчно сила на духа, за да следва зова на сърцето си, и трябва да кажа, че се възхищавам на това нейно качество.

Защо в романа Ревес се оказва неистински за всички, освен за нея? Някаква неведома сила започва да зачерква образа му от страниците, да го отдалечава, да го изолира от живота на моята героиня. Разбрах защо става така, едва когато завърших книгата. Това е урокът на живота — най-важното е винаги да слушаш сърцето си, особено когато всички около теб ти говорят точно обратното.

Всъщност всяка любовна история ни отваря очите за самите нас, истинските. И макар че всички любовни истории на човечеството си приличат много една с друга, всяка от тях е абсолютно уникална. Никой никога няма да може да разбере чувствата ни, привързаностите и слабите ни места така, както ги усещаме самите ние. Никой никога няма да ни убеди, че това са само емоции, които, след като се пресеят през ситото на времето, няма да оставят и следа. Защото, мой скъпи читателю, това е лъжа. Всяко преживяване, дори отдавнашно и позабравено, вече е променило и нас, и пътя ни, и резултата, който в края на краищата ще постигнем.

Излиза, че любовта по принцип никога не е споделена докрай. До всичко стигаме сами, и до лошото, и до хубавото. И ако в крайна сметка съжаляваме за нещо, това означава, че не сме послушали „своето вътрешно аз“ — сякаш някой случаен минувач ни е посочил грешен път, а ние сме послушали него и сме решили да се отклоним от пътя, който ни е подсказвало сърцето.

Ревес е не просто обект на любовта, пък и като обект не е нищо особено. Но това съвсем не е най-важното, което може да се каже за него. Историята не бива да приключва с него, напротив — от него трябва да започва. Той е каналът, по който започва да тече потокът на любовта и приемането на героинята. Мъдреците на Изтока твърдят, че Бог приема всяка форма, на която човек се покланя. Така и Любовта не прави разлика, не упорства — тя приема формата, към която се стремим. За жените това е мъжът. Какво пък, това е естественият ред на нещата.

На какво я научава Ревес-Време? На това, че трябва да продължи нататък — въпреки и напук на всичко. Че няма такава мъка, която да не може да бъде преодоляна. Смело и упорито. Че жените са много по-силни от мъжете точно с това, че са способни да жертват и да дават, макар понякога да получават трохи в замяна.