Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (62)

12

Слагам Сия да спи, тихо се приготвям и се спускам към крайбрежната алея. Наоколо е мрачна нощ, котките се крият в сенките на препълнените кофи за боклук, от горните етажи на една от сградите се носи женски плач. Въобще не ме е страх, макар че ме нападнаха недалеч от тук.

Всичко, което ме заобикаля сега, ми е станало толкова близко, че вече нищо не ме плаши — всичко съм разгледала, пипнала, приела, а с някои неща просто свикнах. Сякаш съм родена тук, сякаш винаги съм била тук. Познавам мириса на малките улички — сякаш на всяка от тях някой пече кестени, които винаги прегарят. Знам, че тук не е прието да се боледува заради миналото, този вирус е донесен от пришълците.

Вече съм в списъка на онези, които са се излекували тук, на тази сгорещена от слънцето земя. Сега ясно чувствам, че живея, където трябва, на „своето“ място. И жадно предвкусвам всеки нов ден.

Приближавам се до морето. То се вълнува заради пакостите на вятъра, но въпреки това се усмихва и ми казва, че чака слънцето и новия ден. Той ще прогони студените течения, които втора нощ смущават съня на рибите.

Мислено прегръщам морето и му шепна думите, които някога то ми каза: „Болката е част от щастието.“ След дълго прекъсване отново пропуших. Сега цигарата ми е като нещо близко, което мълчаливо ме разбира. С всяко дълбоко вдишване на дима сякаш преодолявам тревогата. Навярно е илюзия, но сега тя ми е необходима. След четири дни ще съм в Жълтото село. Продължава да няма никакви новини от Ре. Помолих Панда да нагледа нашата къщичка, тя обеща да намине утре.

Днес препрочитах написаното през последните три дни. Във всеки ред прозираше примирение с факта, че Ре е напуснал живота ми. Сякаш… вече си е тръгнал. Тихо, без думи и обяснения. Преместил се е в друг град, може би дори в друга страна, в нечий друг живот, който трябва да спаси. В чувствата, които бях описала, горещо пулсираше някакво прозрение. Сякаш от самото начало съм знаела, че той няма да е с мен до… До какво? До края ли? На моя живот?…

Забелязах, че вече не пиша и дори не мисля за болестта си. От известно време болката не ми напомня за себе си. Странно. Дано само не се окаже затишие пред буря.

* * *

— Сънувам ли или наистина си тук?

— Нима има значение? Важното е, че съм до теб. И че се усещаме един друг. Виждаме се, чуваме се.

— Искам да те докосна, Време.

— Докосни ме…

— Защо се отдалечаваме един от друг, кажи ми?

— Откъде ти хрумна? Помежду ни няма никакви прегради. Няма обиди, съмнения, пререкания. Променил се е единствено сезонът. Аз останах в онова лято, а ти си вече в есента. Есента ти отива. Тя е с цвета на твоите лунички.

— Но аз искам да бъда с теб. В нашето лято. Иска ми се то да продължи за нас.

— Това е невъзможно, Север. Нашето лято те научи на нещо важно и си отиде. Сега трябва да продължиш напред, към другите сезони. Трябва да стигнеш до най-важното осъзнаване. Вече си съвсем близо до него… Изпратих те в следващия сезон сама, за да не преча. За да не се изкривят усещанията. За да не те връщам назад. В нашето лято, на което трябва да благодарим за…

— … теб. За нас.

— По-скоро за това, че ти се върна към любовта, че се научи да бъдеш с друг човек, без да се разтваряш в него изцяло. Вече не се губиш в миналото, обикна тишината… и я виж колко смело седиш пред вълните. Преди те плашеха, помниш ли? Само ги слушаше, но се страхуваше да ги наблюдаваш.

— Да, спомням си… Но нашето лято все пак го има. То е място, където мога да се връщам, да скитам в него и дори да прекарам няколко дни. Ако ме налегне униние.

— Не трябва да тъгуваш за мен, Север.

— Вече тъгувам.

— Това е просто част от навика. Скоро ще спреш да мислиш постоянно, ще се сещаш от време на време. Така трябва. Ще бъда за теб само една част от лятото, място, където ще се връщаш неведнъж. За да се усмихваш на онова, което е било. И ще идваш тук, когато не ти достига светлина. Ще се разхождаш по утринната крайбрежна улица, ще късаш слънчеви праскови от зелените дървета, ще седиш на топлите камъни на площад Суерто, вечер ще слушаш Ламинса и ще ядеш с мен на верандата круши, пълнени със сладък ориз. Правеше ги много вкусни.

— Ревес…

— Да, любима.

— Не си отивай. Моля те.

— Никъде няма да ходя. Оставам тук. Трябва само да поискаш, и ти също ще се озовеш тук.

— Добре… Обичам те.

— И аз теб.