Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (9)

„Дон Жуан“^[1]

 

На шестдесет години, докато удвояваше усърдието си, за да накара своята перла да заобича операта, сеньор Станислао все още беше буден мъж с младежки дух, способен да спори с когото се наложи за двете неща, в които най-много вярваше в живота — преимуществата на технологиите и необходимостта в театър „Лисео“ поне веднъж годишно да се планира постановка на „Риголето“. Беше голям късмет, че съседът му по ложа имаше търпението на Габриел Сампонс, второ поколение от знатен род на фабриканти на шоколад и собственик на магазин на улица „Манреса“, на ъгъла с „Архентерия“, на чиято фасада с големи букви беше изписано мотото „Шоколадите «Сампонс» са най-желани“.

Докато съпругите им се опитваха да разгадаят капризите на модата, двамата мъже използваха оперните вечери, за да разговарят за своите дела. Сеньор Станислао, по природа по-общителен, надуваше главата на събеседника си с обяснения за последното изобретение, което му бе хрумнало да проектира, без да му спести нито една клапа, стрелка, лостче или пружина. Дон Габриел го слушаше с огромно отегчение, без да разбира и без да коментира нищо. Когато Турул свършваше дългите си разяснения и питаше събеседника си как вървят делата му, онзи отговаряше само:

— Караме някак, Турул, караме някак.

Но сеньор Станислао проявяваше жив интерес към всичко на този свят. Дори към процесите за производство на шоколад, които скоро бе открил и за които непрекъснато искаше подробности. В началото дон Габриел Сампонс се опитваше да си спести обясненията.

— Моля ви, Турул, оставете ме за миг да мисля за нещо друго, бъдете така добър!

Но много скоро фабрикантът разбра, че ако има някаква надежда темата да бъде прекратена веднъж завинаги, тя е да спре да се съпротивлява да говори за нея. Представленията се превърнаха в мъчения за горкия Сампонс, който сядаше до преградата на своята ложа, за да е по-близо до непрекъснато задаващия въпроси Турул. Потокът от питания не му позволяваше да чуе нищо от операта. Съседът му не се трогваше нито от жалните любовни терзания, нито от подлите предателства. Този човек произвеждаше машини, но самият той беше машина за задаване на въпроси.

Онази вечер свиреха Моцарт. Дон Станислао чертаеше в ъгъла замислен и с наведена глава, когато изведнъж се загледа в разиграващата се долу сцена от постановката — сервираха шоколад. Погледна програмата и разбра: „Крайно изисканият младеж“ дон Жуан желае да посрещне добре гостите си. Доближи се към дон Габриел и го попита как му се струва този намек за неговия бранш.

— Разбира се, че съм доволен, Турул — каза любезният му съсед, подозирайки, че спокойствието му ще бъде нарушено.

Не грешеше. Сцената събуди у дон Станислао всякакви въпроси.

— Вие ми бяхте казали, че най-важното нещо за производството на хубав шоколад е изпичането на какаовите зърна, нали така?

— Аха.

— А после?

— После се обелват — отговори той колкото можеше по-кратко, за да обезкуражи събеседника си да задава повече въпроси.

— С някаква машина ли?

— По-добре е да се прави на ръка.

— А защо?

— Хората така го харесват.

— Мислите ли, че хората забелязват разликата?

— Разбира се. Хората не са глупави.

— Машината може да го прави по-бързо.

— Не мога да отрека.

— И после?

— Мели се.

— С някаква машина ли?

— Не и в моята фабрика, Турул.

— А как го мелите?

— В мелница с каменни плочи, естествено.

— Каква тяга ползвате?

— Човешка. Трима яки работници.

— Това също става много по-добре с машина.

— Може би, но машините не мислят и не могат да решават проблеми.

— Засега, Сампонс, засега. А след това трябва да се смесят всички съставки, нали?

— Малко съставки, Турул. Шоколадът не се прави както преди. Сега вкусовете са много опростени. Хората търсят простота и качество.

— А какви именно…?

— Какао, захар и канела, Турул. Който добави друго нещо, той не разбира нищо от шоколад. Запомнете добре — какао, захар и канела.

— Значи това е шоколадът, който хората толкова желаят?

— Точно така, това е.

— А трябва ли дълго да се разбърква?

— Колкото е възможно повече.

— А работниците не протестират ли?

— Много.

— Знаете ли? Ако това се прави с машина, няма да имате този проблем.

— Нямам никакъв проблем. Реших го.

— Така ли? Как?

— Ако работниците се оплакват прекалено, ги уволнявам.

— Боже мой! Какви остарели методи!

— Остарели? Какво говорите? Остарял е баща ми, защото мелеше, коленичил пред клиента, и носеше мелницата си от къщи.

На сцената слугата Лепорело пресмяташе колко жени е съблазнил господарят му из цяла Европа: „В Италия — шестстотин и четиридесет, в Германия — двеста тридесет и една, сто във Франция, в Турция деветдесет и една, но в Испания са вече хиляда и три“. Дамите се възхищаваха на гласа на тенора, но им се струваше, че прекалява с жестовете. Кандида се чудеше дали този подвиг е технически възможен и по колко жени на месец трябва да съблазнява един мъж, за да има подобни постижения на тридесет години. Получиха се повече от единадесет, по три или четири на седмица. Остана толкова впечатлена, че от този момент нататък не пропусна нито една подробност от действието.

Сеньор Станислао поклати замислено с глава:

— Дон Габриел, моля ви се, вече е деветнадесети век! Човек като вас! Позволете ми да ви конструирам само за една машина и ще ви докажа…

Дон Габриел отхвърли идеята, като размахваше ръце във въздуха:

— Не, не, никакви машини, Турул…

— Ако разполагате с машини, може да произвеждате двадесет пъти повече шоколад.

— Двадесет пъти? Какво ще правя с толкова шоколад? Ще се удавя в него. Не мога да искам от моите клиенти да ядат двадесет пъти повече.

— Тогава трябва да търсите нови клиенти. Трябват ви само транспортни средства.

— Вече имам. Две мулета. Минават по „Грасия“ два пъти в седмицата.

— Мулета? Та на вас ви трябват влакове! И не за да минавате по „Грасия“, а за да стигнете до Париж, до Лондон, до Мадрид.

— Стига, човече, стига! Да не сте се побъркали?

— Това е бъдещето, Сампонс! То идва с парна машина, с дизелов мотор и с електрически бутала. Ако не се качите на него, ще ви смачка.

Дон Габриел Сампонс се изнервяше само при мисълта за това. За да накара този човек да не му отнема спокойствието и да млъкне, той го отряза:

— За бъдещето трябва да си поговорите със сина ми. Тъкмо другата седмица се връща от Швейцария. Млад е и още вярва във всички тези глупости. А сега ме оставете да слушам, Турул, моля ви!

Но за дон Габриел вече беше станало твърде късно — въпреки че се опита да прочете програмата, за да добие представа за пропуснатото, така и не успя да разбере нищо. Когато в последната сцена се появи комендаторът с лице, боядисано в бяло като каменна статуя, той възкликна:

— Този човек не беше ли мъртъв? Какво прави на сцената?

Дамите го накараха да млъкне, много ядосани от прекъсването в един от най-драматичните моменти, точно когато всичко щеше да приключи, както те желаеха. От сцената хорът даваше ясно да се разбере, че краят на злите хора не може да бъде друг, освен ужасен, а дон Габриел въртеше и въртеше програмата в ръцете си, като търсеше отговор и мърмореше:

— Тази опера е много объркана!

Дамите и момиченцето аплодираха въодушевено. Дон Габриел се въздържа. Дон Станислао се присъедини към него, като се доближи до ухото му и рече:

— Нали ви казах, че на този Моцарт му липсва нещо.

* * *

Сеньорита Кандида хареса Моцарт повече от Белини, но по-малко от Верди, точно както се случи и с по-голямата част от публиката, присъствала на представлението в „Лисео“. Знаеш го, защото тя винаги ти разказваше всичко. Разказваше ти, например че на сеньора Сампонс нищо не й стои добре, защото е дебела като гъска, и че е жалко да носи толкова красиво рубинено колие на кравешкия си врат. Разказа ти, че само след няколко седмици ще се запознае със сина на Сампонс, който се завръща след двегодишно учение в Швейцария, и че сеньора Ортенсия и гъската с колието говорели само за това и непрекъснато повтаряли: „Какъв късмет, Кандида! Ще имаш човек на твоята възраст, с когото да разговаряш по време на представленията. Сигурно ще се разбирате страхотно и ще откриете колко много общи неща имате помежду си“. Тя попитала какви са тия общи неща, а майките една през друга като квачки отговорили: „Ами образование, добро потекло, ложи в «Лисео», младост и, разбира се, бъдеще“. „С други думи — абсолютно нищо“, си мислело момичето кисело, отгатвайки намеренията на майките.

Когато се прибраха у дома, доня Ортенсия продължи скучната си проповед, че „Антонио е толкова строен, толкова интелигентен, толкова работлив и след толкова време извън къщи сигурно умее да разговаря. Сигурно ще ти разкаже много забавни неща и, кой знае, може би между вас двамата ще се роди нещо повече от едно красиво приятелство. Не си ли нетърпелива, принцесо? Ние вече броим минутите, докато ви видим заедно, и имаме някакво предчувствие… Вече мислила ли си дали искаш да си в тази ложа, или в друга?“.

На сеньорита Кандида всичко това никак не й харесваше. Струваше й се, че майка й и гъската плетат нещо голямо, но тя беше само на петнадесет години, главата й хвърчеше и не мислеше да се остави да бъде пленена от първия сладкар, пристигнал от Швейцария. Освен това Антонио Сампонс изобщо не я интересуваше. Представяше си го скучен като родителите му, да говори само за шоколад и да й подарява бонбониери от онези, на които пишеше, че са най-желаните. Сеньорита Кандида не искаше да се обвързва. Ако майка й и другата настояваха много, вече беше измислила какво да направи — ще припадне безутешно в ръцете на баща си, ще пролее в подходящ момент някоя сълза и ще му каже, че не иска никога да се отделя от него. Това й се струваше достатъчно, за да се разтопят като бучка захар в чаша топла вода всички машинации на майките. Не, не, тя не искаше и да чува за мъже, миришещи на шоколад и мислещи само за работа и печелене на пари. После можеше да се окаже, че от толкова работа дори нямат време да ги похарчат. Уф, какъв ужас!

На сеньорита Кандида най-много й се искаше — тя ти го каза, разбира се — да срещне някой добър дон Жуан, като в операта на Моцарт, когото никой в „Лисео“ не познава: „Какъв мъж, Аурора, какъв талант да измисля красиви лъжи! Защото лъжите, ако са красиви, не са лошо нещо. Не мислиш ли, че да станеш любовница на такъв мъж, макар и само за една нощ, си струва повече, отколкото да си жена на шоколатиер? Според мен е страхотно. Да бъдеш измамената съпруга на престъпник, на презрян тип, на някой мъжага, миришещ на ракия, пот и жени, които е забравил още преди да паднат в обятията му“. Ти се възмущаваше от тези думи и си мислеше, че сеньорита Кандида не е с всичкия си. Отнасяше се към нея с уважение, не й противоречеше, както те бяха учили да се държиш. Но дълбоко в себе си не знаеше какво да си мислиш — освен че горката наследница на Турул е започнала да се побърква от толкова фантазиране на странни неща.

Понякога, много рядко, се осмеляваше да зададеш някой въпрос. Кандида беше различна от майка си, която ти внушаваше такъв респект. Бяхте израснали заедно, макар че спазвахте разумна и необходима дистанция. Като много малки си играехте в двора през слънчевите следобеди. Понякога ловеше за нея рибки от езерцето и умирахте от смях, когато те подскачаха по плочите, преди да ги върнете във водата и да им спасите живота. Като малко по-големи, ти й правеше компания, докато тя шиеше или изучаваше Светото писание. Заедно се молехте, четяхте едни и същи книги. Ако не беше ти, сеньорита Кандида щеше да умре от скука. Ако не беше тя, ти никога нямаше да излезеш от кухнята. Понякога господарката ти подаряваше някоя рокля, която бе окъсяла на нейното цветенце. На теб ти беше голяма, защото тя винаги бе по-едра от теб. Но това нямаше значение, защото роклята беше красива. Или пък ти позволяваше да вземеш някоя от старите кукли, които дъщеря й вече не искаше. С течение на годините, по изрично желание на господарката, ролите ви се разграничиха много ясно. Когато и двете навършихте четиринадесет, доня Ортенсия реши, че ще станеш лична камериерка на госпожицата. Ти бе във възторг от назначението. То ти позволяваше да имаш собствено място, да бъдеш полезна.

От този момент насетне ти беше първият и последният човек, когото Кандида виждаше всеки ден, нейна довереница, може би и донякъде приятелка. Сутрин я събуждаше, помагаше й да стане от леглото, приготвяше й закуската, избираше й дрехите, сплиташе й плитките, придружаваше я по време на следобедните й разходки, слушаше я с безкрайно търпение. В църквата сядаше до нея, следобед търсеше ръкоделието й, запалваше лампата, когато не виждаше, донасяше й молитвеника и броеницата, и шала, когато й беше студено. Разпускаше й плитките, решеше й косата, слагаше грейка под завивките й, подаваше й свещника, понякога й четеше на глас и ако й се доспеше, й пожелаваше лека нощ, духваше малкия пламък и се оттегляше доволна, благодарейки на небето за късмета си.

Един ден се осмели да зададеш на Кандида въпроса, който отдавна се въртеше в главата ти:

— Сеньорита, знаете ли коя е била кърмачката ни?

Наложи се тя да помисли няколко секунди:

— Не. Защо се интересуваш?

— Просто така, от любопитство.

— Наистина си странна, Аурора. Любопитна си за такива неща! Защо не попиташ майка ми?

— Не искам да я безпокоя с моите странности.

— Не виждам как ще я обезпокоиш.

— Няма значение. Не е важно. Това са мои глупости.

— Права си, Аурорита. Това са твърде незначителни неща. Не се тревожи! Аз ще я попитам.

Няколко дни по-късно отговорът пристигна:

— Майка ми казва, че не си спомня името на кърмачката. Само знае, че живеела край „Уертас де Сан Пабло“ и че имала новородено бебе. Мистерията е разбулена, Аурора! Доволна ли си?

На теб тези обяснения не ти бяха достатъчни.

— Къде е живеела, докато се е грижила за нас? В тази къща ли?

Кандида те погледна много учудено.

— За това не съм я питала.

— Струва ми се, че е важно.

— Добрееееее! Ще я попитам. Но не разбирам защо искаш да знаеш.

— За нищо. Само за да го знам. На вас не ви ли се случва? Нямате ли някоя натрапчива идея? Не ви ли се е случвало да не можете да спрете да мислите за нещо, нито денем, нито нощем?

— А, да. Случвало се е. Например искам да знам какво е да се целуваш с мъж. Не казвай на мама!

Ти се изчерви и не знаеше какво да отговориш. Тя ти се присмя, че си глупачка.

— Ти вече целувала ли си се с мъж, Аурора?

— Не, разбира се, че не!

— А докосвали ли са те?

— Какво искате да кажете?

— Мама казва, че там долу, където живееш, всичко е различно. По-бързо. Казва, че вие не чувствате същото като нас. Мислиш ли, че е права?

Ти отвори широко очи от изненада.

— Мисля, че всички изпитват еднакви чувства, сеньорита.

— Кой знае. Наистина ли? — промълви тя. — Все едно, нито ти, нито аз можем да бъдем сигурни. Предстои ни да разберем!

Отново бузите ти пламнаха от изненада, но с Кандида това не се случи. Тя говореше абсолютно естествено за неща, за които ти дори не се осмеляваше да мислиш.

След още няколко дни дойде нов отговор:

— Мама каза, че й е омръзнало да я питам за кърмачката и заяви, че не възнамерява да отговаря на други въпроси, Аурора. Но ми разказа, че онази жена, чието име не си спомня, никога не е живяла в тази къща, а имала своя собствена и всеки ден идвала с една двуколка на брат си и си тръгвала вечерта късно, след като свършела работа. Сега вече доволна ли си?

По лицето ти личеше, че не си. Продължи да мислиш за това. И с пълно право, защото в историята имаше нещо, което не си пасваше.

— Но ако е идвала с двуколка от „Уертас де Сан Пабло“, това й е отнемало поне час — казваше. — За да ни накърми и двете, й е трябвало поне още един час. Може би час и половина. Как е успявала да дойде и да се върне всеки ден? На вас не ви ли се струва странно, сеньорита?

— Очевидно е имала семейство, Аурора. Идвала е и се е връщала, защото е трябвало да се грижи и за сина си. На мен ми се струва странно, че си губиш времето с това. Престани вече!

Но ти не престана. Всеки ден намираше нови обяснения.

— Сеньорита Кандида, мисля си за кърмачката. Ами ако тя е водела и своето дете в нашата къща? Струва ми се, че това е единственото възможно обяснение за…

Търпението на сеньорита Кандида се бе изчерпало:

— Казах ти съвсем ясно, Аурора. Стига въпроси! Мама не иска да чува нищо повече за това и аз също. Престани вече! Няма повече да повтарям!

Беше много сърдита по следната причина — ти й каза, че ще престанеш, какво друго ти оставаше, но я излъга. Започна да разпитваш наляво и надясно. Готвачките, шофьора, икономката. Никой не си спомняше да е виждал някога кърмачка в къщата, нито някаква двуколка пред вратата. Разбира се, шофьорът беше на осемдесет и шест години и паметта му беше отслабнала. А от готвачките само една беше работила в къщата по времето, за което разпитваше като полицейски инспектор. И тя ти каза съвсем ясно, че тогава имала толкова задачи, че не й оставало време да гледа нищо, освен тенджерите на огъня, защото никога не излизала от кухнята.

— Но кърмачката сигурно се е хранила — продължаваше ти с разпитите си. — За кърмачките се казва, че трябва да се хранят добре и имат всякакви капризи. Не може да не си спомняш за нея, ако си я виждала.

— Да, момиче, напълно си права. Кърмачките са като маркизи. Тежко му на този, който трябва да се грижи за тях! — отсече готвачката.

— Значи?

— Значи не знам какво да ти кажа, Аурора. Никога никого не съм виждала, затворена между тези четири черни стени. Доколкото си спомням, никога не съм сервирала храна на никаква кърмачка. Може ли да знам защо толкова те интересува това?

Ти продължаваше да си мълчиш по въпроса. Не даде обяснения и онзи четвъртък следобед — свободния ти следобед, — когато сякаш случайно отиде до „Уертас де Сан Пабло“. Беше безумие, но разпита непознати хора дали знаят за някогашна кърмачка, която живее или е живяла там и има семейство и брат с двуколка и дете горе-долу на твоите години, както и други подробности, за които се сети… Но нищо. Никой не можа да ти каже и дума за тази мистерия, а ти трябваше да се върнеш вкъщи разочарована и с празни ръце, убедена, че гониш призраци. На какво се надяваше, Аурора? Наистина си загуби времето за такава глупост, сякаш в „Уертас де Сан Пабло“ не живееха толкова много хора.