Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (31)

Шестнадесет

Мадам,

Приятно ми е да ви съобщя, че делегацията ни напуска Барселона утре сутринта към седем, когато се отварят портите на крепостта. Ако всички се чувстват добре и по пътя не срещнем много камъни, дупки, бури или крадци, които да ни забавят, мисля, че ще можем да стигнем в Осталрик за вечеря. Така бихме могли да пристигнем в двореца за около четиринадесет дни, но, разбира се, по време на толкова дълго пътуване е възможно да възникнат непредвидени обстоятелства, които да провалят плановете ни.

На връщане френската делегация е съставена от петима господа и една дама. Сигурен съм, че сте чели внимателно тази хроника и можете да предположите кои сме. Въпреки това пояснявам, че става дума за мен самия — ваш покорен слуга, мосю Бомарше, който служи на интересите на племенника ви, нашия приятел Лабе — началник на дворцовите сладкари, мосю Малезерб — представител на парижката гилдия на шоколатиерите, и мосю Делон — представител на колегите им от Байон. Дамата се нарича Марияна и е най-добрият майстор на шоколад в Барселона. Тя пътува за първи път за Париж и има голямо желание да се запознае с вас и да покаже способностите си пред изисканото общество. Всички са убедени, че щом тя е с нас, обратният път ще ни се стори по-кратък и много по-приятен, отколкото отиването. Горещо споделям това мнение.

Последните ни часове в Барселона бяха изпълнени с изненади и всичките те — прекрасни. Първата бе, че в тунела, който ни показа падре Фидео, намерихме няколко малки колички (но с големи колела), натоварени с машината за производство на шоколад на сеньор Фернандес, разглобена на части така, че бе трудно да се познае. Всеки от нас, с изключение на любезната Марияна, нарами по една част от машината и през тесните тунели я изнесохме от магазина, от квартала и дори от града.

В края на пътя ни през подземието ни очакваше Бомарше, покачен на капрата на карета. Той бе придружаван от двама едри мъже, облечени като пристанищни докери, които ни помогнаха при маневрите, изискващи повече сила. Машината бе натоварена на здрава каруца, която бяха докарали със себе си. Падре Фидео тръгна с тях, защото според него един Божи служител може да отвори много врати. Сбогувах се със свещеника почти разплакан, а преди да се разделим, той ме погледна в очите и каза:

— Нещо ми подсказва, че ще се върнете, Гийот. Няма да мине много време и вие отново ще сте при нас, във влажния ни град.

Излязохме на светло някъде извън градските стени. След това всички заедно, натоварени на каретата и с изражения на приятели, които се връщат от разходка из природата, влязохме в града през „Портал Ноу“, без да будим подозрения. Всички се възхитиха на хитроумно замислената маневра и особено когато узнаха, че автори на плана бяхме падре Фидео и вашият покорен слуга, макар че не бихме могли да се справим без помощта на Бомарше.

— Значи това са били тайнствените планове на нашия началник — каза Делон, винаги стремящ се към помирение.

Понеже трябваше да каже нещо, дворцовият секретар наклони леко глава, погледна ни от капрата и възрази, че е така и не е така. Секретните му движения невинаги били свързани със спасяването на Марияна и нейната машина, а по-скоро с дела, които не можел да сподели, защото били много важна тайна. Той се възползва от случая да ни съобщи чудесна новина. В каретата възцари такова тържествено очакване, че дори мулетата се спряха, за да чуят за какво става дума.

— Върнахме си всичко откраднато през първата ни нощ тук. Когато пристигнем в странноприемницата, ще го откриете.

Избликът на радост бе толкова силен, че подплаши горките мулета.

— Всичко ли? Дори и парите? — пожела да узнае Малезерб, който в добро настроение беше неузнаваем.

— Всичко!

Оставаше ни още един цял следобед в Барселона и шоколатиерите, видели се изведнъж с пълни джобове, започнаха да кроят планове за сбогуване с града. Чух ги да казват, че отново ще отидат в заведението, където пихме ратафия за първи и може би за последен път. Дори умереният Делон се обзаложи колко бутилки би могъл да изпразни сам, преди да загуби разсъдъка си.

Бомарше не осъди поведението им. В края на краищата се намирахме в чужда земя, а е известно, че никой не се държи по един и същи начин у дома си и когато е в странство. Няма нищо укорително в това група почтени мъже да излязат да се позабавляват.

Когато останах насаме с Бомарше, той се приближи до мен и ми заговори с поверителен тон:

— Трябва отново да ви попитам, приятелю Гийот, можете ли да ми дадете дума, че няма да разкажете на никого какво сте ме видели да правя?

— Имате думата ми. С единственото изключение на хрониката, която пиша по заръка на мадам, можете да сте сигурен, че…

— Точно за тази хроника искам да поговорим. Боя се, че трябва да ми я предадете.

— На вас ли?

— Прекалено е опасно да я оставим в ръцете на мадам. Предполагам, че сте писали за мадмоазел ДʼЕон.

— Естествено.

— И за нашата контрабанда на пристанището.

— Също.

Бомарше поклати глава.

— Предайте ми изписаните листове!

— Невъзможно. Заложил съм думата си, че те ще имат само една господарка.

— Гийот, ако откажете, ще трябва да ги открадна.

— Способен сте на такава низост?

— Изпълнявам заповеди.

— Чии? На краля ли?

— Това не е ваша работа.

— Толкова ли е важна задачата ви?

— Така е. Поне докато не получим известия.

— Ясно. Известия от Бостън, нали? Говори се, че там хората са жадни за свобода. Мислите ли, че Франция ще им помогне да я постигнат?

Той ме погледна втренчено.

— Вие казахте…

— Че не си спомням името на града, за където замина корабът. Така беше.

— Значи си спомняте.

— Паметта ми се проясни.

— Какво още знаете?

— Е, всъщност не много. Знам, че мосю Бомонт е френски шпионин, може би най-добрият и най-подготвеният. Освен това знам, че в двореца се залагат състояния за това кой е истинският му пол, което засега никой не знае със сигурност.

— Изненадвате ме.

— Също така подозирам, че подкрепяте американските бунтовници не само от името на краля. Мисля, че сте заложили на тях и собственото си състояние, което не е малко.

— Във Франция има много благородници, които подкрепят борбата срещу английските окови в името на свободата.

— Разбирам. Така новоосвободените хора ще са ваши длъжници. Интелигентен вариант за печалба.

— Много добре, Гийот.

Стори ми се, че Бомарше започваше да губи търпение и искаше да прекрати разговора.

— Мисля да използвам свободния следобед, за да редактирам последната сцена на комедията, върху която работя. Очаквам, че вие бихте желали да ми направите някакво предложение?

— Ще ви предам листовете с хрониката за мадам Аделаид.

— Радвам се да чуя, че разумът ви надделява.

— Когато пристигнем в двореца, ще кажа на моята господарка и вие ще го потвърдите, че крадци са ме обрали в една странноприемница по пътя.

— Добре измислено.

— Ако бъда помолен, ще възстановя устно хрониката, като пропусна всичко, отнасящо се до въпросите, които ви вълнуват.

— Вие сте хитрец.

— Тогава няма какво повече да говорим. Утре ще имате листовете. Давам ви думата си.

— Утре? А защо не още сега?

— Защото не е довършена. Никой автор не би направил подобно нещо със свое произведение, колкото и да е незначително. Вие най-добре го знаете. Събирачите на думи никога не знаем чии очи на кой ред ще попаднат. Затова тази вечер ще довърша и изгладя каквото ми остава и после написаното е ваше.

— Имате право.

— В замяна искам да ви помоля за нещо.

— Очаквах го! Внимавайте, всеки момент мога да извадя шпагата си и да сложа край на пазарлъците.

— Не е трудно. Искам само да споменете на краля за мен. Да ме предложите за един пост.

— За пост ли? Да не сте намислили да ставате министър?

— Много повече. Библиотекар.

Очите му заблестяха от вълнение или задоволство, когато видя, че всичко ще приключи без големи сътресения.

— Дворцов библиотекар?

— Точно така.

— Знаете ли какви камари от книги има в кралските библиотеки?

— Колкото повече, толкова по-добре.

— И колко са разхвърляни?

— Така ще имам сигурна работа за повече време.

— И колко прах се трупа върху тях ежедневно?

— Ще се науча да ги почиствам редовно.

— Библиотекар? — той малко се отдалечи, може би, за да ме вижда по-добре. — Струва ми се, че ще ви отива. Добре, Гийот, разчитайте на мен.

Така сключихме джентълменско споразумение. През цялото време не се реших да му призная какво дълбоко възхищение изпитвам към вас. Казах му, че ако прочете хрониката ми, ще забележи, че на места тя следва сюжета на една от комедиите му. Помислих си, че ще се почувства толкова поласкан от това, колкото и аз да имам такъв читател като вас.

Останалото ми свободно време след залез-слънце употребих, за да изпълня обещанието, което бях дал на хубавата Марияна.

— Ще бъдете ли така добър да ме придружите до приюта? Искам да посетя някого, преди да замина, но се страхувам да вървя сама по тъмните улици — ми беше казала тя.

Приютът се намираше в голяма порутена сграда на улица „Карме“. Марияна искаше да се види с едно момиче на не повече от петнадесет години, което се казваше Катерина Молинс, но аз почти не можах да различа чертите му поради гъстия мрак. Стори ми се обаче добре възпитана и с приятен нрав. После узнах, че поводът за посещението на Марияна бе желанието на моята любима да й подари шоколатиерата. Тя бе увита в същата кърпа от турскосиньо кадифе. Може би Марияна не искаше да рискува да я счупи по време на дългото пътуване, което щяхме да предприемем на следващия ден? Или бе толкова привързана към тази Катерина, че не желаеше да замине, без да й остави някакъв спомен.

Двете плачеха прегърнати и си говореха шепнешком. Знам, че не е хубаво, но наострих уши, за да дочуя какво си казваха:

— А кога мислиш да се върнеш? Какво ще правя без теб? — попита момичето.

— Катерина, не прави нещата по-трудни, моля те. Обещавам да се върна, макар и да не знам кога точно ще стане това. Когато го направя, искам да те намеря станала свестен човек. Слушай за всичко сестрите! Потърси си работа в добър дом! Довери се на падре Фидео! Разбра ли ме?

Катерина кимаше с глава, докато Марияна галеше косите й.

— Ти си най-добрата ми приятелка на този свят. Трябва да ми обещаеш, че ще си добре и няма да пропилееш живота си. Не искам да нося такъв камък на сърцето си.

Катерина се ококори и спря да плаче.

— Обещавам ти — каза тя.

— Нося ти малко пари. Не ги харчи наведнъж! Искам да запазиш и това. Шоколатиера е. Мисля, че е ценна. Ако някога ти трябват пари, може да я заложиш и ще ти дадат за нея поне петдесет реала. Ако не я заложиш, искам винаги да я държиш край себе си, за да си спомняш за мен. Ще го направиш ли?

— Да — отвърна момичето, безутешно вкопчено в шоколатиерката.

Разговорът продължи още малко, докато Катерина си върна усмивката и Марияна събра сили да си тръгне. Когато напуснахме приюта, улица „Карме“ беше пуста и в далечината се чу звън, известяващ затварянето на вратата на крепостта.

* * *

Тук свършва моята хроника, която вие, мадам, никога няма да прочетете, освен ако не се получи някакъв обрат, който да промени хода на събитията и да я постави във вашите бели ръце.

Ръката и въображението на вашия покорен слуга я сътвориха с единственото намерение да бъда верен на вас и на събитията в град Барселона през ледената зима на 1777 година.

С вечна привързаност ви целувам ръка!