Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (2)

Ние, хората — такава е нашата природа, — се отегчаваме от всичко. От вещите, от забавленията, от семейството, дори от самите нас. Независимо че имаме всичко, което желаем, което ни харесва в избрания от нас живот, и че споделяме дните си с най-добрия човек на света, ние, хората, рано или късно се отегчаваме от всичко.

Нещата се случват така: една вечер от някой месец отделяме погледа си от екрана на телевизора, за да погледнем за миг към другия край на хола, където се е настанил съпругът, както винаги между вечерята и времето за лягане. Нищо от това, което виждаме, не ни изненадва. На масичката в ъгъла лежат дузина важни книги — прочетени или които трябва да бъдат прочетени, или и двете едновременно, — а Макс е на същото място, както всяка вечер, откакто приключиха ремонта на мезонета — изтегнат в креслото си за четене (единствената мебел, която избра сам), с крака, вдигнати върху табуретката, и с очила на постоянното им място върху тесния му кокалест нос. Лампионът, като вариететна звезда, разлива върху страниците сумрачна светлина, а книгата в ръцете му го отделя напълно от всичко, ставащо наоколо.

Макс е от хората, които четат, без да се нуждаят от тишина, нито от каквото и да било, освен споменатата обстановка — кресло, табуретка, лампа и очила. И книга, естествено. С неотменното си присъствие в този ъгъл на стаята напомня на някой добър домашен любимец. Не вдига шум, не безпокои никого, само от време на време въздиша, променя леко позата си или прелиства страниците — и това е достатъчно, за да се знае, че е жив и още е там. Макар че, ако не е там, би й липсвал, мисли си Сара, докато откъсва погледа си от телевизора и открива мъжа си, както винаги, да прави все същото. Би й липсвал, защото е свикнала с мълчаливото му присъствие, както хората свикват с мебелите, които използват. Въпрос на сигурност, на равновесие. Макс е всичко, което Сара има на този свят. Но това не я спира за момент да си зададе въпроса: „Защо съм женена за този мъж?“.

Това е въпрос, който съзнанието й пропуска за секунда и от който, разбира се, тя веднага изпитва срам. Един от въпросите, които никога и пред никого не би задала на глас, защото той по някакъв начин засяга всичко, считано за неприкосновено в живота й. Може би затова съзнанието й има пълен комплект от готови отговори, като артилерийски набор — „Откъде ти хрумна това сега? Нима нямаш всичко, което може да се желае, не говорим за материални неща, а за други трудно достижими истини? Не го ли избра самата ти, с абсолютна свобода, когато можеше да го направиш? Не пожела ли сама да останеш с него? Някога липсвало ли ти е нещо? Не си ли била хиляди пъти доволна от най-правилния си избор? Не си ли напълно сигурна, без най-малка сянка на съмнение, че точно Макс е не само прекрасно решение, но е твой, подхожда ти, по някакъв начин е запазен точно за теб? Нямаш ли две прекрасни деца, интелигентни и високи, които те боготворят и са взели най-доброто от двама ви? Не се ли гордееш тайно, че твоят начин на съществуване и този на Макс се сливат в почти перфектните характери — това се подразбира! — на твоите деца?“.

В този момент Макс вдига поглед от книгата, сваля си очилата и казва:

— А, мамче, за малко да забравя! Знаеш ли кой ми се обади? Ако ти кажа, няма да повярваш. Пайрот. Каза, че е в Барселона и вдругиден вечерта е свободен. Поканих го на вечеря. Нали си съгласна? Не ти ли се иска да го видиш? Отдавна не сме се събирали.

Макс си сваля очилата само когато иска да каже нещо важно. Понеже това е важно, изчаква за миг отговора на жена си, но Сара не реагира по никакъв начин. Мъжът отново си слага очилата и се връща към книгата си, „Frequent Risks in Polimorphic Transformations of Cocoa Butter“^[1], сякаш не е казал нищо особено.

— Обясни ли ти защо толкова време не е давал признаци на живот? — пита тя.

— Той е зает човек. Ние също можехме да му се обадим, нали така? Кога беше последният път, помниш ли? Може би вечерта в хотел „Артс“, когато му връчиха наградата?

— Да, тогава.

— Колко време мина? Поне шест или седем години.

— Девет — уточнява Сара.

— Девет? По дяволите! Сигурна ли си? Как лети времето! Не знам какво да ти кажа. Не вярвам да не ти се иска да го видиш. Винаги ти е било приятно с Пайрот — Макс отново си слага очилата и се завръща към книгата си на английски език.

Сара се пита как мъжът й е способен да чете трактат за физичните свойства на какаовото масло със същия интерес, който би имал към роман за Шерлок Холмс, но размисля и си казва, че на този етап вече не бива да се изненадва. Много повече я учудва това, което току-що бе чула, и то по няколко причини — Ориол е в Барселона (а не в Канбера, или Катар, или Шанхай, или Литва или някое друго далечно място, където могат да се отварят магазини) и освен това се е сетил, че в този малък град от Западното Средиземноморие живеят двама души, с които е имал нещо общо много отдавна, далеч преди да стане сегашният Ориол Пайрот, който пътува по света, за да дава името си на луксозни заведения и когото съгражданите му с гордост гледат ежедневно по телевизията. Учудва се също, че Ориол се е обадил първо на мъжа й, при положение че редът обикновено беше обратен. Но това, което наистина я накара да онемее от изненада, е, че Макс не си дава сметка за важността на току-що направеното съобщение и й го подхвърли така небрежно, между редовете за полиморфните съединения, след което отново потъна в обичайното си за всяка вечер отсъствие, когато сядат след вечеря, за да смелят храната — или може би живота си, — и оставят последните часове на деня тихо да се изнижат.

Сара размишлява какво точно да каже. Може да отговори като един от персонажите от телевизионния сериал, който спря да гледа, веднага щом установи, че се пристрастява към него: „За бога, Макс, знаех си, че рано или късно ще се появи отново!“. Или да подеме абсурдна сцена на спор със самата себе си: „А ти кога смяташе да ми го кажеш, Макс?“. Но се отказва, преди да е започнала. Макс не е добър в конфронтациите и се съгласява с нея почти веднага. Да се спори по този начин не е никак забавно. Освен това днес е твърде изморена за безсмислени пререкания и решава да не си усложнява живота, а да избере най-лесното решение, което е също най-консервативно, най-егоистично и — би могла да си го признае — най-малодушно. Да избяга.

— Има ли нещо в „Лисео“^[2]?

— Не, вече проверих. Другата седмица във вторник е великото събитие — „Аида“.

— Няма значение. Така или иначе вдругиден не мога. Имам работна вечеря — процежда Сара с уста, свита в гримаса, която трябва да изразява нежелание. — Той не може ли някой друг ден?

Макс отново си сваля очилата. Полиморфните съединения изчакват невъзмутимо, както обикновено.

— Ами не го попитах, но знаеш, че той не се спира. Сигурно програмата му е запълнена.

— Както на всички ни. Всички имаме купища ангажименти.

— Съгласен съм с теб, но при него е различно. Животът му минава нагоре-надолу, от самолет на самолет, пътува в някакви затънтени страни и навсякъде по света. Явно тази година е бил в Япония. Каза, че трябва да ни разкаже. Звучеше много доволен. Какъв човек! Като чергарски воин. А през това време ние напразно го чакаме с готова маса. Все някой трябва да избере спокойния и подреден живот. В края на краищата ние винаги сме били такива, не мислиш ли?

„Спокоен“, „подреден“, „ние“ и „в края на краищата“. Четири израза, които на Сара й тежат като четири камъка.

— Много съжалявам, но няма да мога да бъда с вас. От седмици съм планирала тази вечеря.

„Планирам“, ето един глагол, който очертава посоката. Сара също е заета жена, важна, модерна, натоварена със спешни ангажименти, използваща остри думи за хора, които като нея не могат да си губят времето в съставяне на любезни перифрази.

— А не можеш ли да я отложиш? — пита Макс.

„Защо трябва аз да отлагам? Великият Ориол Пайрот не може ли да се принизи и да промени дори с милиметър плановете си?“

— Невъзможно. Вечерята е с издателя на списанието — отговаря рязко.

— Колко неприятно — на винаги учтивите устни на Макс изведнъж се появява гримаса на искрено разочарование. — Мога да се обадя и да го питам докога ще бъде тук.

Сара прави жест на незаинтересованост, който изглежда много естествено (точно както иска).

— Не се тревожи за мен, скъпи. Ще бъда тук за кафето. Сигурно ще останете да си говорите до късно.

„Скъпи“ е много добре планирана стратегия за обезоръжаване на противника. „Скъпи“ в този случай означава цял куп неизказани неща. Означава „всичко е наред“, означава „не се притеснявай“. Означава „спокойна съм и правя каквото искам“.

— Добре тогава. Ще направим така — казва Макс с почти перфектен тон, изгладен като речен камък след повече от двадесетгодишна връзка и седемнадесетгодишен брак, от които се чувства особено горд. Преди отново да си постави очилата и да сложи точка на темата, два последни практични въпроса: — На терасата ли ще сложим масата или е по-добре вътре? Ще ни поръчаш ли нещо за вечеря?

— Разбира се, татенце. Както винаги.

Сега вече Макс си слага очилата и невъзмутимо се завръща към полиморфните съединения и своя прелюбопитен начин да бъде част от този свят, като приема различни форми, без да се променя в същността си („в същността си“ в този случай означава „химическа същност“. „Всичко е химия — обича да казва Макс, — ние целите сме само химия. Всичко, което става с нас, и доброто, и лошото, са само химични реакции.“). Сара използва, че мъжът й се е отнесъл, както винаги, за да организира мислено утрешния ден. Има записани две срещи в програмата си, управителката ще я чака, за да говорят за тазгодишните халви, а следобед има уговорка с един журналист от известно кулинарно списание, който пише репортаж за най-добрите сладкарски магазини в Барселона. Следователно сладкарница „Ровира“ заема почетно място в неговия списък. Преди всичко това обаче си отбелязва един нов ангажимент, който не бе предвидила, но изведнъж стана много по-важен от всичко останало — да посети празния апартамент на съседката. Би трябвало да го направи още преди няколко дена, но отлага от мързел. Иска да се увери, че мястото е добро, и решава да отиде рано сутринта. Трябва да си подготви удобен наблюдателен пост в тила.

Сара не си спомня кога Макс за първи път я нарече мамче, вместо да я назове по име или с онези нежни обръщения от началото — sweetheart, honey, dear^[3], — но е ясно, че метонимията^[4] бе вследствие раждането на децата, а също и главно по невнимание от негова страна. Сара винаги се обвиняваше за това, не би трябвало да позволи жената у нея да отстъпи пред майката, в която се бе превърнала. Лека-полека следствието замести причината и с течение на годините Макс забрави да я нарича honey, dear и sweetheart с онзи очарователен акцент на истински американец и сега й казваше само мамче. Вече не беше Сара дори пред хората, само много рядко, и то когато компанията не беше от много близки. Вече винаги и пред всички беше мамче. От това я болеше, но не протестираше както в началото, когато бяха още много млади и тя го предупреждаваше: „Не ме наричай мамче! Не съм твоя майка, а нейна!“ и посочваше Айна, която се смееше, доволна да узнае, че езикът е не само забавен, но и полемичен. А Макс се защитаваше: „Но ти си майка на този дом! Ти си най-важната! Това трябва да се признае“. Точно в този момент Сара с тръпка откри, че мъжът й я намира за по-привлекателна, след като бе родила. Завземаше креслото му за четене — той й бе отстъпил своя ъгъл при кърменето на двете им деца и дори й бе позволил да поставя на неприкосновената му маса за книги странни предмети като помпа за кърма, лигавници или кремове за зърната на кърмачки — и когато се инсталираше там с детето на ръце и му даваше да суче, с велико търпение, от което обикновено бе лишена, откриваше, че Макс я гледа глупаво, сякаш се намира пред необичаен феномен, като този поглед понякога й се струваше нежен, но друг път леко я плашеше, защото се чувстваше сякаш някоя чужда жена е заела нейното място.

Сара признава, че по въпросите на кърменето почти нямаше майчин инстинкт, че никога не бе намирала самоутвърждаване в този акт, нито в прекрасната близост с бебето, така широко прокламирана от защитничките на каузата, способни да кърмят години наред, на които дълбоко се възхищаваше. Тя самата си спести кърменето при първа възможност, въпреки че Макс се хвана за главата и не й помогна ни най-малко да се почувства по-малко виновна, отколкото беше. Сара купи половин дузина биберони и големи шишета за сухо мляко от най-скъпото и затвори страницата „кърмене“ само четири месеца след появата на бял свят на Айна. Книгите в ъгъла за четене послужиха за поставка на бибероните и залъгалките, докато Макс продължаваше да наблюдава сцената с глупаво изражение, а въпросът как да се обръща към нея бе забравен завинаги.

Сега, петнадесет години по-късно, й се струва малко смешно да каже на мъжа си, че не харесва да я нарича мамче. Въпросът е загубил давност, както и мълчанието за Ориол. И ако нещо е разбрала за своите четиридесет и четири години, то е, че не си струва да се пилее енергия за загубени каузи.

* * *

Сутринта, както винаги, Сара си приготвя закуска в кухнята, докато гледа новините. Най-много я интересува прогнозата за времето, но само краткосрочната. Ето я — утре вечерта никаква облачност, приятни температури, леко надвишаващи обичайните за края на май, понижена влажност.

Денят не започва добре за Сара, въпреки че прогнозата е идеална, точно каквато очаква. Макс вече е тръгнал за университета след първото кафе, което тя винаги му сервира. Както всяка сутрин, той я целуна по челото и й пожела „Хубав ден, мамче“.

Сара чува звука на затварящата се след него врата и веднага изтичва към мобилния си телефон. От часове иска да прегледа всички съобщения. Прави го методично, едно по едно — есемеси, електронна поща, фейсбук, туитър и накрая гласовата поща. От последните три дни. Прегледът продължава дълго и не дава никакъв резултат. Струва й се странно, че не открива нищо от Ориол. Решава да му пише тя. Първото, което й хрумва е: „Кога пристигна? Къде си?“. Не, не, не. Много е директно. Изтрива го. Опитва отново: „Добре ли си?“. Сега пък й се струва много наивно. Изтрива го. Оставя телефона, изважда филия хляб от едно пликче от фризера и я поставя в тостера. Слага върху масата краве масло и мармалад от лайм, който купува специално от един английски доставчик (защото очевидно в Барселона тя е единствената, която го харесва). Отново взима телефона и опитва за трети път: „Много искам да те видя“. Почти е готова да го изпрати, когато нещо я спира. Съобщението й се струва сладникаво, неестествено, като филията хляб, която току-що извади от фризера. Отново го изтрива. От толкова опити вече се колебае за всичко. Дали не е по-добре изобщо да не му пише. Може би неговото мълчание е преднамерено.

Филията подскача, захранването на уреда угасва и всичко остава в очакване. Една чиния, един поднос, специалният нож за краве масло, мобилният телефон, кърпа за хранене, на която е избродирано името й, дистанционното на телевизора. Не сяда, докато не подреди всичко върху масата. Усилва малко звука и гледа новините, докато маже масло върху филията, както всеки ден.

Чернокож с кървяща длан и с два огромни ножа в другата ръка говори гневно пред камерата. Разбира го, без да чете субтитрите, макар английският й да е скован: „Никога няма да сте в безопасност. Изгонете вашите управници, които пет пари не дават за вас!“. Този човек, обяснява водещият, току-що е заклал бивш английски военен на улица в Южен Лондон посред бял ден. Сара си мисли: „Няма нищо за гледане“. И угася телевизора.

Когато приключва със закуската, отново се връща към тревогите си. Прави още три опита, докато измисли окончателното съобщение. Пише му: „Здрасти“. Натиска „Изпращане“ и без облекчение продължава с предвидения си дневен ред. Програмата й претърпява важно изменение, когато в осем и половина се звъни на вратата и по домофона се чува гласът на объркан доставчик. Магазинът още не е отворен и продавачката не е дошла, но Сара не иска да го връща, защото е сигурна, че той носи шоколада, който вчера не й достигна за изпълнение на поръчките. И наистина, по домофона се чува пещерен глас, който казва:

— Нося тридесет кутии шоколад „Калебаут“.

— Веднага идвам.

Тичешком Сара грабва ключовете — своите и от апартамента на съседката — и излиза на стълбищната площадка. Докато чака да пристигне асансьорът, поглежда дали не е получила съобщение. Оправя си косата в отражението на металната врата. Когато е нервна, не спира да си оправя косата. Макар че сега няма защо да е нервна, не се е случило нищо, всичко е под контрол, необходимият шоколад пристигна, посещението в съседния апартамент е само проучване на терена, още не е решила нищо, а рано или късно Ориол ще отговори, може би още не е станал. Може би си отспива часовата разлика от пътя. Щом вратите се затварят и натиска бутона за партера, асансьорът тръгва. Сякаш обаче е натиснала не само бутона на металната кутия, висяща на въжета между етажите, но и друг, вътрешен. Осъзнава, че нещата изобщо не са под контрол, колкото и да иска да се убеди в противното. Както винаги при появата на Ориол, всичко е с главата надолу. Би искала да знае, между другото, защо е толкова ядосана. Нали никой нищо не й е направил.

Сара бързо се справя с формалностите по доставката. Отваря вратата и моли доставчика да не оставя кутиите пред входа. Преди да свърши, продавачката пристига и се заема с всичко. Сара й казва, че трябва да отиде до банката, и изчезва. През последните две минути пет пъти поглежда към екрана на телефона си, но все няма отговор.

Апартаментът на съседката е в другия вход. Би могъл да бъде близнак на техния, ако сградата не беше толкова стара, толкова тясна и ако някога му беше направен цялостен и скъп ремонт, какъвто направи тя. Тук няма асансьор, принудена е да изкачи четирите етажа пеша. Няма значение. Сара отдавна се грижи за физическата си форма чрез абонамент в ексклузивния дамски фитнес салон, разположен на горните етажи. Отбива се понякога да поплува в закрития осветен басейн, изиграва по някоя партия падел^[5] с директорката на един луксозен хотел на булевард „Диагонал“, който граничи с игрището, и след това минава през сауната. Всъщност от целия фитнес най-много харесва сауната и джакузито, защото не мисли, че пропуска нещо важно в залата за силови упражнения.

Така или иначе благодарение на фитнеса — или поне така си мисли — завършва изкачването до апартамента на Ракел, без да се задъха. Изпълнена е с отвращение от състоянието на стълбището, което се нуждае не само от боя. Вкарва ключа в ключалката, превърта го с трудност, влиза. С прекрачването на прага усеща мириса на отсъстващата съседка, сякаш всеки момент може да се появи, за да я посрещне. Влизала е тук само веднъж, в деня, когато Ракел дойде в сладкарницата и я попита дали може да й направи „много голяма“ услуга, за която ще й каже „насаме“. Посети я следобеда, в часа за кафе. Дотогава познаваше Ракел, защото й беше продавала кроасани, виенски кифлички, понякога щрудели и много топъл шоколад. Тя бе дребна жена, по-близо до шестдесетте, отколкото до петдесетте, вдовица от около пет години, с дъщеря, която живееше в чужбина. Обясни й, че дъщеря й имала нужда от нея и е решила да замине при нея за известно време. Не знаеше колко точно ще отсъства и се надяваше „да остави ключовете от дома си на доверен човек, който да го наглежда, ако нещо се случи“. А също така искаше да помоли, ако не е твърде неудобно, ако познава някого, който иска да наеме апартамент, да го насочи към нейния: „Ще ви бъда много признателна, госпожо Сара. Вие ежедневно се срещате с доста хора и си мисля, че бихте могли да ми помогнете. Но не искам да ви затруднявам, просто в този деликатен момент парите биха ми дошли добре“.

От разговора беше минал повече от месец и най-сетне Сара може да се освободи от вината, че не е стъпвала тук нито веднъж, макар и всеки ден да си припомня, че трябва да го направи. Изненадва я, че всичко е в добро състояние. Ракел е оставила прозорците затворени и мебелите покрити с чаршафи. Не мирише на лошо. След като оглежда навсякъде, се отправя директно към мястото, което я интересува. Изкачва се по витата стълба до спалнята на Ракел, прекосява пипнешком тъмното пространство — щорите на прозореца не пропускат никаква светлина — и излиза на терасата.

Веднага забелязва с голямо задоволство, че мястото е идеално за плановете й. Живият плет пълзи по стената, като се издига над парапета на терасата. Не много, но достатъчно, за да може зад него да се скрие човек с нейния ръст. Има някои пролуки, но не са много и ще й бъдат полезни, за да гледа, без да я видят. Подът има лек наклон, трябва да стъпва внимателно, за да не се подхлъзне. При всяко положение са необходими минимални мерки, за да протече всичко добре: да облече черни камуфлажни дрехи, да си намери удобен стол, който да не скърца и да не тропа, и да си вземе жилетка или може би шал, с който да се наметне. Нощите са все още хладни и доста влажни. Също да махне звука на телефона, много е важно, в никакъв случай не бива да забравя за това.

Още не е получила съобщение, въпреки че непрекъснато поглежда телефона си. Остава още малко в своята наблюдателница. Гледа терасата на къщата си, в непосредствено съседство с тази на Ракел. От този ъгъл нейната има известен аристократичен вид: дървеното подово покритие, масата от тиково дърво, зоната с изкуствена трева — по-малка, отколкото искаше Макс, и по-голяма, отколкото на нея й харесваше, — триместната люлка, хамаците с шест анатомични позиции, закупени във Винсон, растенията, поддържани с любов от програма номер 3 за механично напояване, автоматичният навес, който знае кога духа вятър и трябва сам да се прибере. Имаха голям късмет да купят двата етажа — четвърти и пети — в сградата, в която родителите й бяха прекарали целия си живот, точно преди цените да започнат да растат като сладкиш с много набухватели. Имаха късмет и да намерят добър архитект, който направи ремонта на приемлива цена (всичко беше благодарение на Макс и на неговите хладнокръвни пазарлъци, които я вбесяваха). А най-големият късмет беше, че приеха всичко спокойно, без да страдат при забавяне на работата или при допълнителните разходи, непредвидени в първоначалния бюджет. През същата година родителите й решиха да се пенсионират и да заминат да поживеят на Менорка. Докато траеше ремонтът на техния рай, тримата — Макс, Сара и Айна, която още не бе навършила годинка, — се настаниха във фамилното жилище. Не усетиха как мина ремонтът.

Имотът беше наистина прекрасен. По средата на улица „Архентерия“, добре проектиран, ремонтиран и с асансьор — необичайно за тази зона. В края на осемдесетте събранието на собствениците реши да се включи в един от плановете за обновяване, предприети от общината преди Олимпиадата, и фасадата бе санирана. Цената на сградите веднага се повиши, но леко се понижи — не много — след края на игрите. За първи път Макс и Сара посетиха горния етаж на бъдещото си жилище през 1995. Когато видяха изгледа от терасата към църквата „Санта Мария дел Мар“, той каза: „Искам да вечерям тук всяка вечер до края на живота си!“.

Първоначалната тераса беше малка, едва стигаше за простиране на прането, но си помислиха, че някой архитект би могъл да поправи този и други недостатъци. За другия апартамент, на четвъртия етаж, се наложи да чакат още три години, докато почине самотната възрастна жена, живееща там неизвестно от колко десетилетия. Биха го купили без дори да го огледат, но изиграха добре ролите си. Макс се пазари, Сара за малко да получи нервна криза, а брокерът от агенцията се направи на обиден, но рано на следващия ден им се обади, за да приеме офертата. По време на ремонта всички замесени страни показаха изключителна заинтересованост от събарянето на стените. Вследствие на всичко това се разбраха много добре.

Мезонетът стана толкова хубав и просторен, че когато госпожа Ровира се качи да го види за първи път, очите й се напълниха със сълзи и й хрумна да каже: „Заслужавате този апартамент, дете мое!“. Три години по-късно купиха и втория етаж, единствената част от сградата, която не им принадлежеше. В момента го използваха като склад, офис и съблекалня за работниците, но истинското намерение на Сара бе първият да остане за Айна, а вторият — за Пол. Решаването на тази важна част от бъдещето на децата й, още преди те да са завършили начално училище, бе признак за просперитета, в който живееха.

Сара поглежда екрана на телефона си за пореден път, изпуска въздишка и натиска опция „Напиши съобщение“.

„Здравей?“

„Изпрати съобщението“, „Съобщението се изпраща“, „Съобщението е изпратено успешно“.

Прибира телефона в джоба си. Влиза в стаята на Ракел и оставя всичко, както си беше. Слиза по витата стълба, затваря вратата на площадката, мисли си, че една боя би дошла много добре и би придала на всичко различен вид, както и колко е странно всичко това, което става — едновременно да иска да види Ориол и да не иска. Да не иска да чува за него и да се задушава, когато той не отговаря на съобщенията й. Има късмет, че разполага с апартамента на съседката, което е прекрасно решение. Прекрасно, защото едно от нещата, които не знае защо прави или не прави, е, че все още не е казала на мъжа си за заминаването на Ракел, за нейното може би продължително отсъствие и че през това време й е оставила ключ за апартамента си.

* * *

Ако някой попиташе Сара защо харесва мъжа си, тя би му дала дълго и изпълнено с реална мотивация обяснение. Макс е прекрасен мъж, всички биха се съгласили с това. Като се започне от това как изглежда — като вечен младеж, със светли неостаряващи очи и непокорен перчем, слабото място на майка му. Видът му се оказа сериозен проблем, след като защити докторат, започна да преподава и откри, че повечето от студентите му бяха по-високи, по-силни и по-убедителни от него. Мерките, които взе, за да спечели уважението на възпитаниците си, не бяха точно стратегия. Само трябваше леко да подчертае характера си. Дистанциране, строгост, академична взискателност и крайна задълбоченост. Това бяха неговите козове, поне в началото, за да го взимат на сериозно. С изненада установи, че това имаше ефект, както върху момичетата, така и върху момчетата. Момичетата показваха тревожна тенденция да се влюбват в него и да го нападат със смущаващи признания по време на часовете му или при проверка на изпитните резултати. Той обаче никога не почувства влечение към някоя от тези университетски нимфи, било дори и само физическо. Изглеждаха му повърхностни, луди и преди всичко простовати. Не си представяше нищо интимно или значимо с момичета, които дори не знаят кой е Менделеев.

Макс притежава всичко, което една тъща би включила във фоторобота на идеалния зет. Говори с толкова уважение, че понякога се губи в лабиринта от любезности, никога не става след 6 сутринта, спазва уговорките с точността на църковна камбана, не повишава тон и не изпуска самообладанието си в никаква ситуация — още по-малко пред жена си, — няма големи пороци, нито средни, нито малки (няма дори очарователни слабости като колекционерство или библиофилия), ръцете му не се боят и от домашната работа (когато децата бяха малки, се хвалеше, че е световен рекордьор по сменяне на пелени), справя се с пералнята много по-добре от Сара и зашива всичко, което се скъса в къщата. Не стига това, но и никога не стъпва в кухнята без разрешението на Сара, която не понася да я гледат, докато готви.

Разбира се, ако Сара чува вътрешния си глас понякога да я пита защо Макс не е от онзи тип мъже, с които би искала да остарее, също би могла да даде цял куп отговори. Единствената разлика е, че би ги дала само на себе си, и то със специално разрешение за чувство на вина, а то не се дава лесно, дори когато се правят изключения. Би казала например че Макс е преждевременно състарен. Не че е станал старец на четиридесет и две години; той от двадесет години си е старец, а това е наистина страшно. С него е немислимо да се правят планове за излизане вечер, защото счита сутрешните си задължения за свещени, и ако не си е починал поне осем часа, не е достатъчно ефективен. Няколко пъти, когато все още не приемаше нещата такива, каквито са, тя успя да го завлече на театър или на концерт, но трябваше да понесе последствията — Макс заспа в театъра, а също и на концерта. Освен това съпругът й страдаше от един недостатък, който в обществото се приема относително добре, тъй като често се бърка с природата на гения, но се оказва много труден за съжителство — прекалено е разсеян. Всъщност е толкова разсеян, че понякога е трудно да го накараш да слезе в реалната жизнена среда на хората. Макс прави това връщане в действителността, за да вечеря, и щом приключи, се връща в своето паралелно измерение, откъдето, естествено, преподава уроци, изнася лекции и чете в креслото си. На последно място е сексът. Разбира се, все някъде има и секс. Дали на първо, или на четиринадесето място, зависи от човека. В това отношение не може да се каже, че Макс е безнадежден. Сара няма оплаквания, но само в общи линии. Проблемът започна да се проявява от известно време в малките детайли. Напоследък Макс се опитва да прави любов, без да си сваля чорапите, например. Твърди, че в противен случай му изстиват краката. През почивните дни пренебрегва задължението да се бръсне, но въпреки всичко предявява сексуални претенции в неделя следобед. Когато тя обявява, че ако не се избръсне, няма да се случи нищо, той избира да няма нищо и дава да се разбере, че предпочита да ходи като скитник, отколкото да легне с нея. Бихме могли да продължим, ако не беше толкова трудно да се говори за тези неща.

Когато премисля живота си, Сара осъзнава — все още е прекалено млада, за да прави равносметки, — че всъщност няма истински причини да е отегчена от съпруга си. Това е просто снобизъм, като сегашната мода да се правят бонбони от странни неща, като лук или наденица, което наистина са капризи. Но виж кой го казва! В магазина си тя има пълен щанд с продукти на марката „Ориол Пайрот“ (с портрет на приятеля й на опаковката им), а най-продавана от тях е, естествено, прочутата бонбониера „Приятелски триъгълник с различни вкусове“. Джинджифил, лют пипер и лавандула — какви странни добавки! Това може да хрумне само на Ориол, неслучайно е гений.

Едно е ясно за Сара във връзката й с Макс, а именно че вината е нейна и само нейна. От първия ден, в който се запознаха, знае, че той е наивен, неспособен да направи нещо, което да я подразни, още по-малко да я обиди, нито да си представи какви усложнения и злини хрумват понякога на жена му. Ако знаеше, нямаше да разбере нищо, горкичкият.

В това, че я гледа като идиот, също няма нищо ново. Макс я изяжда с очи от онази първа вечер през април, която можем да считаме за начало на тяхната история. Дори по-рано, защото погледът му изнервяше Сара по време на целия курс по техники на шоколада, където се запознаха.

— Добре дошли на всички — каза Ортега церемониално през първия ден. — Наричам се Хесус, майстор сладкар, и през следващите три седмици ще се опитам да направя и вас такива. Като начало трябва да се осъзнае какво означава това в град с дълга сладкарска традиция като Барселона. Възможно е много от вас да не знаят, че живеят в едно от първите места, превърнали шоколада в специалитет на аристокрацията. От тук е първият сладкар, на име Фернандес, който се осмелил да направи уред за преработка на какао и построил пристанище, от което тръгвали кораби, натоварени с произведенията на големите шоколадови фабрики през деветнадесети век, като тези на Сампонс, Аматлер, Хункоса, Кол, за да поставят начало на традицията и, между другото, да натрупат огромно състояние. Тук са измислени великденските фигурки, които наричаме монас и които майсторът на шоколад Хуан Хинер превърнал в изкуство, излагано на витрините на сладкарница „Мора“ за радост на хората от моето поколение. Разбира се, ако говорим за витрини, не може да пропуснем тези на неговия голям приятел Антони Ескриба, наречен „Моцарт на шоколада“ заради необузданата фантазия, с която го правел. Изобщо Барселона заема заслужено място на световната карта на шоколада, а вие трябва да го знаете, ако искате да оставите имената си в споменатия списък. А сега на работа, че стана късно. Ще започнем с представяне, за да се опознаем малко.

Всичко беше много вълнуващо, но всеки път, когато Сара вдигнеше поглед от работата, срещаше сините очи на Макс, впити в нея. От това той се стряскаше едва забележимо, като уплашена птица, а очите му търсеха друг случаен предмет, на който да се спрат, за да направят по-убедително прикритието му, но изчервяването на бузите му като зрял плод го издаваше. Беше очарователен, непохватен и добър. От километри си личеше, че се е влюбил в нея от пръв поглед. Понякога така се отнасяше, че Ортега трябваше да му направи забележка: „Сега да се концентрираме за малко, господин Фрей, защото това не прилича на трюфел, а на каша“. Курсистът навеждаше глава, духваше перчема си, който винаги се подаваше от готварската му шапка, и няколко минути не смееше да откъсне поглед от сместа си за трюфели, която не ставаше за нищо.

Сара се чувстваше поласкана в присъствието на Макс. Всеки път, когато я погледнеше по такъв начин, сякаш разпалваше непоносимата гордост на незряла жена. Тогава тя беше твърде млада и не считаше, че начинът, по който я караше да се чувства, е една от многото му заслуги. Освен това той изпитваше и професионално възхищение към нея, защото отдалече си личеше, че тя бе курсистката с най-добра техника и колегите й оставаха със зяпнала уста от нещата, които можеше да прави с ръцете си. Проявяваше скромност, твърдейки, че това е семейна черта, защото бе израснала между шоколатиери и бе гледала как се правят халви, сладкиши, великденски фигурки и всичко, което може да си представите, откакто носът й стигаше до плота. По собствените й думи, Сара беше убедена, че носи сладкарството в кръвта си, а талантът е най-доброто й наследство. Колегите й се съгласяваха безапелационно.

И така, Макс прекара трите седмици на курса, без да свали нито за миг поглед от Сара, а тя започваше да се отегчава да го вижда винаги там с онази глупава физиономия. Ако младежът бе спасен от нейното презрение, ако тя все още разговаряше с него и понякога го поглеждаше, то бе по причини, които можем да наречем стратегически.

По време на онзи курс Сара научи много неща — как се приготвят сладкиши за из път от бял шоколад, че температурите са наистина опасни във фазата на размесване, защо традиционните рецепти са за предпочитане пред нововъведенията на съвременните тенденции и защо толкова бързо, дори още преди края на курса, искаше да спи с Ориол Пайрот, най-добрия приятел на Макс и най-ексцентричния колега от групата.

Последният въпрос, несвързан с обучението, й причини най-много главоболия. Можеше да направи списък от десет точки (или повече) за предпочитанията си към класическото сладкарство пред новите екзотични съставки, които бяха завладели всичко, но беше неспособна да навърже няколко логични мисли, за да разбере защо, когато очарователният Макс Фрей беше паднал в краката й, тя желаеше с цялото си сърце неговия невзрачен приятел. Може би всичко се свеждаше до това: неудържимото привличане към нещо, което ни се изплъзва. Над хоризонта от полуприготвен шоколад, докато Ортега обикаляше курсистите и наглеждаше упражнението, тя тайно наблюдаваше Ориол Пайрот и неговото различно излъчване като на грозно пате сред група птици.

Някогашният Ориол Пайрот, може би по-истински от сегашния, имаше онзи горделив и безразличен вид на човек, нехаещ за света около себе си. Беше напуснал дома си и се опитваше да преживява, работейки като сервитьор или разносвач. По някакъв начин беше събрал пари за курса по техника на шоколада, но си личеше, че следващите му стъпки в света на сладкарството ще бъдат на самообучение поради липса на средства. Живееше близо до гара „Сантс“, може би с някой роднина или приятел, когото никога не споменаваше. В най-добрия случай успяваше да спи четири или пет часа нощем, затова сутрин винаги имаше ужасни сенки под очите. Сара не бе забравила представянето на Ориол през първия ден на курса, което не би могло да бъде по-кратко:

— Здравейте, казвам се Пайрот, роден съм в Реус, но от два месеца живея в Барселона. Искам да стана майстор сладкар, но различен.

Всички очакваха нещо повече и наблюдаваха Ориол, който гледаше към пода.

— Би ли могъл да ни обясниш какво влагаш в думата различен? — попита Ортега.

— Ами това. Различен от останалите.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв.

— Откъде идва интересът ти към шоколада?

— От семейството.

— А-а-а. — Ортега най-сетне хвана нишката, или поне така си мислеше. — Родителите ти сладкари ли са? Може би ще ни разкажеш нещо за това.

Ориол се намести по-удобно на стола.

— Ами мислех, че трябва да говоря за себе си.

Ортега беше схватлив и освен това добър човек. Даде думата на следващия, който беше Макс.

— Казвам се Макс Фрей и съм на деветнадесет години. Родом съм от Илинойс, САЩ, но когато съм бил много малък, родителите ми се преместили в Ню Йорк, откъдето всъщност считам, че съм. Живея в Барселона от две години и уча трети курс химически науки. Освен това сътруднича на група за молекулярни съединения към Департамента по кристалография, минералогия и минерални залежи и на един японски университет, който има много дълго име, не искам да ви отегчавам. Ако се питате какво правя в курс по сладкарство, трябва да знаете, че и аз си задавам този въпрос, още повече че не мога да правя нищо с ръцете си, пълна нула съм и дори не вярвам, че ще се науча. Свързано е с дипломната ми работа за поведението на някои липиди (по-конкретно какаовото масло) при определени условия и начина, по който да им придадем, така да се каже, примерно поведение, което в този случай означава да постигнем перфектен шоколад. С други думи, аз съм лудият учен сред вас. Ако всичко върви добре, ще защитя дипломна работа след осем месеца. Всички сте поканени, ако имате желание да дойдете. Извинете за грешките, но все още не ми идват гладко думите на вашия език. Вчера си написах тази реч и я научих наизуст. Надявам се да не съм бил прекалено отегчителен. Благодаря за вниманието.

Речта на Макс предизвика спонтанни овации, които го накараха да се изчерви.

— Казваш, че си на деветнадесет години? — попита Ортега.

— Да.

— Знаеш ли, че си най-младият в курса?

— Да, свикнал съм — Макс сведе поглед. — Вървя две години напред.

Макс отговори, сякаш се срамуваше. Наистина се срамуваше, и то доста. Случваше му се винаги, когато обясняваше за академичната си кариера, което рано или късно се превръщаше в разговор за високите му интелектуални способности и за оценката, получена от важен психолог, констатирал у него „супер надареност и талант“, което именно бе станало повод семейството му да се премести в Ню Йорк, да започне нов живот, а също и за най-лошия ученически кошмар за един деветгодишен хлапак, поставен изведнъж в клас за свръхнадарени единадесетгодишни деца. Било истински ужас.

Онзи ден на урока по техники на шоколада на Макс не му се наложи да дава такива обяснения благодарение на шестото чувство на Ортега, който горе-долу отгатна всичко.

Беше ред на Сара.

— Казвам се Сара Ровира, на двадесет и една години съм и завършвам история. Започнах да уча, защото обичам да разбирам нещата и защото мисля, че ако не знаем нищо за миналото, няма никога да разберем кои сме всъщност. Всички ние сме като една планина от натрупано минало, ако мога да се изразя образно. Всъщност обаче мисля, че сбърках. Истината е, че уча история, но откакто съм се родила, знам, че съдбата ми е зад щанда на сладкарницата на моите родители. Тя е създадена от баща ми през петдесетте години и все още работи добре, с голяма постоянна клиентела. Баща ми иска да се пенсионира след две години, а аз съм единствената му дъщеря, така че знам какво ме чака и това ми харесва. Радва ме мисълта, че ще поема работата и ще бъда второ поколение и продължител на нещо, което си струва. За това съм тук, за да науча нови техники, които да ми служат сега и в бъдеще. И освен това — усмихна се хитро, поглеждайки Ориол, — и освен това, защото се интересувам какво може да прави конкуренцията.

— Това се казва дух! — възкликна преподавателят, който не бе схванал намека в последното изречение, нито си мислеше, че курсистите могат да флиртуват в час. — Много е хубаво това за „сега и в бъдеще“, Сара, много е хубаво.

Макс и Ориол бяха трудни за разбиране приятели, защото на пръв поглед нямаха нищо общо помежду си. Може би тъкмо това беше най-хубавото в приятелството им, че то не се основаваше като други връзки на общите черти, нито на нуждата да ги създават, а на умението да се радват на различията си. Само като ги видеха заедно, всички си даваха сметка, че изобщо не си пасват. Пайрот, с онзи негов вид, малко като хипи, малко като рокер, винаги в строго черно, но с лека нотка на елегантност, която го отличаваше от останалите групи или тенденции. Пайрот беше самият себе си и нищо друго, трудно можеше да се оприличи на нещо познато. Беше и много по-висок от останалите — повече от метър и деветдесет, — широкоплещест, макар и леко прегърбен, като човек, принуден цял живот да разговаря с по-ниски от него, с атлетична талия и мощни мускули, подобно на класическа статуя. Ръцете му бяха кокалести, сякаш скелетът му се опитваше да пробие кожата, а на врата му силно изпъкваше адамова ябълка, която Сара наблюдаваше с прикрито възхищение. По някаква неразбираема причина тази част на мъжката анатомия й се струваше по-привлекателна от всяка друга и когато Пайрот преглъщаше пред нея, Сара изпитваше желание да засмуче врата му като сладолед и да започне да хапе палаво подскачащия хрущял, който всъщност беше ларинксът му.

Сара винаги бе завиждала на мъжкото приятелство. Мъжките събирания й се струваха очарователно вулгарни, придружени с алкохол, с почти тривиално съучастничество, с лекотата на хора, които никога не се самоанализират, нито философстват за смисъла на живота (както по принцип правят жените, щом се съберат в група от повече от една), компанията им придава известна приповдигнатост и най-вече — някаква изключителност на характера. Когато мъже се събират на разговор за свои си неща, жените не са поканени. Толкова е лесно.

След края на първата седмица от курса, един петък, когато всички бяха напуснали класната стая като на пожар, Ортега откри, че необяснимото трио все още се мотае наоколо.

— На вас не ви ли се прибира вкъщи, младежи?

Тримата, Пайрот, Сара и Макс Фрей, без ентусиазъм отговориха отрицателно и това накара преподавателя, малко пред пенсия и влюбен до мозъка на костите си в своята работа, да им предложи нещо, което не се бе осмелявал да прави с други от курсистите:

— Искате ли да ви покажа някои много полезни номера за украса?

Тримата веднага се съгласиха и отново потърсиха престилките, ръкавиците и останалите си принадлежности с чувство на привилегированост. Ортега заключи вратата на класната стая отвътре и създаде атмосфера на съзаклятие и близост, която много помогна за извънредното обучение. А след това дойде най-хубавото. Това бяха час и четиридесет и пет минути, в които майсторът, преди всичко много щедър човек, разкри пред тях някои от професионалните си тайни.

— Да се преподава на хора, които искат да учат, е привилегия — каза той след приключването на урока с очи, светнали от възторг, че е споделил част от времето си с многообещаващата млада кръв на професията му.

След края на урока учениците му също бяха прекалено възторжени, за да се приберат у дома си просто така.

— Е, Макс? Да пийнем по биричка? — предложи Пайрот, като гледаше само Макс.

— Of course^[6] — отговори американецът, преди да изчезне зад вратата на тоалетната.

Пайрот и Сара останаха сами. Тя се чувстваше малко неловко, понеже не беше включена в поканата.

— Аз също обичам бира — каза.

— А, извинявай. Не мислех, че искаш да дойдеш.

— Може ли?

— Не знам какво да ти кажа. Макс е разбит и има нужда да говори.

— Аха. А ти си му изповедник…

— Горе-долу. Нуждае се от мъжки съвет.

— Това значи, че има проблеми, които ние жените не можем да разберем? — попита Сара предизвикателно.

— Не. Означава, че има проблеми с жените.

— Тоест трябва да говорите по мъжки.

— Точно така.

Звучеше по-фалшиво от всичко, което Сара бе чувала в живота си. Но щом Пайрот бе започнал опасната игра на лъжи, тя реши да не остане по-назад.

— Не се притеснявай. В това отношение съм като мъж.

Ориол облещи очи като кукумявка. Не се случваше всеки ден да впечатлиш чудака в групата. Сара се наслади на момента, сякаш бе малка петифура, току-що направена в сладкарницата.

— Какво точно искаш да кажеш?

— Че си падам по момичета.

Изръси го неочаквано, без да помисли за последствията, които естествено бяха незабавни. Пайрот никога не бе познавал лесбийка и изведнъж любопитството му надделя над всички важни неща, които с Макс трябваше да си кажат по мъжки.

— Никога не съм говорил за цици с жена! — каза той с глуповато изражение.

— На твое място не бих пропуснала случая.

Когато Макс излезе от тоалетната, бирената компания вече беше тричленна, с много интригуващ лесбийски елемент.

Онази вечер приятелството им официално доби форма на триъгълник, макар и да е трудно да кажем дали бе равностранен или някакъв друг вид, но може да твърдим, че се основаваше не на една, а на две лъжи. Струва си да се помисли за това сега, след толкова години.

* * *

В деня на вечерята с Пайрот Макс спазва сутрешните си навици, но Сара — не. Не й е до тях. Върти се в леглото до осем и половина и веднага след ставане пие две сини хапчета против главоболие. Обажда се в магазина и казва на продавачката да се заеме с всичко, защото тя трябва да напише една статия и до обед няма да слезе. Това е най-истинското й оправдание (ако не беше така развълнувана, то не би било оправдание). От списанието са много търпеливи с нея, никога не я притискат за статиите, дори ако ги предаде със седмици закъснение, публикуват ги веднага и й плащат съвсем редовно. Много повече, отколкото може да се желае в тези трудни времена за пресата и живота.

Сара не обича да отсъства от магазина по цял ден. Има чувството, нещо средно между отговорност и арогантност, че нищо не е същото, ако нея я няма. Майсторите от цеха владеят прекрасно техниките, от години работят с нея и познават стила и маниите й за съвършенство, но по някаква причина то им убягва, в работата им липсва мъничко дух, нотка на нещо нематериално, което тя притежава, но за нещастие не може да им предаде. За деветнадесетте години начело на сладкарницата дните, в които не е стъпвала там, могат да се преброят на пръстите на едната ръка. Отсъствията й винаги са били по форсмажорни причини, като например постъпване в болницата, за да роди някое от двете си деца.

Днешният случай е обявен за форсмажорен.

В продължение на два часа Сара си губи времето с хиляди неща. Лакира си ноктите на краката в тъмновиолетово с лака, който си купи последния път от Андора (на шишенцето пише, че е „цвят доминатрикс“) и още не беше използвала. Подрежда чекмеджето с приборите. Изпива три чаши кафе, а с последната взема още едно синьо хапче за главоболие, което все не й минава, и си мисли, че се пристрастява към кодеина. После решава, че е време да направи нещо полезно, и започва да съставя меню за вечерята. Пайрот е алергичен към морски дарове и това малко усложнява нещата, но не особено. За щастие днес е сряда и в цеха няма много работа; може да поиска да й приготвят нещо по-специално, без поръчките да изостанат. Салата „Табуле“ е добро решение, може би с някаква бяла риба като второ блюдо. Камбала с трюфели би било добре, но по-екзотично е морски дявол с ягоди, а освен това момчетата го правят чудесно. Също е възможно Макс да предпочете студена вечеря със салати, придружена от съблазнителни десерти. Трудно е да впечатлиш с новости човека, измислил — и продал на цената на златото — шоколадов сладкиш за мирисане вместо за ядене, но по отношение на традицията няма две мнения: тук тя е на свой терен, а Ориол няма думата. Беше мислила да сервира ледени катании^[7] — най-вкусния й специалитет, — но сега й се струва малко и мисли сама да приготви много горчиви и много черни трюфели, които ще сервира с лек крем „Англез“ и конфитюр от червени плодове. Кремът и конфитюрът ще поръча на момчетата от сладкарницата, но трюфелите ще бъдат нейни и мисли да им отдели подобаващо внимание. Пайрот ще остане смаян и ще даде на съпруга й добър повод за ревност.

Пита се дали Макс ще одобри менюто, когато телефонът иззвънява и самият той я пита дали вече е помислила какво ще вечерят, като иска инструкции. Освен това желае да узнае и други подробности, като например дали ще бъдат навън, или в трапезарията — той предпочита, както винаги, терасата — и дали е видяла прогнозата за времето. Притеснява я, че мислите й са така добре координирани с неговите, сякаш мозъците им са свързани с блутут. Вероятно съжителството синхронизира нервните окончания на съпрузите до степен да станат като близнаци; неизбежно явление, но въпреки това потискащо.

— Ще сложа масата отвън — казва тя — и ще намериш всичко готово. Само трябва да махнеш салфетките от чиниите и да сложиш порциите. А, и не забравяй да извадиш десертите от хладилника петнадесет минути, преди да ги сервираш. Ще ги оставя в отделни чинии, за да е по-лесно. Синоптиците казват, че няма да вали. Мисля, че не пропускам нищо.

— Чудесно! — Макс подскача от другата страна на телефона.

— Благодаря ти, че мислиш за всичко, скъпа. Много ще ни липсваш.

И затварят. Едновременно.

Няма никакво съмнение относно искреността на последните му думи. Мисли си обаче, че без нея вечерята ще бъде истинска среща на двама стари приятели. Присъствието й само би напрегнало обстановката. И в този момент, макар че си е обещала да не го прави, поглежда отново екрана на мобилния си в очакване на съобщение от Ориол. Най-лошото е, че вече знае — ужасно е, че го знае! — съобщение няма, няма и да има.

За трюфелите Сара използва остатъка от шоколада от деветдесет и девет процента. Той е силен и горчив, с индивидуалност, от онзи, който ти е жал да го сервираш на кого да е. Вика продавачката, за да й каже, че трябва да подготви мястото й в цеха и продуктите за три часа, защото мисли да прави трюфели, като използва появилото се от известно време затишие.

Трюфелите й отнемат половината следобед. Работи усилено. Просто да си оближеш пръстите, точно така искаше да се получат. Отнася ги в апартамента, слага масата и приема доставчика от магазина, който донася камбалата и една салата от лимец, избрана в последния момент. Украсява масата с две ароматни свещи, но веднага й се струва, че това е лошо решение, и ги маха. На тяхно място поставя панер с различни видове хляб — дори има такъв с колбаси — и го покрива с безупречно бяла кърпа за хранене. С последен поглед одобрява всичко — масата, покривката, възглавничките на столовете и навеса, който предпазва от погледите на съседите и придава на всичко по-интимна атмосфера. Тогава й хрумва да направи малка промяна в украсата на трапезарията.

От една витрина изважда бялата порцеланова шоколатиера. Тя има форма на круша с размер около двадесет сантиметра. С течение на времето е претърпяла някои щети — няма капаче и дървената лъжичка, която би трябвало да служи за разбъркване на съдържанието. На дъното един надпис със сини и леко наклонени букви напомня за далечна и непозната ръка: „Je suis à madame Adèlaide de France“. Сара отново го прочита и й се струва, че трябва да продължи с проучването — или каквото и да е, — което бе започнала преди години. В този момент си казва, че дори не помни къде е оставила купищата листове с бележки за шоколатиерата, но решава при първа възможност да ги потърси и да направи нещо с тях. В края на краищата мадам Аделаид и тя са част от една и съща история, която се свързва в този прекрасен и деликатен предмет, попаднал за щастие в нейните ръце. Гали го, сякаш е малко животинче, търси грапавината на отчупеното връхче, съжалява за загубата. Интересно е как предметите стават част от нашия живот, сякаш са живи същества.

Откакто купи тази шоколатиера, я бе използвала само веднъж, още същата вечер. Отново бе в компанията на Ориол и Макс. Така разбраха, че побира само три малки чаши. Странно количество за трима. Затова от самото начало си помисли, че съдбата бе решила предметът да стане неин. По онова време Сара все още мислеше, че всичко се случва по някаква причина. Каква наивност, не е истина!

Както очаква, шоколатиерата леко се е напрашила. Отнася я на мивката в кухнята и я измива с вода и сапун, много внимателно, както се къпе бебе. После я избърсва с домакинска хартия и я връща в трапезарията, за да я постави на масата, на място, където всеки минаващ задължително би я видял. Иска нейната шоколатиера и малкото късче обща история, събрано в нея, да налагат присъствието си по време на вечерята, като аромата на някой от онези трайни парфюми, от който не можеш да се отървеш, колкото и да искаш. Сигурна е, че Ориол ще си спомни веднага щом я види. А когато си спомни, ще стигне дотам, докъдето тя иска да го отведе. Място, което, ако зависеше от Сара, той никога не би напуснал.

Декорът е готов и тя се облича сякаш също ще присъства на вечерята. Особено старателно се гримира и сресва. Мята чантата си на рамо и излиза от къщи само десет минути след пристигането на Макс с виното за вечеря — бутилка бяло и бутилка червено, както обикновено, — целува го по челото преди тръгване и му пожелава приятно прекарване.

Сара тайничко изважда ключовете, преди да излезе на улицата. Не вярва Макс да я наблюдава през терасата — никога не го прави, — но за всеки случай се оглежда. Няма опасност. Влиза във входа на съседната сграда и се промъква като сянка в тъмнината на стълбището. Чувства се като крадец, като измамен съпруг, решил да научи истината. Пипнешком търси ключалката. Едва вътре се успокоява, но не пали светлината. Качва се на горния етаж, отваря вратата на терасата, опитва се да я подпре с нещо, за да не се затвори с трясък. После се заема със стола. Вече си е харесала един в ъгъла на спалнята на Ракел. Изважда го на терасата, поставя го точно пред една от пролуките на живия плет и се опитва да различи обектите, които я интересуват. Всичко е перфектно, както установява с вълнение.

Наблюдава как Макс оглежда чиниите под кърпите за хранене. Вижда го как си открадва парче аншоа от салатата, как гледа със задоволство подредената маса и хвърля поглед на ръчния си часовник. Минават две минути. Когато се позвънява на вратата — точността на Пайрот странно противоречи на личността му, — сърцето на Сара се преобръща. Макс излиза от сцената, за да му отвори. Сара се подготвя за момента.

„Какво е усещането да видиш някого, за когото си мислил ежечасно през последните девет години?“ — пита се безмълвно.

За щастие или нещастие всеки момент ще разбере.