Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (32)

Финал
Мадам Аделаид

Скъпа сестро Виктория,

Вчера най-сетне победих мързела и посетих порцелановата фабрика, както бях обещала. Откакто баща ни заповяда да я преместят в близкия град Севър, все отлагах този момент. Въпреки резервите си, трябва да призная, че посещението ми беше много приятно. Бях посрещната с всички почести от директора, твърде разговорлив човек, който се постара да ми покаже и последното ъгълче на сградата — от оградата от ковано желязо до цеховете, скрити под покрива на третия етаж. Признавам, че останах силно впечатлена. Всички майстори, които работят там — скулптори, стругари, зидари, гравьори, бояджии, златари — извършват прекрасна работа, която се боя, че не успях да похваля достатъчно по време на посещението си по причини, известни и на двете ни. В края на краищата те са поданици на нашия баща и не заслужават ничие пренебрежение. Не искам да си мислят, че не одобрявам присъствието им така близо до двореца. Всъщност аз го одобрявам. Приятно ми е да имам толкова изящно производство близо до дома. Приятно ми е, че Франция го има. И аз като вас, скъпа сестро, се възхищавам на финото изкуство на порцелана. Приветствам, че в Европа успяхме да проумеем тайните му и не е нужно да го купуваме от Ориента, както правехме преди. Считам за голям напредък, че има чинии, кани и лампи, произведени от фина френска глина. Никой никога няма да може да ме обвини, че не обичам страната си!

По време на посещението, което беше дълго и измори краката на придворните ми дами, но не и моите, си наложих понякога да се усмихвам. Не беше лесно, защото през цялото време си мислех знаете за кого. Ах, какъв ужасен гняв изпитвах! Не исках да си спомням за нея, хиляди пъти се бях зарекла упорито, че няма да го правя. Повторих си го и преди да вляза, но въпреки всичко… Не, няма да оскверня този лист с името й. Когато човек напише нещо, то става реално, осезаемо, придобива живот. Нейното име не бива да остане никъде, макар да знам добре, че това ще стане, може би дори повече от нашите имена, сестро. Ако вчера ме бяхте запитали какви са заслугите на тази жена, веднага бих ви отговорила: „Никакви“. Или, още по-зле, бих ви казала с недостойна отровна ирония: „Нима има заслуги, които да покаже извън леглото на баща ни и облечена с дрехи?“.

Вчера обаче, след посещението ми в порцелановата фабрика, помолих да ме оставят за миг сама в каляската. Нужно ми бе да помисля. Там признах пред самата себе си, че човек, пожелал да съществува такова място, все трябва да има някаква заслуга. Най-малко добър вкус. Знаете ли, че един алхимик от фабриката е измислил цвят специално за нея? Светлорозов, съвсем не грозен. Художниците го използват за всички предмети, поръчани от нея. А тя очевидно поръчва много. Стори ми се, че майсторите се гордеят, че са на нейно разположение, което ме наведе на мисълта, че е щедра господарка. Никога не бих повярвала, че ще го кажа, но мисля, че мадам дьо Помпадур е направила нещо добро за страната ни. Ето защо най-сетне написах името й. Знаете, достатъчно е човек да не иска да мисли за нещо, за да започне да мисли само за него. Вече ви казах, че през цялото време, докато се разхождах из фабриката, тя бе в мислите ми. А сега вече не съм там, но отново мисля за нея. Обаче не приемайте, че одобрявам сладострастията, които е извършвала и извършва с краля. Това никога няма да се случи! На мнение съм, че за да се покровителства изкуството, не е нужно да се прелюбодейства с някого. От друга страна, признавам, че има много жени, които прелюбодействат, без после да направят нищо полезно. Но по-добре да замълча, защото накрая може и да й простя.

Посещението приключи на първия етаж, където се съхраняват глината и останалите суровини. С желание да ми угоди, директорът на фабриката взе легена на един умивалник, показа ми го и ми предложи:

— Може би мадам ще склони да избере глина, от която да изработим някой желан от нея предмет? Ако ни подскажете какво предпочитате, бихме могли да го изпечем по ваше желание.

Не се наложи да се замислям.

— Бих искала една шоколатиера — отвърнах.

— А, разбира се — каза директорът. — Цяла Франция знае с каква изтънченост дамите от Версай пият шоколад.

— Да, много го обичаме. Семейна традиция — отговорих аз.

— Естествено. Нали вашите предшественички са наложили този обичай в двора?

— Точно така. Ана Австрийска, майката на моята прабаба, поръчала да донесат шоколад от Испания, когато тук още не познавали вкуса му. Тя била дъщеря на испанския крал Филип ІІ, а по онова време единствено нашите съседи познавали достойнствата на тази изкусителна напитка. По-късно прабаба ми, Мария Тереза, го направила популярен в двореца. Тя не била много блестяща жена, макар че била съпруга на Краля Слънце. По-скоро е била най-тъжната жена, стъпвала някога в салоните на Версай. Животът в двореца не й харесвал, въпреки че била първата му господарка. Преди съпругът й да имал блестящата идея да го преобрази, мястото било просто павилион, в който прибирали оръжията за лов. Мисля, че единствените моменти на щастие за прабаба ми през целия й живот били, когато пиела шоколад. Сервирали й го в малкия си салон, далеч от протокола и помпозните ритуали, които така я потискали. Казват, че когато за първи път видяла градините на Версай от балкона на Огледалната зала, почувствала желание да скочи и да се убие. За жалост, скоро умряла, разядена от тайнствена болест. Не твърдя, че е било тъга. Тъгата във Версай е смъртоносна, ако не се намери лек за нея.

— Изненадам съм, мадам. Вие сте извор на мъдрост — каза директорът.

— Опитвам се да бъда информирана, това е всичко.

— Ще бъде истинско удоволствие да изработим за вас шоколатиера, прославяща знатните дами от рода ви, които изброихте. А също и да ви донесе щастие, ако е възможно. Какъв цвят предпочитате?

— Бял. Бялото ме успокоява.

— Много подходящо. Желаете ли да я декорираме?

— Предпочитам да е гладка. С голяма дръжка, за да е по-удобна.

— Виждам, че имате много точна идея. Нещо друго? По отношение на размера?

— Нито много голяма, нито много малка. Да побира три чашки. Всеки ден пием по толкова на следобедна закуска.

— Удоволствие е да ви служа.

— И още нещо. Без маркировка. Знам, че имате обичай да отпечатвате на съдовете инициалите на краля.

— Да, госпожо. Така пожела мадам дьо Помпа…

— Е, аз бих предпочела да не ги виждам. Мислите ли, че е възможно?

— Разбира се, мадам, така ще бъде. На мястото на инициалите ще поставим надпис, който да ви назовава като притежател на съда. Ако сте съгласна, разбира се.

— Съгласна съм.

— Дали ще отгатна, ако предположа, че за надписа предпочитате син цвят пред розовия?

— Отгатнахте. Син.

— Добър избор. Синият цвят е много приятен.

— И аз мисля така.

— Тогава, мадам, остава само да изберете материала. Ще ми окажете ли честта?

Директорът ми показа глината и пясъка и ми посочи правилното съотношение между тях — четири шепи каолин, шепа и половина кварцов пясък и една шепа от някакъв стрит камък, който на латински се нарича albus^[1].

В легена се образува купчина прах.

— Това е вашата шоколатиера, мадам. Дано много години да бъде с вас — каза любезният ми водач, като я посочи. — Само след няколко часа ще можете да я ползвате.

А сега ви оставям. Шоколатиерата току-що пристигна и тръпна от нетърпение да опитам съдържанието й. Знаете какво казват: желанието за шоколад не бива да се отлага или потиска. Човек трябва да знае кога да се отдаде на изкушението.

Целувам ви с искрена обич,