Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (6)

Интермецо №1
Капаче

… Разбира се, че може, момиче, влизай, влизай. Не видя ли надписа, който съвсем ясно казва „Отворено“? Знам, че по това време не се очакват клиенти, но все се намира някой да тропа, като теб. Все има кой да влезе и да намери каквото търси. Понякога дори откриват неща, които не са знаели, че търсят. Как ти се струва? За всичко си има причина. Да не би да мислиш, че е обичайно да влезеш в антикварен магазин в пет часа сутринта? Може би някой предмет чака на пристанището, а светлината на моя магазин е като фар за моряците. Вика ги, привлича ги, макар и да не знаят защо. Ти, момиче, влезе тук да търсиш нещо и съм сигурен, че ще го намериш.

А-а, може би търсиш това. Този стар напукан порцеланов съд ти харесва, нали? Това е много фина старинна порцеланова шоколатиера. Погледни я на светлина и ще видиш колко е прозрачна, наистина изключителен предмет. Но за нещастие капачето й е загубено и може да се разбере, че е шоколатиера само по улейчето. Издадено е нагоре, виждаш ли? Така е, защото едно време са сервирали шоколада с много пяна. Вече не си спомням колко струва. Сигурно е написано на етикета, закачен на дръжката. Виждаш ли какъв финес? Три хиляди песети ли пише? Струва ми се, че е съвсем умерена цена, но въпреки това мога да ти направя малка отстъпка. Имам чувството, че този предмет очаква именно теб. Знаеш ли, седи си тук повече от двадесет и пет години. Двадесет и пет години, без никой да го забележи и да прояви някакъв интерес. И ето че един хубав ден идваш ти, почти дете, в пет часа сутринта, и случайно ме сварваш да подреждам документи, защото не мога да заспя, отиваш направо при старата шоколатиера на Аделаид и бам! — харесваш я. Чакали сме те, момиче. Нещата не стават просто така. Шоколатиерата е била определена за теб, още откакто е купена заедно с много други вещи през хиляда деветстотин — чакай да помисля! — хиляда деветстотин шестдесет и пета, точно така. Теб дори те е нямало на този свят, нали? Ето, виждаш, още не си била родена, а тук вече те е чакала една прекрасна вещ, само теб. Как каза, че ти е името?

Хайде, седни, Сара! Помисли си! Забеляза ли надписа на дъното? Яркосин, благороднически. На френски гласи: „Принадлежи на мадам Аделаид от Франция“. Навремето направих някои проучвания, нямам друга работа. Като си помислиш, това ъгълче от света не интересува никого. Такъв фин порцелан не може да е принадлежал на кого да е. Мисля, че е произведен във фабриката в Севър, много близо до Париж. Малко е странно, че няма характерната за кралските продукти марка — съзвездие от две „L“, инициалите на крал Луи, и още една буква, която е различна в зависимост от годината на производство. Макар че няма значение, в такива случаи често се правят изключения. По-важна подробност е цветът. Този искрящ син цвят на буквите е много характерен, бих казал, че е уникален. Използван е за първи път във фабриката през 1749 година. Между другото, севърската фабрика за порцелан е каприз на мадам дьо Помпадур, фаворитката на крал Луи XV — възхитителна жена, която не само споделяла леглото на краля, но била и близка приятелка на кралицата и домакиня на дворцовите празненства във Версай. Всичко това е постигнала едва на двадесет и три години, представяш ли си? Ти на колко си, ако не е неудобно да попитам? Ето, виждаш ли? Почти сте на една и съща възраст. Ето още една дама, която много добре е знаела какво иска.

Но да не говорим празни приказки. Ставаше дума за фабриката за порцелан в Севър, нали? Била създадена по прищявка на невероятната мадам Помпадур, но с парите на краля, който имал цяло състояние за харчене. Затова станала кралска фабрика за порцелан и в продължение на много години работила само за Версай. Знаеш ли колко много хора имало във Версай? И всички те се нуждаели от чаши и чинии, и кани, и легени, и фигурки, и то в големи количества, фабриката произвеждала извънредно деликатни порцеланови предмети, истински шедьоври на изкуството, някои с несравнима барокова красота. Сигурно са правели и дребни предмети по поръчка на кралското семейство, според личните вкусове на всеки един. Прословута е страстта към шоколад на дамите от Версай и главно на първата дама, горката Ана Мария Австрийска. Бедната, толкова била отегчена, че единственото удоволствие в живота й било да се тъпче с шоколад. Освен това е известно, че шестата дъщеря на Луи XV се казвала Аделаид. Тя, разбира се, се родила в двореца, но умряла в изгнание в Италия, след като гилотината свалила главите на няколко души от семейството й. Аделаид била знатна дама, мразела фаворитките на баща си и притежавала култура на истинска дофина. Жена, изморена да бъде жена, която се оставила да бъде смазана, защото не могла да го избегне. А била красива. Много красива!

Извинявай, Сара, че прекалявам с възхвалите на тия сенки от Версай. Госпожа Аделаид от Франция буди у мен едновременно възхищение и тъга. Съдбата й на беглец в една неузнаваема Европа, докато Наполеон си играел като дете на завладяване на света… Бедната възвишена душа, в кой ли точно момент се е видяла принудена да се прости с шоколатиерата, поръчана от самата нея? „Семпло, моля, искам нещо семпло, без украшения, без цветя и без разсъблечени богини. И да е малка, само за мен, защото никога не пия повече от три чашки.“ Сякаш чувам нежния й глас как казва тези думи на личната си камериерка, за да ги предаде на куриера, очакващ вън, в двора на двореца, и за разнообразие наблюдаващ облаците над пищните фасади. В кой ли момент я е видяла за първи път и си е казала: „Точно такава си я представях. Семпла. Различна“. Не може да е било преди 1749, нито след 1785 година. Невъзможно е да знаем точния момент, макар че обичам да си представям мадам Аделаид от картините на Версай, с бледи страни, като този порцелан, а очите й като на дива птица, изпълнени с интелект и трагизъм. Все още млада жена, най-много на двадесет и пет години, която поръчва да й сервират ежедневния следобеден шоколад, докато обмисля намесата си в управлението на своя дядо, а по-късно и на своя брат. Управлението, което й било отказано не защото е негодна, а защото се е родила жена.

Виждам, Сара, че се интересуваш от разказите ми. Ти си от хората като мен, които вярваме, че всички минали събития са живи сред нас. Ето защо ентусиазмът ти заслужава отстъпка от цената. Как ти се струва да ти я дам за две хиляди? Това е нещо друго, нали? Докато си мислиш, ще ти разкажа втората част на историята, в която вече участва и моя милост. Как се натъкнах на тази прелест, без изобщо да съм искал. Беше през ноември 1961 година, само седмица след смъртта на госпожа Антония Сампонс, която освен образец на праволинейност, беше много богата и много грозна. Някои казват, че точно затова починала, без да има наследници и оставила цялото си състояние на фондации, музеи и за благотворителност, но не искам да говоря за външния й вид, защото не съм специалист.

Госпожа Антония Сампонс беше единствена дъщеря на производителя на шоколад Антонио Сампонс, когото днес помним главно защото е дал името си на онази сграда на „Пасео де Грасия“, превърната от Пуч и Кадафалк в чудо на модернизма. Знаеш за какво ти говоря, нали? Точно до сградата „Батло“ и много близо до „Лео и Морера“. Антонио Сампонс бил пионер на грандиозни новаторски реформи и може би причината всички наши съграждани да се впуснат в надпревара кой да построи сграда с повече цветове, скулптури, стъклописи или кули.

Имах късмет да вляза в дома на Сампонс точно една седмица след смъртта на собственицата й, нещо, с което малко хора могат да се похвалят. Видях мозайките в романски стил, красивите тавани, облицованите с коприна стени, мебелите от тъмно дърво, както самата тя ги бе подредила, гардеробната, леглото с балдахин, кабинетът с прозорци от цветни стъкла, музикалната зала. Там госпожата слушала живите предавания от операта „Лисео“, когато вече не можела да излиза от къщи. Бях поканен от изпълнителя на завещанието на покойната, който беше и директор на оркестъра на операта. В групата ни беше и един общински инженер, един историк, експерт по индустриализацията на Каталуния, и мисля, че имаше и един свещеник. В това обаче не съм напълно сигурен, защото не успях да разменя с него и две думи. Спомням си, че бяха подготвили кашони с различни предмети, които не били разпределени в завещанието. Наследството на госпожа Сампонс беше огромно. Включваше дарения за много музеи, а самата къща трябваше да се превърне във фондация за опазване на голяма част от художествените произведения, истински съкровища, намиращи се в нея. Спомням си, че чух да се говори за бъдещ музей на шоколада и един от присъстващите искаше да събере предмети за постоянната му колекция. Имаше колекции от стикери, които някога са се продавали с шоколадовите блокчета, медни съдинки, няколко картини и стари рекламни афиши на шоколади „Сампонс“ — „“Сампонс" са най-желаните шоколади!", — както и огромна сбирка от чертежи на индустриално оборудване за производство на шоколад, твърде сложни за мен.

Сред всички онези вещи беше и шоколатиерата на мадам Аделаид. По онова време още имаше капаче с отвор по средата. Знаеш, че от него трябва да се показва дръжката на бъркалката. Щеше да изглежда като нова, ако нямаше видима пукнатина на улейчето. Още отначало я забелязах, макар че беше включена в предметите за бъдещия музей и беше ясно, че не мога да я имам.

— Елате тук, ако обичате — ми каза любезният господин, изпълнителят на завещанието, и ме въведе в едно помещение с изглед към „Пасео де Грасия“. — Това са нещата, които съм ви заделил. Ако ви интересуват, кажете колко бихте заплатили за тях.

Информацията, че в дома на Сампонс се нуждаят от антиквар, бях получил от един приятел. Беше огромен късмет, защото не всеки ден може да се влезе в такава къща. В моята професия, когато се озовеш на място от подобна класа, е почти сигурно, че ще излезеш с нещо хубаво в ръцете. Дори да са само спомени, които съм запазил за теб, момиче. Спомените не струват пари, но са нашето най-голямо съкровище, ако искаш да знаеш. Понякога си струва да платиш за някой хубав спомен. Жалко, че в магазини като моя не можеш да си купиш памет. Тогава щях да бъда много богат. Има хора, които биха убили, за да се сдобият със спомени, различни от тези, които имат.

Но да се върнем към ноември 1965 година. Казах ти, че имах един приятел, който ми пошушна, че в онази къща би могло да се намери нещо за мен, защото правели пълна ликвидация, абсолютно пълна, на семейното имущество. Било сигурно, че след разпределението ще останат вещи, които никой не иска. Обикновено се получава точно така. Веднага се обадих. Определиха ми среща за следващия ден. Вече си представях какво ми предстоеше — когато се опразва някоя къща, винаги остават вещи за прибиране. Това е моята роля в тази история. Ролята на вехтошар.

Казах ти, че ме отведоха в една осветена стая с изглед към булеварда. Там ме очакваше цяла камара от всякакви предмети. Имаше една повредена шевна машина, колекция кристални чаши от различни сервизи, тръстикова кошница, в каквато обикновено спят котките… Камара неща, които имат стойност само за своя стопанин, и то невинаги.

— Е? Как ви се струва? — попита изпълнителят на завещанието, изникнал изневиделица с плашещо решителен вид.

— За всичко ви давам четиристотин песети — му казах.

— Става, ако ги отнесете веднага — отвърна той, без да се замисля и за секунда. Приятелят ми имаше пълно право, нуждаеха се от някого просто за да изхвърли боклука. Трябваше да предложа двеста.

— Добре. Разбира се.

Златно правило в професията ми е: „Не си тръгвай без стоката!“. Ако я оставиш, после все нещо липсва.

Започнах да опаковам вещите. Изобщо не бързах да си тръгна. С крайчеца на окото си наблюдавах как другите господа, всички с костюми и вратовръзки, уреждаха своите договори. Представителят на бъдещия музей изучаваше старите рекламни афиши и правеше възторжени коментари.

— Вижте! Това е една от прочутите рисунки на Рафаел Пенагос! А погледнете този другия, на Амадео Лакс! Колекцията е наистина великолепна.

Тогава забелязах как взима шоколатиерата от масата.

— Казвате, че има някакъв надпис на дъното?

Обърна я, без изобщо да внимава. Капачето падна на земята и стана на парчета.

— По дяволите! — възкликна мъжът, когато видя какво бе направил. — Мислех, че капачето е закрепено. Ще събера парчетата. И таз добра!

Диригентът на този оркестър от грубияни се появи след малко, за да си получи парите за предметите, които бях опаковал. Носеше повредената шоколатиера.

— Ако искате, я вземете — каза той. — В този вид никой не се интересува от нея. Не може да бъде изложена в музея. Жалко, защото е много специална вещ.

Остави я върху кутията на шевната машина. Стори ми се, че порцеланът тихичко го проклина, проклина онези дървеняци, които нямаха дори представа как да се отнасят с истински стойностните неща. Извадих от джоба си пачка с банкноти, отброих колкото бяха нужни да платя уговореното и поставих шоколатиерата на мадам Аделаид при другите предмети.

Ето как тази прекрасна антика попадна в моя магазин.

В началото, когато осъзнах, че е наистина ценна вещ, мислех да я поправя. Да поръчам ново капаче, да направя нещо с отчупеното улейче. Надявах се, ако похарча малко пари за нея, да мога да я продам изгодно. Но нали знаеш какво става с добрите намерения. Искаш да ги изпълниш, но ги оставяш за друг момент, другият момент никога не настъпва и накрая забравяш или така те домързява, че се правиш, че си забравил. Животът постоянно променя приоритетите ни, а и ние не сме вечно едни и същи. Ставаме лениви. Горката шоколатиера двадесет и пет години чака да направя нещо за нея. Двадесет и пет години на рафта, до работната ми маса, тя ме наблюдава без упрек. Докато един ден я забелязах и изведнъж си казах: „Защо, по дяволите, я държа тук?“. Поставих й цена и я изложих в магазина да чака човека, за когото винаги е била предназначена. Защото всички предмети са предназначени за някого. Такива магазини като моя са само пресечна точка, в която те се намират.

Как ти се струва? Разказах ти цялата история, всички подробности, дори онази част, която не зная, но си я представям. Дай ми една стотачка и я взимай. Не мога да ти предложа по-добра цена. Правя го в памет на мадам дьо Помпадур, мадам Аделаид и всички знатни дами на Франция, а също и защото ми изглеждаш много млада и ме трогва фактът, че вече ти харесват изящни антики като тази. И защото прояви голямо търпение, момиче. Мисля, че досега никой не ме е слушал толкова време, без да протестира. Това също заслужава награда.

Не се притеснявай за времето, приятелите ти те чакат… Освен това тук, вътре, минутите минават по-бавно. Не виждаш ли, че при толкова стари вещи не може да се бърза? Ако времето тук течеше така, както тече отвън, отдавна щях да съм умрял. Дори не зная от кога наблюдавам светът да се върти.

Заповядай! Ето ти я, Сара, вече е твоя. Можеш да си много доволна, купи си прекрасна вещ, изпълнена с богата история. Ако слушаш внимателно, сигурен съм, че ще успееш да я чуеш. Очевидно ти си човекът, когото сме чакали цели двадесет и осем години. От мен да го знаеш. Нещата се случват, когато трябва да се случат, и нито секунда по-рано.