Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (15)

Интермецо №2
Пукнатина

Лятното утро през 1834 година е много душно. Градът е болен и полупуст. Всеки, който може да си го позволи, е заминал — на село, край морето, в подножието на някоя планина, където и да е, колкото може по-далеч от този заразен със смърт мравуняк. Дори птиците по дърветата на булевард „Рамбла“ не са посмели да останат. На най-оживената улица в света цари гробна тишина. Всеки ден на разсъмване каруцата на смъртта минава по домовете, за да прибере телата на умрелите. Някъде намират само по някой изоставен сух труп, означен с чакащ на вратата евтин ковчег. Роднините му са избягали и са го изоставили там, сам срещу неизбежната му съдба. Когато има холера, не може да се направи нищо. Четири дена, най-много седмица, и си мъртъв. За нещастие в този случай смъртта не е еднаква за всички. Който има друго място, където да избяга, се спасява.

В един тъмен ъгъл на улица „Трентаклаус“, зад стената с червени копринени тапети, на легло със същата покривка, агонизира още една жертва. Свещеникът пристига, оглежда всичко, сякаш никога преди не е виждал такава къща (горкият, дори трябва да му повярваме) и пита болната как се казва и на колко години е. Жената едва има сили и глас да отговори. От устата й излиза слаб звук:

— Катерина Молинс. Седемдесет и четири.

Инес, която живее в този дом от петнадесет години и от четири нощи не е спала, за да бди над умиращата, седнала на стол до леглото, се изненадва от това непознато име. Никога не е чувала да се говори за Катерина Молинс, но си мисли, че може би последната граница трябва да се прекрачи без тайни, казвайки само истината. Какво значение има сега истината, скрита у всеки един от нас? Всяка жена би могла да се казва Катерина Молинс — някоя продавачка на риба, жената на някой тъкач, камериерката в някой почтен дом. Инес познаваше само мадам Франческа — обръщението се произнасяше на френски, а името на италиански, — която за нея и за останалите момичета беше като закрилница. Научи ги как да упражняват с достойнство тази мръсна и позорна професия, помагаше им, когато нещата загрубееха, пазеше ги от мъжете, които никога не искат да се вразумят и да отстъпят, плащаше им добри заплати, дори се грижеше за тях, когато боледуваха.

Вечер, ако нямаха много работа, им разказваше хиляди истории от времената, когато Франческа било името на най-известната проститутка в града, но само за мъже с пълни джобове, а другите дори не можели да мечтаят за нея.

— Сигурно си научила много неща в живота си, Франческа — й казва свещеникът с усмивка на добър човек, докато се готви да й даде последно причастие.

Катерина няма сили да отговори, а само мръщи чело. Едва доловимо кимва с глава за потвърждение и се съгласява с божия служител, който по гласа си личи, че е твърде млад. Не го вижда добре, защото зрението й от години е замъглено, както и паметта й, както и бъдещето й. Ако можеше все още да говори така леко, както мислеше, би искала да му каже: „Добри ми младежо, ако ти кажа какво съм видяла и главно какво съм правила, мисля, че ще припаднеш“.

Преди да си тръгне, свещеникът благославя вратата на дома. Прави го винаги, когато дава последно причастие в някой публичен дом, защото е убеден, че така все на някого ще помогне. Макар че сега къщата не напомня на това, което беше до неотдавна. Всички стаи са празни и тихи. Клиентите са избягали, както и някои от момичетата. Почти всички останали са болни. Само Инес се държи. Свещеникът благославя и нея на прага.

— Господ ще те възнагради за това, което правиш — й казва той.

После си тръгва, придружен от тъжния клисар, като оставя след себе си пътека от коленичили богомолци.

Когато Инес се връща при умиращата, я сварва със затворени очи и сърцето й се преобръща. „Дали не е умряла? Толкова я пазих, а да си отиде в единствения миг, когато я оставих сама!“, си мисли тя. Но се лъже. Мадам Франческа не е мъртва, само спокойно си почива и слуша как светът малко по малко се стапя край нея. Жалко, че това чувство трае толкова кратко. Толкова е приятно да не трябва да мислиш за нищо, да не се страхуваш от нищо, да не предвиждаш нищо. Утре няма да я има. Колко хубаво!

Мадам Франческа отново отваря очи и сочи нещо с неопределен жест. Всичко й е ужасно трудно, дори да каже на Инес да отвори картонената кутия, която се намира под леглото. Разбира се, гледачката й е много досетливо момиче и я разбира дори и без думи. Навежда се под леглото, изважда кутията, сяда отново.

С трепереща ръка и неуверени движения умиращата отваря капака.

— Потърси! — нарежда мадам с последния останал й дъх.

Инес търси. В кутията има молитвена броеница, дървена бъркалка от онези, с които разбъркват шоколад, една копринена кърпичка, гребен от слонова кост и лист намачкана хартия. Мадам Франческа посочва листа. Иска Инес да го прочете внимателно.

Това е разписка от заложна къща. Носи печат отпреди шест месеца, една цифра и името — Катерина Молинс.

— Върви… — й казва мадам Франческа, преди отново да заспи.

Повече не се събужда.

* * *

За пореден път Инес чака пред прозорчето на заложната къща. Изминали са четири седмици, откакто мадам Франческа почина, но до днес заложната къща беше затворена. Епидемията от холера затихва и нормалният живот отново се завръща по улиците на града, като започва от кафенетата и магазините, които пак отварят врати.

Инес чува името си и подава разписката на мъжа зад прозорчето.

— Дължите шестдесет и четири реала — казва той.

Инес оставя парите върху грапавата дъска на рафта. Служителят изчезва с разписката, тършува някъде отзад и се връща с предмет в ръцете.

— Каничка за кафе? — пита Инес разочарована.

— Това е шоколатиера — й обяснява той, докато прибира парите. — Много добре си спомням госпожата, която я донесе. Разказа ми, че е специална вещ, подарък от човек, заминал завинаги. Опитах се да разбера нещо повече за стойността на шоколатиерата и затова попитах от кого й е подарък, а тя отговори: „От единствената приятелка, която някога съм имала“. „А далеч ли замина?“ — попитах аз. „Не пожела да ми каже. Повече нищо не научих за нея. Сигурно вече е умряла. Като мен, и аз скоро ще умра.“

За Инес тази история няма никаква стойност. Тя не е дошла тук, за да слуша приказките на мъжа. Дошла е да вземе нещо, за което си мислеше, че е съкровище, а намира това. Каква загуба на време! Иска й се да се откаже и да си поиска обратно парите, но вече е късно.

— Мислите ли, че има някаква стойност? — пита тя.

— Порцеланът е много фин. И стар, сигурно е на поне петдесет години. Но ви предупреждавам, че не съм специалист.

Инес примирено взема шоколатиерата и отстъпва мястото си пред прозорчето на следващия от опашката. Колко жалко! Надяваше се да е пръстен, медальон, чифт сребърни ръкавели или може би копринена рокля… Всичко друго, но не и порцеланов съд. Какво, по дяволите, ще прави с тази шоколатиера? Ако знаеше, нямаше да си дава труда да дойде дотук. Да не говорим за платените пари. Колко жалко, да, колко жалко!

Щом колоните на заложната къща остават зад гърба й, тя се пита „Как мога да си върна парите, които платих за нея?“. Тогава си спомня за онзи шоколатиер, който преди епидемията се настани на улица „Манреса“. Габриел Незнамсикой, спомня си само първото му име. Беше ходила само веднъж, но ароматът от магазина се носеше по цялата улица „Архентерия“ и подканяше човек да изпие чаша горещ шоколад. Шоколадът е добър за нейната професия, защото запазва организма млад и здрав и освен това предизвиква желание да… да… Добре де, за онова, което Инес прави поне половин дузина пъти на ден.

На път за там, докато ходи с бързи стъпки, си мисли за намерените загубени неща: „На кого са загубените неща? На кого са обичаните от някого предмети, когато човек си отиде завинаги? Дали искат друг да ги вземе, да ги оцени, да ги има за свои?“. Обвинява мадам Франческа, причината за всичко. Остави й такава вехтория. Не можеше ли да си остане там, където си беше, и да не й създава такива главоболия? Ако не й дадат нищо за нея, ще се ядоса още повече. Вече вижда магазина за шоколад. На фасадата със златни букви е написано „Габриел Сампонс“. Бутва решително вратата и потъва в прекрасния аромат. Шоколатиерът е в задната стаичка и веднага излиза, за да обслужи клиента. Когато вижда Инес, се спира за миг. Не че я познава, както биха могли да твърдят много от хората, които пият шоколад в заведението му. Той все още е млад мъж, много зает, наскоро женен и без склонност към забранени развлечения. Разбира се, няма начин момичетата като нея да се доберат до спестяванията му. Просто не иска да я виждат тук, може да прогони отбраната му клиентела.

— Какво искате? — пита шоколатиерът.

— Искам да ви предложа сделка — отговаря тя. Когато нещата трябва да се кажат направо, няма равна на нея.

Дон Габриел се разтреперва от притеснение, хвърляйки поглед към хората, които разглеждат витрината на магазина му. Мисли си, че някой от тях ще влезе, ще го свари да говори с тази госпожица с лоша слава и може да си извади неверни заключения.

— Слушам ви.

Инес оставя шоколатиерата на стъкления плот.

— Предлагам ви размяна. Ще ви дам тази шоколатиера. Порцеланът е фин, на повече от петдесет години.

Дон Габриел свива рамене.

— А какво искате в замяна?

— Какво можете да ми предложите? — пита хитро момичето.

Дон Габриел проучва предмета, изпълнен със съмнение. Наистина порцеланът е с много добро качество. На дъното има надпис на френски, който ясно показва, че някога е бил притежание на знатна дама. Аделаид? Това име не му говори нищо. Разбира се, той не е експерт по история, а в тези объркани работи човек винаги трябва да се консултира със специалист.

— Няма ли бъркалка? — пита той.

Инес няма представа за какво я пита. Свива рамене.

— Бъркалка? Дървен цилиндър с много дълга дръжка, който служи за разбъркване на шоколада.

Ами да! Инес изведнъж си спомня, че има нещо такова в кутията на мадам Франческа под леглото. Едва сега осъзнава, че двата предмета, шоколатиерата и бъркалката, са от един и същ комплект.

— Все едно. Ще намеря друга подходяща — казва решително дон Габриел. — Ще я взема. В замяна ви предлагам четири блокчета шоколад.

Инес е свикнала да се пазари с мъже. Откакто й пораснаха гърдите, не е правила нищо друго.

— Какво ще кажете за шест? — опитва тя.

Една дама, идваща откъм улица „Караса“, върви решително по „Архентерия“ към магазина. Дон Габриел я познава като добра клиентка.

— Да, да, както кажете. Давам ви шест. Ето, вземете ги! И си вървете вече, моля ви!

Инес поглежда през щанда и разбира какво става. Когато се появи почтена дама, всички мъже се правят на непознати. Отдавна го знае. Прибира шоколадите, сбогува се с очарователна усмивка и излиза от магазина точно навреме, за да не се загледа в нея приближаващата жена.

Дон Габриел бързо скрива шоколатиерата зад тезгяха. Прави го припряно, притеснено, сякаш иска да отдалечи от себе си нещо срамно, за да не опетни погледа на една истинска дама. Прави го толкова несръчно, че връхчето се удря о един от подсилените с метал ръбове на витрината. Чува се безпогрешен сух звън и се разхвърчават няколко частички. Появява се пукнатина, която ще остане там завинаги.

Истинската дама сега гледа витрината, сякаш й е трудно да се реши. Дон Габриел цъка с език, опипва с пръст току-що появилото се ръбче. Струва му се грапаво като собствените му чувства. Едва попаднал в ръцете му, този предмет вече не може да бъде продаден. Какво разочарование, мислеше да постави шоколатиерата на витрината, там щеше много да изпъква. Всичко стана заради проклетото бързане и неговата непохватност. Ядосан, той хвърля шоколатиерата в кофата за боклук, за да не я вижда повече, и точно в този момент дамата бутва вратата на магазина.

Злощастната шоколатиера на мадам Аделаид остана целия ден в кофата за боклук. Но вечерта, когато затваряше, съпругата на дон Габриел различи нещо като порцеланова дръжка, подаваща се между отпадъците. Изпълнена с любопитство, разрови и я извади.

— Какво прави това нещо в боклука? Каква прекрасна шоколатиера! Малко е очукана, но няма значение. Ах, мъжете никога не знаят кое си струва да бъде запазено и кое не — мърмори на себе си, докато затваря отвътре вратата на магазина, а после се изкачва по стълбите със спасената шоколатиера.