Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (26)

Единадесет

— Марияна, това е за вас. Вземете го! Подаръкът от мадам Аделаид, който досега не успях да ви предам — казах аз, като извадих от раницата си шоколатиерата, увита в турскосиньо кадифе.

— Открихте я?

— За щастие.

Марияна плахо се усмихна.

— Какво е това? — попита тя, докато разгъваше плата. Смееше се нервно. Навярно не беше свикнала да получава подаръци. Внимателно отстрани кадифето — загърнато на два ката — и порцелановият съд се появи пред очите й. Изглеждаше нов, току-що направен.

— Шоколатиера! Прекрасна е! — възкликна тя, оглеждайки подаръка от всички страни. Когато забеляза сините букви на дъното, ме погледна озадачено.

— Тук пише: „Принадлежи на мадам Аделаид от Франция“ — преведох аз. — Мога ли да й предам, че ви е харесала?

Очите й светеха.

— Разбира се! Искате ли да я пробвате? Мога да ви сервирам шоколада в нея.

— Мисля, че би било по-добре вие да я пробвате.

— Тогава нека го направим заедно.

Каква загадка са думите! Марияна произнесе „заедно“ по такъв начин, че сърцето ми трепна.

Може би ще се засрамите от мен, мадам, но аз загубих нишката. Не на разговора, а въобще на живота. Останах вкаменен, загледан в Марияна. Очите й, устните й, гърдите й на гръцка статуя! Сякаш сърцето и тялото ми сами взеха решение. Почувствах, че бавно се накланям към нея като тръстика, превита под тежестта на някое животинче. Гледах устните й с нечувана настойчивост и желание да ги слея с моите. Не знам какво бих сторил, ако сладкият й глас не ме бе върнал към действителността с въпроса:

— Добре ли сте? Дишате ли?

Това внезапно ме извади от омайното състояние. Хванах ръката й и поставих върху нея лека, недостатъчна целувка, по никакъв начин неможеща да изрази чувствата, които изпитвах близо до нея (а дори и далеч). В този миг сякаш цялата вселена се преобърна от непогрешимия звук на приближаващо возило — скърцане на оси, чаткане на копита… Погледнах за миг навън и веднага успях да различа Бомарше, покачен на капрата на двуколка, може би същата от предната вечер. Придружаваше го дамата с къдриците.

Уверявам ви, че никога не е имало повече смисъл да изпълнявам заповедите ви. Оставих Марияна — със съжаление, но и с чувство на дълг — и след кратко сбогуване излязох от магазина. Огледах се на всички страни и реших да последвам шума от скърцането, защото от самата кола не бе останала и следа. Не е лесно двуколка да се следва пеша, но както вече казах, краката ми са бързи, а сетивата остри.

Пристигнах тъкмо навреме, за да видя как Бомарше, придружен от своята дама, прекосяваше прага на странноприемницата на улица „Манреса“.