Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (29)

Четиринадесет

Ако ме попитате какъв цвят бяха следващите часове, прекарани от мен, омотан като салам, бих ви отговорил — черни и само черни. Хората на Английската Жаба известно време ме носиха на ръце, а после ме натовариха на кола и продължиха напред. Не можех да отгатна накъде ме водеха, макар че чух гласа на стражата и разбрах, че преминаваме крепостната стена. Пропуснаха ги, без да проверяват товара им — мисля, че ги подкупиха. Когато преминахме по подвижния мост, колелата за малко престанаха да тракат. После от различни посоки се чуха викове и заповеди на различни езици и диалекти, изречени от различни гласове.

Моето жалко положение, прибавено към неравностите на пътя, направи тъй, че бях направо смазан, когато най-сетне движението на колата спря. И точно когато си мислех, че ще ме освободят от въжетата, които ме стягаха отвсякъде, установих, че не смятаха да ми махнат дори чаршафа. Един от войниците ме метна като чувал на рамото си и ме свали по тясна стълбичка някъде, където миришеше на влага, а стъпките му произвеждаха ехо. Може би беше тайно скривалище? Подземие? Мъжете говореха на английски език от предградията, който трудно разбирах. Оставиха ме в компанията на пазач, когото не разпознах по гласа. През цялото прекарано там време не ми дадоха дори вода. Помръднах леко, влачейки се по земята като червей. За да привлека вниманието към себе си, поисках нещо за пиене, въпреки че кърпата в устата ми не ми позволяваше да артикулирам добре. Вместо вода обаче, получих ритник в ребрата, който ми отне желанието да искам каквото и да било. После чух мъжете да си тръгват и за мен започнаха най-черните часове на очакване.

В началото ми беше любопитно да разчитам шумовете. Трябваше да разбера къде се намирах. За нещастие се оказа твърде лесно. Нужни ми бяха само две минути, за да го разбера. Усещах леко движение, сякаш някой клатеше стаята. И едно „блуп, блуп“ като бутилка или аквариум. Бяха ме оставили в трюма на кораб на пристанището. Всичко съвпадаше — разстоянието, което бяхме изминали, тясната стълбичка, гласовете на докерите… А в случай че все още имах някакви съмнения, изведнъж дочух леко цвърчене и усетих дребно животно да се разхожда по краката ми. С рязко движение като камшик го свалих от себе си, сигурен, че беше плъх, и мога да ви уверя, че през тази нощ това не бе единствената ми среща с противните животинки.

Не знам как успях да запълня часовете на моя плен. Изчерпах целия си репертоар от италианска поезия, опитах се да поспя, но положението ми не беше удобно, а и трябваше да се пазя от плъховете. Много мислих за Марияна, рецитирах латински склонения, блъсках си главата за тайната на Бомарше, за любовницата му и за офицера от ордена на Сен Луи, за да хвана връзката и да проумея нещо от случващото се. Спомних си за моите спътници и се натъжих много, надявайки се, че може да им липсвам. Кроих планове, в случай че корабът отплаваше заедно с мен за Америка. После се възцари непроницаема тишина, нарушавана само от оглушително хъркане. То ме накара да си спомня за Бомарше и за малко да се задуша, когато отроних сълза и носът ми се изпълни с неприятна влага.

Ако някога ви запушат устата, мадам — дано небесата не го позволят! — нека не ви хрумва да плачете. Никак не е удобно. Сополите се събират между носа и гърлото и образуват топка, която не може да мръдне наникъде. Видях се в сериозно затруднение, докато намеря начин да дишам, както съм свикнал още от раждането си. През това време пазачът ми спеше, а плъховете бяха будни. Беше най-ужасната нощ в живота ми! И се надявам да мога да кажа същото, когато умра от старост.

Следващата сутрин бе същата. Не се очертаваха промени — никой не ми обръщаше никакво внимание, корабът си седеше на място, плъховете се разхождаха и от кея се носеха далечни гласове. Питах се още колко време трябва да остана в тази дупка, с вдървено тяло, с ужасна жажда и сърце, пълно със съмнения. Какво щеше да стане с мен, ако никой не платеше откупа? Дали щяха да ме хвърлят в морето, без дори да махнат чаршафа — моя смъртен покров? Дали щях да се превърна в тайнствен удавник в гнусните води на пристанището? Не е ли жалко да се умре така само на осемнадесет години? Спомних си за майка си, горката. Ако можеше да узнае за края ми, не би се старала толкова много да ме храни и да ме глези като малък.

Но черните ми часове бяха преброени, мадам. Пресметнах, че беше към средата на следобеда, когато дочух силни гласове, идващи отвън, и целият кораб се разтресе от силно клатене. Усетих удари, стенания, тичане и изведнъж гласът на една дама се извиси над останалите с думите:

— Заведете ме при пленника, ако не искате да ви обезглавя на място!

Подобно поведение не ми се стори много женствено, но учудването ми не беше нищо в сравнение с радостта да чуя познат глас. Имаше и други хора, чувах ги как ходеха по палубата, но не продумваха и дума. Може би дамата бе дошла с армия въоръжени войници, като героиня от комедия, в която всичко е лъжа и краят винаги е щастлив.

Почувствах как нечии ръце ме разтърсват, за да разхлабят възлите на чаршафа, и благодарих на небесата (въпреки че съм неверник). В началото не можах да видя лицето на моята спасителка. Толкова време, прекарано в тъмнина, бе заслепило очите ми. После лека-полека свикнах с новата ситуация и докато сръчните ръце ме освобождаваха от въжетата, се взрях, за да видя кой ме спасяваше.

По дяволите! Каква изненада!

Както ми се бе сторило, когато чувах, без да мога да виждам, това бе дамата на Бомарше. Беше с безупречните си къдрици и жълтата копринена рокля, която бях видял на пода на стаята, в комплект със същите по цвят кадифени ръкавици. Над полите на дрехата й, на тънката талия, висеше шпага. Когато я видях отблизо, се възхитих на светлите й очи, почти прозрачносини, на фините й устни, на розовите й страни. Движеше се елегантно, но ръцете й бяха силни, а плещите й едри.

— Добре ли сте? Можете ли да ходите? — ме попита тя с дрезгавия си глас.

— Надявам се — отговорих аз.

— Тогава се изправете. Ще ви помогна. Опрете се на мен.

Преди да изляза от там, с удоволствие забелязах, че не бях сгрешил за нищо. Както и предполагах, намирахме се в мръсния и влажен трюм на кораб. На излизане — по тясната стълбичка, за която споменах — видях, че бе фрегата под английски флаг, а на палубата бяха двамата войници на Жабата със завързани уста, ръце и крака. Няма да отрека, че почувствах дълбоко удовлетворение да ги открия в същото неудобно положение, в което те толкова дълго ме бяха държали. Имаше и трети мъж, също вързан и със запушена уста, но толкова примитивен, сякаш не бе виждал цивилизация, облечен само с риза и моряшки панталон. Помислих си, че това може би бе моят нощен пазач, който хъркаше, докато аз се борех с плъховете. Половин дузина войници пазеха пленниците, а на кея чакаха още толкова. Не знам дали бяха французи или каталонци.

— Бих искал да узная името на моята спасителка — се осмелих да кажа, вече малко окуражен, щом стъпих на твърда земя.

— За вас съм мадмоазел Д’Еон — отвърна тя с тайнствена и очарователна усмивка.

Не мога да твърдя, естествено, че бе красива, но гледана отблизо, притежаваше някакъв магнетизъм, който привличаше като песен на сирена.

Още не бе съвсем мръкнало. Предположих, че е към четири часа, може би четири и половина. С малко повече късмет щях да успея да придружа господа шоколатиерите до магазина на Марияна, както бе планирано. Само трябваше да побързам.

Войниците отнесоха пленниците до кея и спряха пред мадмоазел ДʼЕон в очакване на заповеди. Тя каза:

— Занесете ги в трюма на „Либертас“ и питайте мосю Бомарше къде да ги оставите.

Трепнах от изненада. Бомарше също ли бе там? Спомних си тайния разговор между него и госпожата в странноприемницата, преди да започнат бедите ми. Бяха се уговорили да се срещнат в седем без четвърт следобед — час, в който американският кораб трябваше да отплава. Съдбата бе пожелала да стана свидетел на най-интимната тайна на един от най-уважаваните от мен хора.

Видях го отдалече. Бомарше стоеше на кея пред една бригантина под испански флаг. Имаше вид на доволен човек, чиито желания се бяха изпълнили до едно. Той погледна пленниците и каза:

— Отведете ги в задния трюм! В другия е командирът им, а не искам да разговарят помежду си, докато корабът не пристигне в Бостън. При всяко положение, когато разберат къде са се озовали, ще им мине всяко желание да говорят.

Така разбрах, че Английската Жаба също бе заловен, а Бомарше имаше за него планове, които не проумявах. Дали не мислеше да го продаде като роб? Да поиска откуп за него? Или да го измъчва, за да изкопчи тайна информация за врага?

Докато се лутах в тези мисли, пред изумените ми очи се разкри трудна за разбиране гледка. Мадмоазел ДʼЕон бе вдигнала полите си и обуваше кривите си крака в мъжки кожени панталони с бежов цвят. Освободи се от елегантните обувки и си сложи военни ботуши от черна кожа. Свали си блузата и корсета и допълни облеклото си с гранатов сюртук, обшит със сребърни ленти. Тя извади тези дрехи от тайна ниша в капрата на двуколката. Носеше и мъжка перука, с която замени къдриците на главата си. Замени и жълтите кадифени ръкавици с тъмни ръкавици от ярешка кожа. Вместо бижута закачи напряко на гърдите си лента с военно отличие във формата на кръст. Изкуствените мигли изчезнаха, а на лицето й се появиха тънки мустаци, които сръчно залепи над горната си устна. Довърши преобразяването си с тривърха шапка със сребърни галони и бяла панделка. Когато свърши, само шпагата бе останала на мястото си.

— Защо гледате така, Гийот? Кое ви плаши повече да видите — как се съблича една жена или как се облича един офицер? — попита мадмоазел, като си притискаше мустаците с пръст.

Само за миг, със сръчност, сякаш го бе правила хиляди пъти, тя се преобрази в онзи офицер от Кралския военен орден на Сен Луи, когото някои бяха засекли в компанията на Бомарше. Същият, когото самият аз бях видял да излиза от стаята в странноприемницата на улица „Манреса“. Сега се оказа, че той и тайнствената дама бяха една и съща личност! Би ми се искало да имам време да изясня десетките въпроси, които се блъскаха в главата ми, но бях онемял от изумление. Освен това бях започнал да откривам проблясъци на смисъл във всичко това. Макар че още бях далеко от истината за случващото се.

— Приличахте на истинска дама — казах аз.

— Разбира се, защото съм такава.

— Но сега сте мъж.

— Това също, това също. Позволете да се представя. Аз съм Шарл дьо Бомонт, по-известен като кавалерът Д’Еон, верен слуга на нашия крал и ваш приятел, ако позволите — той придружи тези думи с тропане с крака по военен обичай.

— Мислех, че човек не може едновременно да бъде и мъж, и жена. Явно съм грешил.

— Вие го казахте. При мен е по рождение. Когато ме видели, родителите ми останали толкова смаяни, че ме кръстили с три мъжки имена и с три женски, за да не се налага да избират. Въпросът е, че самият аз не знам кое да избера, така че понякога съм един, понякога друг.

— А всъщност какъв се чувствате, госпожица или кавалер? — попитах аз.

— Зависи от деня. И от случая.

— Добре — настоях аз, — но кой сте всъщност?

— Някой, който изнервя хората, мислещи, че светът е прост.

— Боже, много съм объркан — отвърнах аз.

— Да, господине, разбирам ви. Объркването е най-малкото, което предизвиквам у хората. Ще ви мине.

— Наистина ли прелъстихте Жабата?

— Жабата? А, разбирам. Хубав прякор! — той се засмя, показвайки белите си и съвсем женствени зъби. — Остроумен сте, Гийот, харесвате ми. Да, прелъстих го. Понякога в името на Франция трябва да се правят големи жертви.

— И също го окрадохте?

— Разбира се. Не може да се направи безвъзмездно нещо толкова противно. Беше много лесно…

— И сигурно помагате на коменданта Гонсалес да открие контрабандистите на оръжие.

— Да му помагам ли? Не бих се изразил така. По-скоро го разсейвам… Насочвам го да гледа в желаната от мен посока.

— Защото… — последва най-смелото от всичките ми предположения, — защото самият вие сте контрабандистът на оръжие, нали?

Той се усмихна лукаво.

— Разпитвате твърде много, Гийот. Ще стигнете далеко. Разбира се, ако преди това не ви отсекат главата — с тези думи си намести шпагата на кръста с решителен и мъжествен жест, обърна се и ме остави без отговор на последния ми въпрос и с овесена глава.

Товарните работи на кораба продължаваха. След като бяха пренесли пленниците, сега докерите товареха дървени сандъци — големи, тъмни и очевидно тежки. Бяха нужни по четирима мъже, за да пренесат всеки един в трюма на кораба. Работата беше бавна и деликатна и Бомарше я наблюдаваше със зорък поглед. От време на време подканяше докерите да побързат. Даваше указания на един надзирател, който непрекъснато влизаше и излизаше от трюма. Щом натовариха всичко, мъжете шумно се сбогуваха и се отдалечиха от кораба, а двама добре въоръжени моряци застанаха да охраняват товара. Едва тогава Бомарше се поуспокои. Приближи се до мен и ме попита с пронизващ поглед:

— Подозирате ли какво има в трюма на тази бригантина?

— Английските пленници?

— Само това ли?

— Не съм видял друго, господине.

— Знаете ли за къде пътува корабът?

— Говори се, че плава за Венецуела, но преди малко чух името на друго пристанище. То изобщо не ми е познато и затова веднага го забравих.

— Какво ще разкажете на мадам Аделаид в хрониките, които така редовно й пишете?

— Ще се огранича до това, което съм видял и чул, господине. Винаги така правя.

— Добавете също, че ако някой иска да узнае повече подробности за този кораб, за товара или направлението му, може да попита краля, на чиито интереси всички тук служим.

— Ще го направя, щом настоявате, господине.

Останах с чувство за собствената си незначителност, докато двамата мъже приключиха работата си от висотата на своето величие:

— Бих казал, че това е всичко, Бомарше.

— И аз мисля така, Бомонт.

— Ще изчакате ли, докато корабът потегли?

— Няма да мръдна оттук, докато не видя бригантината да изчезва зад линията на хоризонта.

— Кога отново ще се видим?

— Трудно е да се каже. Имате ли планове за бъдещето?

— Мисля да напиша две-три комедии, които ми се въртят в главата. Кралят иска да ги поставя за рождения му ден. А вие?

— Може да посетя двореца. Отдавна не съм бил там… Домъчняло ми е за идеалните редици дървета в градините. Извън Версай всичко изглежда така хаотично… А може и да остана един сезон инкогнито в Лондон, за да се порадвам на насладите на английското общество, което, както знаете, е най-доброто в света.

— Не разбирам как понасяте лондонската смрад, приятелю.

— Носът ми е привикнал. В Париж също не мирише на рози.

— Ако вятърът ме отвее в Англия, обещавам да ви посетя.

— Дано вее по-силно.

— Винаги е приятно да се работи с вас, Бомонт.

— Тъкмо щях да кажа същото, Бомарше.

Бях като омагьосан от този разговор, само като си помислех какво са преживели двамата ветерани. Какво са видели! Въображението ми летеше като чайка, когато Бомарше ме върна на земята:

— Хайде, Гийот, оставете това идиотско изражение и бъдете така добър да се качите в двуколката! Имаме среща с шоколатиерите и не искам да закъснеем.