Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (14)

„Риголето“^[1]

 

— Знаеш ли какво ми казаха? Че Кандида Турул се е върнала в Барселона.

Това сподели докторът, тоест Орасио, докато чакахте в ложата да започне „Тристан и Изолда“. На излизане той с въодушевление ти обясни защо вагнеровите сопрани трябва да са силни като валкирии и се възхити от красотата, с която главната героиня на вечерта бе умряла от любов. Не престана да говори през целия път до вкъщи и ти не се осмели да го прекъснеш с въпроси.

Предпочете да изчакаш до следващата сутрин, в ленивите часове след закуска.

— Знаете ли дали наистина Кандида Турул се е върнала в Барселона, докторе? Много бих искала отново да я видя — попита го.

Изражението на Орасио стана сериозно и укорително.

— Аурора, докога ще ми говориш на „вие“? Скоро ще стане година, откакто сме женени.

От всички преживени от теб промени през последната година, тази беше най-трудната. Обръщение — какво толкова! Но как се променя навик от цял един живот? Как можеш да издигнеш собствената си класа, когато никога не си се стремила към висините?

— Ако ви говоря на „ти“, имам чувството, че не разговарям с вас — му каза, или просто се оправдаваше. — Тоест с теб, Орасио, с теб. Бъди търпелив, моля те! Обещавам да направя усилие. Вече поне пред хората не го правя, нали? Но не се тревожете. Макар че ви говоря на „вие“, аз пак ви обичам.

Усмивката ти беше толкова очарователна, че го разоръжаваше напълно. Накрая той винаги се съгласяваше с теб. Освен това ти беше добра ученичка, много по-добра, отколкото той си бе представял. За една година научи повече неща, отколкото през целия си предишен живот; от съвсем механични — да ядеш раци с помощта на сребърни щипци — до най-артистични — да танцуваш валс с извивки надясно и на обратно, — както и безкрайния списък от задължителни правила, когато се движиш сред изискани хора, които те гледат под лупа.

За щастие, от вратата навътре всичко беше по-лесно, макар че също имаше големи промени. Докторът, тоест Орасио, вече не вечеряше сам на кръглата малка масичка. Ти също не вечеряше в кухнята и не го правеше в седем и половина. Сядахте в библиотеката точно в девет часа, като господари, на маса в английски стил, която лично ти бе избрала в отдела за обзавеждане на универсалния магазин „Ел сигло“, покрита с покривка, която самата ти бе направила. Не шиеше в кухнята или в твоята стая, както по-рано, а седнала на един люлеещ се стол до прозореца. Гледаше навън как хората минават по улица „Дел Пи“ или чакаше да се върне съпругът ти и да оставиш всичко, за да му обърнеш внимание. Когато преодоля страха, че всички те гледат, започнахте често да се храните навън, в някой ресторант, а после се разхождахте и разглеждахте витрините. Ти се смееше под носа си и покриваше устата си с ръка, облечена в ръкавица, защото знаеше, че една истинска дама не спира насред улицата, нито се смее с пълен глас, с ръце на кръста и превито напред тяло, както може би щеше да направиш преди дванадесет месеца.

Вечер — ах, тези вечери! — си лягахте заедно в леглото, малко непохватни, всеки със своя свещник и споделена усмивка. Докторът, Орасио, ти говореше за опера — Росини, Доницети, Моцарт, Верди, Вагнер, Белини… В началото тези имена ти се струваха странни, а твърде сложните заглавия на произведенията им не ти говореха нищо. Той ти пееше любимите си фрагменти, а ти се смееше или изпадаше в ужас от непонятното разнообразие от истории, в които имаше всичко — прошка, отмъщение, кървава баня, три сватби едновременно, — но винаги в последния момент на последната сцена. Съпругът ти говореше за това с такава страст, че се подмладяваше пред очите ти. В зениците му гореше детски ентусиазъм и се заливаше от смях, когато гласът му спираше на трудните височини, а ти му задаваше важни въпроси. Например „Какво е каватина?“ или „Значи ако ариите не са тъжни, не са арии?“ и той ти обясняваше всичко подробно, доволен, че е събудил у теб интерес към нещо толкова красиво. В студените нощи ти хващаше ръката му под завивките, а той изведнъж искаше да духне свещите. И в тъмнината — ах, в тъмнината! — всичко беше много по-лесно, отколкото си бе представяла. Той се държеше, сякаш е в леглото с кралица. Не ти беше трудно да следваш желанията му и дори да го поощряваш малко, да го обичаш без страхове и без думи, но с цялото си сърце. Когато се събуждаше сутринта и бързаше да приготвиш закуската на доктора с ненужна тревога в душата, се налагаше да си припомниш как стоят вече нещата.

„Аурора, глупачка такава, сега всичко е различно! Кога най-сетне ще го проумееш? Сега слугинята се казва Клара и приготвя закуската в кухнята, а ти си господарката на къщата и имаш право да се попротегнеш в леглото, да станеш много бавно, за да не ти призлее, да си облечеш копринен халат и пантофи и да седнеш пред тоалетната масичка, за да се срешеш и да се погледаш десетина минути в огледалото. Трябва да го правиш, Аурора, даже и да считаш, че десет минути или половин минута дават един и същи резултат. Даже и сърцето ти да те кара да се втурнеш в кухнята, да грабнеш подноса и да подредиш чашите, каничката за кафе и чинийките. Трябва да го правиш заради него, заради доктора, за да повярва, че най-сетне си станала дама, и повече да не се тревожи.“

Докато мислеше всичко това и си решеше косата, все още черна, съпругът ти с удоволствие те наблюдаваше от леглото, а в кухнята дрънкаха чинии и чаши, известявайки, че нещата вече наистина бяха други. Въпреки че ти беше трудно да говориш на „ти“ на доктора — на Орасио, — с лекота му сподели колко много ти се иска отново да видиш Кандида.

— Знам какво ще направим — каза съпругът ти. — Госпожата, която ми каза за Кандида Турул, ни покани да посетим новата й къща на „Пасахе Доминго“, където наскоро се е настанила с цялото си семейство. Ще й окажем честта и ще повдигнем темата, да видим какво ще ни каже. Казва се Мария дел Росер Голоронс Лакс, съпругата на фабриканта Родолфо Лакс. Ще ти бъде приятно да се запознаете. Не се притеснявай, не е предвзета и непоносима дама, напротив.

Гостуванията и срещите в обществото все още те плашеха. Орасио изпрати ваша визитка в дома на „Пасахе Доминго“ и само след два часа пред вратата ви чакаше файтон, за да ви отведе до „Пасео де Грасия“ и после към района, където заможните хора бяха избрали да демонстрират състоянието си.

— Не им ли е неудобно да живеят толкова далече от всичко? — попита ти по пътя.

— Предполагам, че когато имаш толкова пари, нищо не ти е неудобно — отговори докторът.

Файтонът премина улица „Дел Пи“ до „Портафериса“ и зави надясно, за да излезе на площад „Каталуния“ през „Портал дел Анхел“.

— Виж, вече сме извън градските стени, без да платим и петаче — доволно отбеляза докторът, като си вдигна главата към въображаемите кули, които живееха в паметта му. — Това е последица от старостта. Сменят се декори, сюжети, диригенти на оркестъра, а ти упорито продължаваш да изпълняваш една и съща роля.

Сеньора Мария дел Росер Голоронс Лакс ти направи силно впечатление. Тя също като теб бе външен елемент, но в обратния смисъл. Беше дама, която може спокойно да се облече като слугиня и никой да не забележи — много естествена, искрена и симпатична. Лично ви посрещна пред мраморното стълбище, по което се влизаше в новата й къща. „Внимавайте с украсата!“, предупреди ви, посочвайки една от фигурите на парапета, твърде претрупана за вкуса ти. Ти събра полите си, опитвайки се да не покажеш глезените си, но и да не се препънеш, и тръгна нагоре след домакинята.

Разглеждането на къщата — задължително, но приятно — започна от вътрешния двор, където растителността още бе рахитична, и продължи към големия салон с камината, библиотеката, салона за ръкоделие и стаята за игра на децата. Там чинно чакаха трите деца на семейството — две момчета, които се представиха като Амадео и Хуан, и момиченце на годинка, което ходеше със залитане и се казваше Виолета. Ти поздрави и детегледачката, някоя си Конча. После, на връщане в основната част на къщата, хвърлихте поглед на кабинета на сеньор Лакс, а вече на излизане се спряхте пред малка стаичка, заемаща пространството под стълбището. Там се намираше чудото, което изумяваше всички гости. „Тук сме поставили телефона“, съобщи някак победоносно сеньора Лакс. Докторът се поинтересува от тази рядкост и домакинята го увери, че е много полезна, за да разговарят с директорите на фабриките им в Матаро, без да е нужно всеки път да пътуват до там. Орасио одобряваше с кимане и повтаряше: „Матаро, разбира се, разбира се“.

— А в Матаро добре ли ви чуват? — попита ти.

— Уверявам ви, госпожо. Сякаш са тук, до вас — отговори домакинята. — И на мен ми беше трудно да повярвам първия път, когато видях това чудо.

Сервираха шоколада в салона с камината, твърде високопарно произведение на скулптурата, което бе прекалено за всички вкусове, освен за този на сеньор Лакс, който обичаше да прекалява във всичко. Въпреки това докторът, тоест Орасио, намери хвалебствени думи за помещението.

— Харесва ли ви? — намеси се сеньора Лакс, като отпи глътка от шоколада в малката чашка, току-що поднесена от прислужницата. — На мен ми се струва ужасен, но какво да направя? Мъжът ми се разпорежда… Онзи ден ни посети Антонио Сампонс, фабрикантът, и на него също му хареса. Всъщност толкова му хареса, че се договори със скулптора да му направи същия салон в къщата, която си е купил на „Пасео де Грасия“. Очевидно с ремонта ще се заеме един от онези архитекти, които сега всички търсят, Доменеч и Кадафалк, Пуч и Монтанер, някой от тях. О, Господи! Дано не е от ония, дето не знаят и една права стена да построят! Иначе горката Антониета през целия си живот няма да може да закачи и една картина. Вярвайте ми, ужасни са. Знаете ли какво разказват за маркиза Винардел? Архитектът построил стените й толкова криви, че роялът й не могъл да се побере в салона за музика. Когато се оплакала, онзи безсрамен архитект й казал: „Сеньора, научете се да свирите на цигулка!“. Виждате докъде сме стигнали.

Беше чудесно, че сеньора Лакс поде темата. Така прозвуча по-естествено, когато Орасио я попита:

— Сеньора Лакс, вие онзи ден споменахте, че Кандида Турул се е върнала в Барселона?

— Да, докторе. Казват, че живеела в апартамент на „Пасео де ла Бонанова“, подарен от майка й, която винаги се е грижила за нея. У дома всички много обичахме сеньора Ортенсия, лека й пръст! Мисля, че внучката й доста прилича на нея, поне като човек.

В продължение на няколко минути сеньора Ортенсия напълно заслужено беше в центъра на разговора. И тримата си спомнихте с искрено уважение нейния прям характер и искреността, с която се грижеше за всички.

— Аз дължа на сеньора Ортенсия всичко, което съм — каза ти и с усилие сдържа сълзите, готови да прелеят от очите ти. — Смъртта й много ме разстрои.

— Може би знаете, че моята любима съпруга е родена в дома на Турул — каза Орасио, изпреварвайки това, което ти се притесняваше да обясниш.

Мария дел Росер Голоронс Лакс остави чашката си на масата. Движенията й бяха лишени от злост, както и думите й:

— Знам, докторе. Позволете да отбележа, че когато се оженихте преди една година, всички говореха само за това. Беше новината на сезона — тя се усмихна, накланяйки леко глава. — Хората не понасят чуждото щастие.

— В такъв случай не е нужно да ви казвам, че интересът на Аурора към Кандида е много личен. Израсли са заедно, обича я като сестра.

— Обещах на доня Ортенсия, че винаги ще се грижа за дъщеря й, за да не й се случи нищо лошо — добави ти. — Въпреки всичко пак бих искала да я видя.

Сеньора Лакс бе ветеран от много светски войни. След тези думи остави дълга пауза на мълчание. Сви леко устни и каза:

— Сеньора Кандида доста ви е затруднила да изпълните обещанието си. От ваша страна е много благородно, че независимо от всичко искате да го изпълните, скъпа. Ако мога да ви помогна, ще го направя.

— Нужен ми е само адресът й, ако ви е възможно да го откриете.

— Разбира се. Но също ще ви дам и един съвет, ако ми позволите.

Ти направи красноречив жест с ръка, който означаваше „Давайте!“.

— Бъдете подготвена, в случай че благородството на чувствата ви не срещне взаимност.

Докъде би могла да стигне глупостта ти? Все още те болеше, когато говореха лошо за сеньорита Кандида. За сеньора Кандида. За Кандида.

— Мисля, че не приема гости — продължи сеньора Лакс. — Казаха ми, че живее сама и почти без прислуга. Очевидно поддържа някаква връзка с дъщеря си Антониета. Не се учудвам, защото Антониета е същински ангел. Човек с огромно сърце. Майка и дъщеря се срещнали отново само преди няколко месеца. Представяте ли си, те практически не се познават. Макар че Кандида би била загубена без дъщеря си.

— Искате да кажете, че… — Орасио изглеждаше заинтригуван.

— Искам да кажа, че сеньорита Сампонс се грижи на майка й да не й липсва нищо. Ако не беше тя, Кандида не би имала пари дори за храна. Казаха ми, че италианският певец, с когото избягала, я накарал много да страда и когато й се наситил, я заменил с друга, по-млада. Каква тъжна история! Ако сеньор Станислао можеше да я види…

Докторът, тоест Орасио, направи жест на неодобрение.

— Да, сеньора, вие го казахте. Тъжна е историята на Кандида Турул — заключи той.

Господарката на къщата вдигна глава като хрътка, видяла нещо интересно.

— Чувате ли? Мисля, че Родолфо се връща. Много ще се зарадва да ви види тук. Позволете да ви сипя още малко шоколад! И моля ви, нека сменим темата! Горкият ми съпруг никак не обича тъжни любовни истории.

* * *

Въпреки всички обяснения и всички колебания, ти реши да отидеш. Нае файтон и го помоли да те заведе на „Пасео де ла Бонанова“. Докторът, Орасио, те придружи. На вратата отново те попита, за стотен път през този ден:

— Сигурна ли си, че искаш да се качиш сама?

— Сигурна съм.

— Добре. Тогава ще те взема след един час. Дали няма да е много това време? Ами ако не мине добре?

— Добре ще мине — отговори му. — Не се тревожи повече!

В ръцете си носеше пакет. Пожълтяла луксозна хартия с бяла панделка. Напомняше малко на мумиите на животни, които понякога намират в античните гробници.

Позвъни два пъти на вратата и един нисичък иконом излезе да ти отвори.

— За кого казахте да съобщя? — попита той и ти посочи мрачна гостна, за да почакаш там.

— Аурора. Ако й кажете Аурорита, ще се сети по-лесно.

Сърцето ти биеше силно, както някога, когато беше малка и сеньора Ортенсия те викаше, за да ти те скара и да ти каже, че „с толкова приказки“ разсейваш дъщеря й и не я оставяш да учи. Както когато в дома на Сампонс обираше останалото на дъното на шоколатиерата, притеснена, че точно в този момент някой може да влезе в кухнята. Както когато влезе в стаята на Кандида и намери празното й легло.

Чу гласове в дъното на коридора. Беше разговор. Кандида вероятно бе помолила да й повторят името на гостенката. Може би икономът й бе казал, че „една сеньора“ я търси. Горката Кандида, сигурно не разбираше нищо. Чакането се проточи, но накрая икономът отново се появи и с отпаднал глас каза, че може да влезеш.

Мислеше си, че сърцето ти ще се пръсне, докато стигнеш края на коридора. Погледна наляво и се натъкна на неприятната физиономия на голяма като тигър котка, която изръмжа „Бббрррррффф“. Сепна се от уплаха и чу груб смях. Погледна към салона, в който имаше изтъркан диван, а на него седеше жена, дебела като пуйка, която се смееше, вееше си с кръгло ветрило и те наблюдаваше с потънали в бръчки очи.

— Аурора? — каза тя отчетливо. Сякаш нарочно произнасяше името ти бавно, за да повярва на това, което вижда. — Ти ли си това?

Естествено, тя не стана от мястото си. И не те поздрави по никой от начините, подобаващи за съпругата на един доктор. Погледна те за миг с очи на кукумявка, докато ти още стоеше права пред нея и й даваше възможност да те огледа. Тогава каза:

— Каква красива рокля! Я, хайде, завърти се!

Ех, ако Орасио те бе видял да се въртиш пред нея! Как само щеше да се ядоса! Слава богу, че не дойде. Дотогава ти не си бе дала сметка, че Кандида е единственият човек на този свят, за когото винаги щеше да си същата.

— Майчице! Каква промяна! — възкликна тя.

— Може ли да седна? — попита ти и седна, без да изчакаш отговор, за всеки случай. Настани се на креслото срещу нея, откъдето имаше чудесна гледка към целия салон, с домакинята, настанила се в средата му като пантократор.

Започна да се питаш какво правиш там. А разговорът още не бе започнал.

— Много исках да ви видя — призна ти и никак не се учуди, когато се чу да й говориш на „вие“. Дори за миг не ти хрумна да се обърнеш към нея на „ти“. — През изминалите години мислех много за вас. Зарадвах се, когато разбрах, че сте се върнали.

— Нали виждаш, Аурорита. Животът е колело.

— Как сте?

— Дебела и стара.

— Стара? Не говорете така, защото сме на една възраст — се пошегува ти.

— Значи и ти си стара като мен.

Икономът се появи предпазливо като призрак. Беше рутинно, за да попита дали дамите искат нещо за пиене, но Кандида не те покани да си избереш нещо, а отговори от името на двете ви:

— Не е необходимо да носиш нищо. Иди да нахраниш котките, че отдавна те чакат.

Икономът покорно направи поклон, каза: „Да, госпожо“, и изчезна. Ти беше жадна, но не се осмели да поискаш нещо за пиене. Хвърли поглед наоколо. Имаше няколко книги — малко, — куп списания, маса за шиене и грамофон. Виждаше такъв за първи път и ти се стори, че е добър повод да разведриш разговора.

— Прекрасно е да слушаш музика, без дори да излезеш от къщи — каза, посочвайки с очи апарата.

— Вече обичаш ли музика, Аурора? — попита тя.

— Малко по малко започвам да обичам.

— Това е много хубаво. Нещата трябва да се правят малко по малко. Аз вече не слушам нищо. Музиката ме изнервя.

На масата имаше половин дузина грамофонни цилиндри, всеки в кутия. Стори ти се, че разчиташ върху тях познати имена: Вагнер, Росини, Пучини, Верди. „Rigoletto’s Quartet“ бе написано на единствената отворена и празна кутия. Цилиндърът вероятно беше вътре в апарата, вероятно бе звучал неотдавна. Стана ти много мъчно, като си представи Кандида, седнала на протрития диван, сама или с котка в скута, докато някой от грамофона пее „Bells figlia dellʼamore schiavo son deʼvezzi tuoi. Con un ditto, un ditto solo tu puoi le mie pene consolar“. Докато ти си мислеше тези тъжни неща, мълчанието беше пълно и по-красноречиво от всички думи. Толкова години, а нито една от двете не намираше какво да каже.

— Разкажи ми за теб — каза Кандида, сочейки с поглед дрехите ти.

Мразеше думите ти да звучат като извинение, като оправдание. Има хора, които всичко изопачават. Дотогава не бе осъзнавала, че Кандида е точно от тях.

— Когато госпожа Ортенсия отиде да живее при племенницата си, ме изпрати в дома на доктор Волпи. Постъпих като икономка. Работих при него деветнадесет години, до деня, когато ме помоли да му стана съпруга. И ето, виждате. Въпреки че му отказвах много упорито, накрая размислих и му казах „да“. Все още считам, че това е лудост.

— Никаква лудост — отбеляза тя с неутрален и безразличен тон. — Това се нарича „хитрина“. Не изглеждаше да си такава, Аурорита. А как си с мъжете?

— Аз съм жена само на един мъж — отвърна ти.

— Ох, горкичката! Нима не знаеш? — продължи Кандида, размахвайки пълната си ръка. — Мъжете по природа са непостоянни и освен това кръшкат. Много кръшкат. Никога не можеш да им вярваш. Затова, ако искаш да имаш мъж, трябва да го държиш изкъсо и никога да не го оставяш сам. Трябва да го накараш да повярва, че пътят към сърцето ти е труден за намиране, като правилния изход от лабиринт с огледала. Така завинаги ще е твой. Ако не го направиш…, тежкоˋ ти.

Ти не мислеше като нея, но не отговори нищо. Промени темата на разговора и това се оказа полезно. Да говориш за мъже с Кандида бе последното, което искаше.

— Знаете ли, всъщност дължа всичко на майка ви — продължи ти. — Ако не беше тя…

— Нямаше сега да сме тук, нито ти, нито аз.

— Точно така — отново последва мълчание, прекъсвано от мяукането на котките, които може би се радваха да получат храната си. — Често мисля за сеньора Ортенсия, всеки ден. Колкото повече време минава, толкова повече се възхищавам от това, което направи за мен, и се изпълвам с благодарност.

— За какво говориш, Аурора? — Когато намръщеше чело, Кандида изглеждаше с десет години по-възрастна.

— Говоря за дойката. Майка ви направи така, че тя да ни откърми и двете. Спомняте ли си? Вас е естествено да ви откърми, разбира се, вие сте нейна дъщеря. Но аз? Да ме даде на дойка! Аз бях напълно незначително същество, от което никой не се интересува.

— Каква дойка, Аурора? За какво говориш?

— Не си ли спомняте? — ти въздъхна. Най-накрая въпрос, по който можехте да говорите непринудено, без да приличате на статуи. — Като малки много говорехме за това, за дойката, вие и аз. Мен много ме интересуваше. Вие попитахте госпожа Ортенсия и тя ви каза, че дойката ни живеела в „Уертас де Сан Пабло“. Знаете ли, веднъж дори отидох там, за да я намеря.

Изведнъж ти се стори, че изражението в очите на Кандида става свирепо, което те обиди.

— Аурора, как може на твоята възраст да си толкова наивна? Това за „Уертас де Сан Пабло“ го измислих аз, за да не ти кажа истината. Не можех да понеса истината. Не се ли сещаш? Никога не е имало никаква дойка! Майка ми ни е кърмила и двете.

Почувства се така, сякаш ти бяха ударили шамар. За миг пред очите ти се спусна тъмнина, като черно було. Думите на Кандида победоносно се носеха от далечината:

— Не мога да повярвам, че никога не си се усъмнила. Лъжите ми бяха съшити с бели конци. Ти винаги откриваше слабите им места, не помниш ли? Дойката нямала достатъчно време да идва и да си отива, готвачката не я била виждала… С твоите въпроси приличаше на полицай. И вярваше на всичко. Това беше най-забавното!

— Сеньора Ортенсия! — промълви ти, без все още да вярваш на ушите си. — Майка ви ме е кърмила! Но защо?

— А-а, трябвало е да попиташ нея.

— Светът се е обърнал наопаки — отбеляза ти. — Господарките не кърмят децата на слугините. Светът се е обърнал наопаки.

— Горе-долу както сега! — отсече Кандида с изкуствена усмивка. — Погледни ни! Не аз, а ти приличаш на дъщеря на Турул.

— Защо майка ви никога не ми го е казала? — настоя ти.

— Знаеш каква беше. Най-важното за нея бе да изпълни онзи библейски завет: лявата ръка да не знае какво прави дясната. Добрата самарянка. Виждаш, подари ми този апартамент. Купила го е със спестяванията си. Пари, които е измъкнала от баща ми, без той да разбере. Какво мислиш?

Ти не мислеше нищо. Само имаше желание да се разплачеш.

— Донесох ви това — каза, за да запълниш тишината и мъката с нещо друго, и остави на масата пакета с пожълтялата луксозна хартия.

— Какво е? Не искам нищо да ми напомня старите времена, от които се познаваме, Аурора. С миналото отдавна не се разбираме.

— Не искате ли да го отворите? — попита ти.

— Кажи ми какво е! — гласът й бе надменен, режещ като стомана.

— Шоколатиерата от бял порцелан. Със синия надпис.

Котките бяха престанали да мяукат и сега тишината бе толкова неловка, сякаш изведнъж земята бе престанала да се върти.

— Вземи си я! Не искам дори да я виждам! — Кандида направи пауза, може би размишляваше, после добави — Моля!

Приключихте по-рано. Ти слезе на улицата и чака доктора, тоест Орасио, двадесет минути. Той те свари съсипана, с шоколатиерата в ръце. На път за къщи те остави да си поплачеш на гърдите му, докато се успокоиш. После търпеливо изслуша каквото имаше да му казваш, а то бе много, страшно много.

Преди да си легнеш, отново пъхна шоколатиерата в дъното на гардероба. Този път си помисли, че ще си остане там завинаги, защото нямаше намерение да я вадиш отново.

* * *

— Как е възможно, скъпа Аурора, страховете ти да се събуждат отново и отново? — те питаше Орасио.

Колко бе прав! Периодично с теб ставаше нещо необяснимо. Особено когато си даваше сметка, че времето минава, без да можеш да направиш нищо. Или когато имаше лош ден и беше тъжна. Както през август 1910, когато научи, че Антонио Сампонс е починал на петдесет и девет години.

Отиде направо до гардероба, порови малко между вещите, които от години не бе докосвала, и извади пакета с шоколатиерата. Луксозната хартия бе напълно пожълтяла, почти кафява. Старата бяла панделка от кадифе се беше измачкала. Ти я смени с нова и чиста лента. На една бележка написа: „Моля ви да приемете този предмет, който винаги е бил ваш, в знак на дълбоко уважение и на съболезнования. Ваша Аурора“. После извика Клара и й каза:

— Отнеси това в дома на Сампонс на „Пасео де Грасия“ за госпожица Антониета Сампонс и се увери, че го е получила! И кажи кой те изпраща!

Докато чакаше Клара да се върне, се преструваше, че шиеш до прозореца. Докторът, Орасио, четеше и кашляше в библиотеката и при всяко негово кашляне сърцето ти забиваше учестено. Вече мислеше само за миналото, защото бъдещето се бе покрило с гъста пелена.

Клара беше млада, ходеше бързо. Не се забави много. Мислеше, че ще донесе обратно шоколатиерата. Но този път бе различно.

— Къде е пакетът? — попита ти, щом я видя да влиза.

— Вие ми казахте да го дам на…

— Да, да, да, знам какво съм казала. Приеха ли го?

— Разбира се.

— Кой ти отвори?

— Икономката.

— Млада или стара?

— Като мен, година повече или по-малко. — „Млада кръв, слава богу!“ — И ми дадоха това за вас — тя ти връчи един малък плик.

В плика — картичка. От едната страна — име: Антониета Сампонс Турул. От другата — няколко кратки думи, но изкупителни за теб: „Благодаря много за любезността ви в такъв момент. Щом се възстановя от мъката, много бих искала да ме посетите у дома, за да закусим заедно. Предайте поздравите ми на доктора! Всичко хубаво. Антониета“.

На „вие“! „Да ме посетите.“ Ти се отпусна на люлеещия се стол, без да спираш да гледаш към улицата. Шоколадът, който приготвяше готвачката на Антония Сампонс — черен, горчив, гъст, — имаше славата на най-добрия в Барселона.

— Може ли да се оттегля, сеньора? — прошепна Клара.

— Да, да, извинявай.

Клара излезе от библиотеката. Ти прочете бележката още шест пъти, като си представяше обещаната закуска.

Много рядко се разпознава така отчетливо. Обикновено е бегъл, неточен, уклончив или с интимен елемент. Този път не. Този път бе ясно — това е краят.