Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (19)

Четири

Хрониката на моите неуспехи, мадам, не свършва тук. Когато най-сетне всички бяхме готови, с прояснени глави и бързи крака, започна да вали сняг. Понеже от предния ден имахме болезнен пример за ефекта на студа върху бедните ни носове, мосю Бомарше огледа небето и започна да се тревожи:

— Дзаноти, обичайно ли е такова време? Аз си мислех, че в Барселона температурите са по-умерени.

Стопанинът на странноприемницата сви рамене и отвърна:

— Светът е тръгнал наопаки, господине.

Ние петимата останахме известно време в дълбоко мълчание, с вперени в небето очи, очаквайки да се случи чудо и снегът да спре. Но стана тъкмо обратното и снеговалежът заприлича на един, който веднъж наблюдавах в двореца как затрупа напълно стражите пред входа. Започна да се смрачава и Бомарше се отчая, че още един ден ще отмине, без да сме направили нищо полезно. Приближи се до мен и ми каза на ухото:

— Гийот, вие имате природната дарба да се промъквате и летите бързо като вятъра. Бихте ли избързали да отидете до магазина на улица „Трес Волтес“, за да предупредите сеньор Фернандес, че утре нашата делегация ще му окаже честта да го посети?

Разбира се, аз се съгласих, доволен, че ще свърша нещо полезно. Изтичах в стаята си да потърся писмото, подписано и подпечатано от вас, и като го скрих добре в раницата си, побързах да изляза от странноприемницата през безмилостния снеговалеж. Толкова беше студено, че колкото и да се загръщах в плаща си, бе напълно безполезно. С едри крачки изминах разстоянието до някакъв безлюден площад, а през това време дори косите на главата ми трепереха от студ.

Попитах няколко минувачи как да стигна до площада, наречен „Л’оли“. На булевард „Борни“ ми казаха: „А, още сте много далеч“. Към средата на улица „Дел Рек“ ми съобщиха: „Приближавате се“. Най-сетне, на склона при затвора, ме уведомиха: „Съвсем близо сте. Онази уличка там се нарича «Бория». Вървете по нея и тя ще ви отведе на площада, който търсите“. Речено — сторено. Щеше да бъде много по-лесно, ако не бе толкова студено, но все пак пристигнах до дървена врата, над която изтрита табела съобщаваше:

Фернандес

Майстор шоколатиер

Доставчик на френските принцеси

По улицата нямаше жива душа. Кепенците на прозорците бяха спуснати, снегът започваше да затрупва тъмните улички, а аз не усещах носа, ръцете и пръстите на краката си в обувките. Потропах на затворената врата, но никой не излезе да ми отвори. Помислих си, че ако трябва да чакам, ще умра замръзнал пред вратата. Потропах по-настойчиво, почти отчаяно. Не мислете, че ми отвориха веднага! Стоях достатъчно, за да кажа цяла молитва, завит, доколкото бе възможно в плаща си, пред вратата без навес, а снегът се стичаше по носа ми и перуката ми замръзваше. След множество отчаяни удари по вратата с оглед на обстоятелствата извиках със сетни сили:

— Сеньор Фернандес, за бога, отворете ми или ще умра като куче пред вратата на дома ви! Казвам се Гийот, идвам от Версай по заръка на мадам Аделаид и ви нося…

Трябва да знаете, драга госпожо, че името ви бе като вълшебен ключ. В същия момент, когато снегът започна още по-свирепо да вали и не се виждаше нищо на две педи разстояние, за мен се откри лъч на надеждата, проникващ през открехнатата врата на шоколатиера, и две черни като въглени очи ме загледаха втренчено. Помолих се:

— Сеньор Фернандес, замръзвам. Моля ви да ме пуснете да вляза!

Вратата великодушно се отвори. Най-сетне бях под покрив, в помещение със запалено огнище. Вътре имаше огромен тезгях и се усещаше прелестно ухание на шоколад.

Усетих как метнаха върху плещите ми одеяло. Нежен женски глас ми каза:

— Седнете близо до огъня и скоро ще се сгреете!

Може би се питате на какъв език бяха произнесени тези думи. Добре, но ще ви кажа, че не съм напълно сигурен. Жената, която ми отвори, не беше съвсем чужда на основите на нашия прекрасен език, но би било преувеличено да кажа, че го говореше. По същия начин и аз мога да изрека две думи на испански и още някоя на каталонски, за да се разбера с някого. Знаете, че имам ухо за чуждите езици. На някаква смесица от трите езика, в която се прокрадваха и думички на италиански, както ще се убедите, успяхме да се разберем, и то не зле, с моя ангел — спасител.

Прозвището „ангел — спасител“ й бе дадено от мен с удоволствие, не само защото ме зави с гореспоменатото одеяло и после ме нагости с чаша великолепен шоколад, който ме върна към живота. Нарекох я така обаче по-скоро заради нежното изражение на лицето й. С възхищение открих, че спасителката ми бе жена на малко повече от двадесет години, имаше тъмни очи, блестящи като сапфири от пламъците на огнището, нежни страни, коси с цвят на стар бакър и кадифени устни. Останах така смаян от красота й, че за миг си помислих „Ако бях умрял пред вратата, ангелите от рая не биха ми се сторили толкова красиви“.

— Вие говорите моя език! — възкликнах с възхищение в първия момент.

— Не, не мисля — отвърна тя, — но мога да разбирам. Имам доста клиенти, които говорят като вас. Французите много обичат Барселона.

Спомних си, че Бомарше ме бе предупредил за това, когато напускахме Париж:

— Ще видите, приятелю Гийот, че Барселона е най-френският от всички чуждестранни градове.

Щом си изпих шоколада, жената попита:

— Казахте, че ви изпраща мадам?

— Oui — отговорих аз.

— Можете ли да го докажете?

— Naturellement.

— Покажете ми доказателствата!

— Ще ги покажа на сеньор Фернандес. Той вкъщи ли е?

— В момента не.

— Ще го почакам.

— Не ви съветвам. Може да се забави.

— Аз не бързам.

— Но аз, да. Позволете ми да видя доказателствата. Ще ги покажа на сеньор Фернандес.

— Вие прислужница ли сте?

— Не, господине.

— Сигурно сеньор Фернандес е ваш роднина? Може би баща?

— Също не.

— Ще ми кажете ли или трябва да отгатна?

— Той е мой съпруг. Сега ще ми покажете ли какво носите за него?

Признавам си, че това ме накара да се поколебая и бях на косъм да й покажа писмото ви, но навреме се сетих за преживяната измама и се сдържах.

— Не разбрах, госпожо, дали мога да ви се доверя.

— Колко интересно! Аз имам същите съмнения.

— Къде е сеньор Фернандес?

— Покажете ми доказателствата от мадам и ще ви кажа!

— Кажете ми и ще ви покажа доказателствата!

— Няма начин.

— Тогава и аз не съм съгласен.

— Не вярвате ли на думите ми?

— За нещастие.

— Дала ли съм ви повод за това?

— Не сте ми дала, но имам достатъчно основания.

— Може би съм ви обидила?

— Вие не, но други хора — да.

— Значи трябва да заплатя за грехове, които не съм сторила?

— На всекиго понякога се случва.

— Ако ми дадете доказателствата, всичко ще си дойде на мястото.

— Или може би не. Трудно е да се каже.

— За бога, господине, не бъдете толкова упорит!

— Не съм упорит, а предпазлив. Различно е.

— Дайте да ги видя!

— Казах ви, че няма.

— Тогава си вървете!

— По никакъв начин.

— За толкова млад човек сте упорит като магаре.

— За жена вие също.

В този момент на вратата се потропа съвсем не приятелски. Бам, бам, бам!

— Загубена съм! Идват от гилдията! Чули са ни. Знаят, че съм тук! — възкликна моят ангел и на лицето й се изписа изражение на искрен страх.

Тропането се повтори — бам, бам, бам! — и вратата затрепери от ударите. Гръмовен глас каза на английски:

— В името на крал Джордж, отворете!

— Мъжът ви търгува с англичаните? — попитах тихо, доста притеснен.

— Не, господине, доколкото знам — отвърна тя.

— Тогава какво искат тези хора?

Ангелът сви рамене.

— В името на крал Джордж III, отворете вратата! — повтори англичанинът.

— Какво да правим?

— Да отворим вратата, естествено — казах аз със силата на титан, готов сам да отмъсти за загубената си чест в Седемгодишната война^[1].

Тя ме послуша. Отвори широко вратата и се оказахме пред червения нос и обсипаното с брадавици лице на един шишкав господин, приличащ на жаба. Беше по-добре облечен от мен и три пъти по-едър. Може би затова трепереше по-малко. Придружаваха го двама войници в униформи, които го охраняваха с извадени шпаги и го наричаха „сър“.

— Господа, поздравявам ви от името на Негово Величество крал Джордж III, крал на Англия, Ирландия, Менорка, Индия, Доминика, Гранада, Сан Висенте, Тобаго, Флорида…

— Да, да, да, това го знаем — англичаните са непоносими, винаги се хвалят с победите си. — С какво мога да ви услужа? — попитах аз.

— Първо, пуснете ни да влезем! — отвърна той.

Отстраних се от пътя му и дадох знак на жената да направи същото. Тримата мъже влязоха в магазина с цялото си снаряжение и затвориха вратата. Всички почувствахме облекчение, че оставяме навън тъмнината и снега. Англичанинът се огледа и с едва доловим жест одобри приятната обстановка.

— В името на Негово величество крал Джордж III ви заповядвам да ни покажете измисленото от вас приспособление за производство на шоколад — каза сър Английска Жаба, който явно не обичаше да си губи времето с преамбюли и представяне, а гушата му се тресеше от твърда решителност.

Достатъчен бе само поглед, за да разбера колко много моят ангел се страхуваше от присъствието на мъжете. В същото време тя ме гледаше изпитателно, сякаш очакваше да направя нещо.

— Мисли ви за съпруга ми — прошепна на ухото ми.

— Разбрах това — отвърнах аз.

— Какво точно искате?

— Да видим машината.

— Невъзможно! Настоявам да си вървите! — каза тя.

Трябва да призная, че този отговор, както и враждебността й към англичанина, ме изпълни със задоволство.

— Наистина ли искате да си тръгнат?

— Разбира се.

— Тогава им покажете машината!

Докато провеждахме тихо този разговор, Жабата започна да губи търпение. Потропваше с крака по пода и издаваше звуци, подобни на ръмжене. Жената на шоколатиера Фернандес склони да ме послуша. Вече бях започнал да се боя, че няма да го направи и господинът щеше да ни обяви война на място. Тя ни отведе в задната стаичка.

— Ако обичате, господа — подканих ги с поклон, за да успокоя малко егото на Жабата, защото съм разбрал, че нищо не смекчава английския характер повече от един добър комплимент.

В задната стаичка видяхме механичното чудо, което в наши дни буди любопитството и възхищението на целия цивилизован свят. Цялата машина е изработена от дърво и метал, има шест крака и четири големи и много елегантни зъбчати и гладки цилиндри с перки. В това изобретение, както можах да разбера от обясненията на ангела — и които се заех да преведа, — от едната страна влизат какаовите зърна, вътре се смесват със захар и подправки, а от другата страна излиза напълно готов продукт с превъзходен вкус. Англичаните много похвалиха машината. Казаха, че подобно чудо може да бъде сътворено само от въображението на гений. После се поинтересуваха как работи и моят ангел им обясни подробно. Аз преведох само половината от думите й, за да не разпалвам допълнително интереса на конкурентите ни. А при всяка реплика на Жабата проклинах нашата неспособност да попречим на тази дивашка делегация да ни изпревари.

Поданиците на крал Джордж се поинтересуваха и от подправките, които трябва да се добавят към какаото, за да се получи добър продукт. Моят ангел каза, че могат да бъдат най-разнообразни, но в никакъв случай не бива да липсват четиринадесет зърна черен пипер, половин унция карамфилови коренчета и една голяма глава цикория, от най-червената. Някои сладкари препоръчват да се добави също кардамон, канела, една шушулка ванилия, бадеми и дори портокалов цвят, но тя каза, че е по-голям привърженик на простите рецепти.

— Днес хората не предпочитат както някога претрупаните храни. Много по-важно е шоколадът да е истински и с най-добро качество.

Но нека продължа, ако позволите! Машината остави англичаните така захласнати, че дълго време не пророниха и дума. С мен се случи същото, но се наложи да го прикривам. Двамата войници без всякакво неудобство измериха приспособлението с педи и дори си позволиха да проверят теглото му, като го повдигнаха от двете страни, сякаш преценяваха колко мъже са нужни, за да го отнесат. Техният командир мълчаливо гледаше настрани.

— Мога ли да узная причината за интереса ви? — попитах аз.

— Разбира се, сеньор Фернандес. Крал Джордж много обича шоколад. Всеки ден го пие. Дава му сила на шест вола и му отпушва мозъчните канали. Той много е слушал за вашето изобретение. Затова пожела да ви окаже честта да узнаете за неговия интерес.

Усмихнах се, сякаш думите му ме бяха поласкали. Случващото се никак не ми харесваше. Мъжете бяха приключили с измерванията и Жабата отново проговори.

— Любопитен съм за нещо, сеньор Фернандес, и само вие можете да ми помогнете — каза той.

Помислих си: „Сега вече съм загубен. Ако ме попита за някаква, макар и най-малка подробност за устройството на машината, ще открие измамата, а гневът му ще ме смаже като комар“.

— Кажете.

— На какво се дължи фактът, че говорите английски с толкова силен френски акцент? — пожела да узнае сър Жаба.

— А, това ли? — усмихнах се аз, като се опитвах да измисля по-убедителен отговор. — Учителката ми беше французойка.

— Но, доколкото съм информиран, вие сте били чирак при майстор Льосерас, който има магазин близо до вашия.

— Да, господине.

— На колко сте години? Не знам защо, но имам усещането, че времето е било много милостиво към вас.

— Външността ми лъже, господине. Така е защото съм много слаб. Както ме гледате, наскоро навърших тридесет и една.

— Сериозно ли говорите?

— Кълна ви се.

Английската Жаба си поглади брадичката.

— Сигурно е от шоколада. Съветниците на крал Джордж твърдят, че много помага за запазване на младостта.

— Не мога да отрека.

Повярва ми. Или поне така изглеждаше.

— И един последен въпрос.

Господи, какво страдание!

— На вашите услуги.

— Познавате ли моята страна?

— Не, сър — излъгах аз.

— Тогава трябва да знаете, че е пълна с гостоприемни хора с прекрасен вкус, които безмерно уважават хора като вас, способни да допринесат за напредъка на света с новаторски и полезни идеи. Същото важи и за Негово Величество, разбира се. Неотдавна имах честта да придобия от името на нашия крал един апарат за гмуркане, много полезен при търсене на предмети, загубени при корабокрушение. И машина, която прави едновременно барелефни портрети на трима души. Негово Величество крал Джордж има огромно доверие в тези неща и е убеден, че световният напредък минава през перки, бутала и зъбчати колела, от които вие толкова разбирате. Накрая Негово Величество би искал да знае дали вие и вашата любезна и красива съпруга бихте приели поканата да живеете в Бъкингам достатъчно време, за да конструирате една машина точно като вашата.

Речта му ме остави вкаменен. Естествено, успях да се окопитя достатъчно, за да отговоря:

— Трябва да се посъветвам със съпругата си, сър.

— Естествено, разбирам ви.

— Разбирате ли?

— Да, господине. Ако аз имах толкова красива съпруга като вашата, не бих направил и крачка, без да я попитам. Хайде, побързайте. Ще почакаме тук.

Сър Жаба направи с ръка жест на досада, но посочвайки към моя ангел, видях в очите му блясък на възхищение или на влечение към нея, което ни най-малко не ми бе приятно.

— Ще позволите ли да разменим няколко думи насаме? — попитах аз.

А той отвърна с примирение:

— Направете каквото трябва.

Английската Жаба и неговите двама войници напуснаха задното помещение, оставяйки машината и стопанката й, до която бях застанал. Преведох думите на англичанина, без да премълча нищо. Щом тя започна да разбира какво предлагаха, заклати глава наляво-надясно като малко дете:

— Не, не, не, не искам. Съпругът ми няма да построи нова машина.

— Помислете добре, госпожо! Това е добра възможност да спечелите куп пари.

— Казвам ви, че не, не е възможно!

— Не прибързвайте! Нужно ви е време, за да помислите.

— Няма какво да мисля. Кажете му, че отказвам предложението.

Понеже не ми се стори уместно да ядосвам англичанина с категоричен отказ, предпочетох да бъда по-предпазлив. Появих се с физиономия на съпруг под чехъл — между мъже това винаги прави добро впечатление — и рекох:

— Съпругата ми се нуждае от време, за да размисли. Ако ми кажете къде мога да изпратя отговора си, ще го направя само след няколко часа.

Англичанинът написа на листче някакъв адрес и ми го връчи. Бяха настанени в странноприемницата на Манреса, на улица със същото име.

— Давам ви два дена. Не ме карайте да загубя търпение, сеньор Фернандес!

— Няма, господине.

— А, Фернандес, — той изведнъж се обърна към мен — още една дреболия.

— Кажете, господине!

— Случайно не сте ли виждали една френска делегация, която обикаля из града? — попита той с широко отворени облещени очи.

— Французи ли казахте? Има толкова много, че не знам какво да ви кажа…

— Тези са посланици на крал Луи и са пристигнали преди два дни. Настанени са в странноприемница „Санта Мария“.

Признавам, че се изненадах от добрата му осведоменост за нашето посещение. За момент ми се стори, че точно неговите хора ни окрадоха, но скоро си припомних как говореха онези гниди и отхвърлих идеята. Колкото и да са неумели англичаните почти във всичко, засега поне знаят да говорят прилично собствения си език.

— Не, господине, не съм виждал тук никакви подобни французи — казах аз.

— Добре. Ако случайно ги срещнете, трябва да знаете, че Негово Величество крал Джордж не одобрява да имате с тях каквито и да е търговски връзки. Разбрахте ли ме, Фернандес? Искам да кажа… — поправи се той, гледайки опулено моя ангел, — Негово Величество ще ви възнагради щедро, ако изберете правилно с кого да работите.

— Разбирам, господине. Ще търгувам само с вас — отговорих през зъби, дълбоко вживян в ролята си.

Ако отдавна не бях убеден, че единствените чувства, изпитвани от англичаните, са глад, сънливост и животинска похот, бих казал, че онзи тип гледаше жената на Фернандес с очи на влюбено земноводно.

— Казах ви всичко — вече любезно добави той. — Бог да благослови Негово Величество. До скоро.

Тримата направиха едновременно нещо като военен поздрав и излязоха от магазина, тръшвайки вратата. Стана ми ясно, че дългите сбогувания също не са по вкуса на проклетия англичанин.

А сега, с ваше позволение, мадам, ще дам на ръката си заслужена почивка, преди да продължа с описанието на последната част от така полезно прекараното време в дома на сеньор Фернандес и на неговата прекрасна и очарователна съпруга.