Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (30)

Петнадесет

(Намираме се в магазина на шоколатиера Фернандес. Марияна подрежда бурканите от етажерките близо до тезгяха и си тананика някаква песничка. Изглежда доволна. От близката камбанария се разнасят пет удара. При последния пътната врата се отваря и влизат Гийот, Лабе, Делон и Малезерб.)

ГИЙОТ: Най-сетне пристигнахме, господа. Влизайте, влизайте! (Към Марияна) Скъпа, представям ви най-добрите шоколатиери на Франция, дошли специално, за да видят устройството, изобретено от съпруга ви.

МАРИЯНА: (Кимва с глава за поздрав) Добре дошли!

ДЕЛОН, ЛАБЕ, МАЛЕЗЕРБ: (Отвръщат със същия жест.) Сеньора…

МАРИЯНА: (Показва шоколатиерата от бял порцелан върху тезгяха.) Желаете ли чашка шоколад? Току-що го направих.

ЛАБЕ: (По-отпуснат) Няма да ви откажа.

ДЕЛОН: Нито пък аз. Добре ще ми дойде в този студ.

МАЛЕЗЕРБ: (Към Гийот) Защо не ни казахте, че тук ни очаква нимфа? Каква красота! Какво щастие, че съпругът й отсъства.

МАРИЯНА: Моля да ме извините, имам само един стол. Краката ще ви заболят да стоите прави.

МАЛЕЗЕРБ: Бих стоял тук дори с главата надолу!

МАРИЯНА: (Поставя върху тезгяха три чашки и сервира шоколад, като изпразва докрай шоколатиерата) Три чашки. Нито повече, нито по-малко. Вие как го искате, мосю Гийот?

ГИЙОТ: Прекарах трудни часове и стомахът ми се е свил. Както и да го приготвите, все ще е добре.

МАРИЯНА: (Към тримата шоколатиери) Шоколатиерата ми е подарък от мадам Аделаид. Не е ли прекрасна?

ЛАБЕ: Затова ли ми се стори позната?

МАРИЯНА: (С очарователна усмивка) Опитайте шоколада, господа! И кажете дали ви харесва.

ЛАБЕ: (Отпива) Вкусът е много интересен.

ДЕЛОН: (Отпива) Отлично!

МАЛЕЗЕРБ: (Изпива чашката на една глътка) Прекрасно! Страхотно! Много сладко! Най-добрият шоколад, който някога съм пил!

МАРИЯНА: А сега, предполагам, след като малко залъгахте стомасите си, сигурно искате да видите машината?

ЛАБЕ: Точно затова, госпожо, изминахме цялото това разстояние.

МАЛЕЗЕРБ: Макар че да видим вас също би било добра причина.

ДЕЛОН: Ако ми позволите, бих искал да отправя няколко думи към домакинята. Много сте любезна, госпожо, че склонихте да ни покажете машината в отсъствието на съпруга си.

МАРИЯНА: Мосю Гийот разказа ли ви, че…?

ДЕЛОН: Че е на път.

МАРИЯНА: Да, точно така. (Отправя се към задната стаичка) Оттук, господа.

МАЛЕЗЕРБ: След вас, мадам.

ГИЙОТ: Аз също ще дойда.

(Марияна и четиримата мъже изчезват в задното помещение. Влиза Мимо с гръмки викове, придружен от двама гвардейци.)

МИМО: (Вика) Марияна! Има ли някой тук? Марияна! Излез и ни посрещни, както му е редът!

МАРИЯНА: Кой е там? (По лицето й се изписва уплаха, щом вижда Мимо и другите) А, ти ли си? Ако знаех, нямаше да изляза.

МИМО: Отдръпни се от пътя ни! Идваме да вземем машината.

МАРИЯНА: Какви ги говориш?

МИМО: Ще я вземем.

МАРИЯНА: Разбира се, че няма!

МИМО: Разбира се, че да. Конфискуваме я!

МАРИЯНА: Дума да не става!

МИМО: По-добре да не ни пречиш. Сега машината е наша.

МАРИЯНА: Кои сте вие?

МИМО: (Гордо) Почитаемата гилдия на шоколатиерите в Барселона.

МАРИЯНА: Не си го и помисляй!

МИМО: Няма да си тръгна с празни ръце! Законът е на моя страна.

МАРИЯНА: Говорили сме за това много пъти. Законът не дава пет пари за мен, но и аз за него.

МИМО: (С цинична усмивка) Знаех си, че няма да се вразумиш, защото си дръзвала да отхвърлиш и много по-добри предложения. Затова този път не съм сам.

(В магазина влиза комендантът Гонсалес де Базекурт.)

МАРИЯНА: Сеньор Гонсалес? Вие?

КОМЕНДАНТЪТ: Много съжалявам. Нямам друг изход.

МАРИЯНА: Но само преди два дена вие седяхте точно на това място, пиехте шоколад за моя сметка и му се наслаждавахте!

КОМЕНДАНТЪТ: Да, да, имате право, моля да ми простите! Аз съм голям почитател на вашия шоколад и на вас самата.

МАРИЯНА: Тогава значи имате много особен начин да го изразите.

КОМЕНДАНТЪТ: Не мога да наруша закона. Мимо има право, колкото и да не ми се нрави. Казано е, че сама жена не може да управлява магазин.

МАРИЯНА: Как трябва да ви обясня, че не съм сама жена? Омъжена съм! Мъжът ми пътува.

МИМО: (Иронично) Сигурно е отишъл на края на света…

КОМЕНДАНТЪТ: Наистина съжалявам, Марияна. Трябва да затворя магазина, докато мъжът ви се върне.

МАРИЯНА: Разбирам. И позволявате да ми откраднат машината.

МИМО: Кон-фис-ку-ва-ме я! Не чуваш ли? Машината се конфискува като гаранция. Когато си платите дълга към гилдията, може и да ви я върнем.

МАРИЯНА: (Към Мимо, тихо) Ти си лош човек, Мимо. Мъжът ми винаги го е знаел. Затова не ти се доверяваше. Но като шоколатиер си още по-лош. Затова прибягваш до такива подлости.

МИМО: На мен ли така ми се струва или наистина говориш за мъжа си в минало време? Ето, ти също знаеш, че няма да се върне.

МАРИЯНА: (Към коменданта) Няма ли да кажете нищо? Тези хора нахлуват в дома ми, тормозят ме, а вие ги подкрепяте? Подкупиха ли ви? Все ви е едно, че ще остана без средства за живеене! Как ще се издържам, ако остана без машина и без магазин?

МИМО: Стани просякиня! С твоите добродетели няма да имаш проблем да си намериш някой да те издържа.

МАРИЯНА: (Свива юмруци) Напусни веднага магазина ми!

МИМО: Този път няма да ме изгониш, жено! Идвам да си взема своето. Пусни ме да мина!

МАРИЯНА: Не!

МИМО: Твоя воля. Принуждаваш ме да направя нещо, което не искам.

(Мимо грубо отстранява Марияна и влиза в задното помещение.)

ГЛАСЪТ НА МИМО: Господа, какво правите тук? Къде е ма…?

ГЛАСЪТ НА МАЛЕЗЕРБ: (Много ядосан) Виееее? Благодаря ви, небеса! Точно вас исках да срещна. Ето! Ето ви още!

(Чуват се удари и звън от много счупен порцелан. Излиза Мимо с ръка на носа, от който шурти кръв.)

МИМО: (От сега нататък с носов глас) Какво прави тук този човек? И къде е машината?

МАЛЕЗЕРБ: (Излиза от задното помещение и сочи към Мимо) Това е той! Крадецът, който ни обра всичко! Безсрамник! Глупак!

КОМЕНДАНТЪТ: За кого говорите? За човека от гилдията ли?

МАЛЕЗЕРБ: (Към коменданта, но с юмрук, готов да забие нов удар на Мимо) Задръжте го или ще го смажа!

ЛАБЕ: (Изплашен излиза от задното помещение. Към Малезерб) Приятелю, бъдете разумен! Той е по-дребен от вас.

МАЛЕЗЕРБ: И какво? Ако това можеше да ме спре, никога нямаше да мога да набия никого.

ДЕЛОН: (Също излиза) Милостиви боже! Какво неприятно зрелище!

КОМЕНДАНТЪТ: (Повишава тон) Господине, моля ви да се успокоите!

МАЛЕЗЕРБ: (Стоварва нов удар на Мимо) Къде са парите ни? Признайте, кретен, или ще ви смачкам като какаово зърно!

МИМО: Моля ви! Не съм направил нищо.

МАЛЕЗЕРБ: (Нанася още един удар на същото място) И лъжете на всичко отгоре! Ще ви смажа!

КОМЕНДАНТЪТ: Господине, заповядвам ви да спрете!

МИМО: Помощ! Сеньор Гонсалес, махнете от мен това животно! Ще ме убие!

КОМЕНДАНТЪТ: (Изважда шпагата си) Всички да запазят спокойствие!

(Всички се подчиняват. Мимо скимти повален на пода с разбит нос. Марияна наблюдава сцената, скрита в прегръдките на Гийот. Лабе и Делон стоят като наблюдатели. Малезерб е червен като домат и се опитва още веднъж да удари Мимо.)

МАЛЕЗЕРБ: Кажи къде са нещата ни! Къде си скрил парите ни, кръвопиецо?

МИМО: Нямам нищо, сеньор. Кълна ви се.

МАЛЕЗЕРБ: Не се кълни лъжливо, крадецо! (Нахвърля се на Мимо) Ще го унищожа! Ще го направя на пихтия!

МИМО: (Примрял от страх) За бога, чуйте ме! Мога да ви кажа нещо, но не и ако продължавате да ме биете.

МАЛЕЗЕРБ: Не искам да те слушам.

КОМЕНДАНТЪТ: (Към Малезерб) Господине, трябва да ви помоля да се успокоите и да оставите да говори кра… тоест господин Мимо.

МАЛЕЗЕРБ: Думите на този мошеник не ме интересуват ни най-малко.

КОМЕНДАНТЪТ: Господине, ако не се въздържате, ще трябва да заповядам да ви задържат.

ЛАБЕ: (Успокоява приятеля си) Малезерб, приятелю, успокойте се малко!

МАЛЕЗЕРБ: Невъзможно! Не мога.

ДЕЛОН: Така трудно ще се разберем.

МАРИЯНА: (С разтреперан глас към Малезерб) Направете го заради мен!

МАЛЕЗЕРБ: (През зъби) Добре. Само защото вие ме молите.

КОМЕНДАНТЪТ: (Към Мимо) Имате възможност да обясните, Мимо. Всички ви слушаме.

МИМО: Истина е, че с двама колеги от гилдията ви откраднахме всички неща. (Възклицание на всеобщо възмущение) Направихме го по погрешка. Един непознат човек, когото повече не видяхме, ни извести, че в града е пристигнала английска делегация с намерение да вземе машината на Фернандес. Посочи ни името на странноприемницата, в която са се настанили, и това беше „Санта Мария“. Но там се оказа, че английската делегация е френска, макар че узнахме това прекалено късно. Заложиха ни капан, господине. Ние само искахме да предотвратим да вземат машината. Чужденците харесват всичко наше, а джобовете им са пълни с пари. Те представляваха заплаха, която не можехме да избегнем по друг начин. Машината трябва да бъде наша, поне докато Фернандес си плати всичко, което ни дължи.

МАРИЯНА: (С гняв към Мимо) Проклетник! Защо не им кажеш, че искаш да имаш и мен, сякаш съм някакъв предмет? Че искаш да вземеш машината, защото не ти се дадох!

МАЛЕЗЕРБ: (Отново ядосан, към Мимо) Ще го потроша! Ще го смеля! Ще го счукам с чукалото!

(Трима мъже държат Малезерб, за да може Мимо да довърши разказа си.)

МИМО: Да, наистина ви обрахме, вече си признах. Първо ви напихме с ратафия^[1]. Само след няколко дена обаче, някой окраде нас и взе цялата ни плячка. Сигурно е било дело на непознатия информатор, за когото не знаем нищо. Той просто се възползва от нас, това е всичко. Затова притежанията ви не са у нас, господа. Вярвате или не, това е истината.

МАЛЕЗЕРБ: (Бори се, за да се освободи от мъжете, които го държат) Не вярвам на нито една негова дума!

КОМЕНДАНТЪТ: Момент, мосю Малезерб! Аз му вярвам. (Към Мимо) Признавате ли, че сте крадец?

МИМО: Крадец ли е, който открадне само веднъж, и то за да спаси своето?

КОМЕНДАНТЪТ: Да, господине, както и всички други.

МИМО: Разбира се, че не е! Англичаните искат машината, която може да принадлежи само на шоколатиерите в Барселона. Не разбирате ли, че действах за доброто на търговията и промишлеността в този град?

КОМЕНДАНТЪТ: Мимо, вие сте арестуван.

МИМО: Как? Не можете…

КОМЕНДАНТЪТ: Мога и още как! Аз съм властта, затова ме помолихте да дойда. (Към своите хора) Отведете го!

МИМО: Какво правите! Няма смисъл. Това твое дело ли е, Марияна? Къде е машината? Скрила си я. Не е на мястото си…

МАРИЯНА: Какви ги говориш? Снощи, като си легнах, си беше на мястото. Може ти да си я откраднал тази сутрин с твоите приятелчета, както много пъти си се заканвал.

МИМО: Разбира се, че не съм. Признай си къде е!

МАРИЯНА: Не ти вярвам, проклетнико. И съдиите няма да ти повярват.

МИМО: Не говори глупости!

МАРИЯНА: Току-що призна, че си крадец. Кой ще ти повярва от сега нататък?

КОМЕНДАНТЪТ: (Потвърждава сериозно.) Госпожата има пълно право. Когато съдията разбере, че сте признал престъплението си пред мен и пред всички тези свидетели, няма да му се сторите много невинен. Едно престъпление често води до друго, а престъпниците изпитват удоволствие от това. Съдиите са наясно.

МИМО: Никога не съм чувал толкова глупости накуп. Проклетата машина не е у мен!

МАРИЯНА: Е, значи са я откраднали англичаните. Те не са много търпеливи, когато преговарят.

МАЛЕЗЕРБ: А може да сме били и ние? Не мислите ли? Ние също я искаме. Колко забавно!

КОМЕНДАНТЪТ: Този случай е труден и с много неизвестни. Само това ми липсваше!

МИМО: (Крещи) Марияна, ще ме запомниш за цял живот!

МАРИЯНА: Не се съмнявам. Не е ли чудесно, че поне веднъж сме на едно мнение?

КОМЕНДАНТЪТ: Ако обичате, изведете този скандалджия! Закарайте го в затвора на площад „Дел Анхел“!

(Двамата гвардейци излизат на улицата, влачейки Мимо, а след тях излизат и мъжете, които са дошли с него, и всички се изгубват в далечината.)

ГИЙОТ: Един картофен нос по-малко. (Замислен) Ще бъде жалко да си тръгнем, без да разберем защо хората по тези земи не искат да ядат картофи. Вие имате ли обяснение, сеньор Гонсалес?

КОМЕНДАНТЪТ: Не съм се замислял. Но като познавам каталонците, не бих се учудил, ако е така, защото французите много обичат да го правят.

ГИЙОТ: А, възможно е, възможно е. Само за да са на обратно?

КОМЕНДАНТЪТ: Да са на обратно тук е като религия.

ГИЙОТ: Много е интересно. Някой трябва да се заеме да проучи думите ви.

КОМЕНДАНТЪТ: (Към Марияна) Уважаема, не знаете колко съм смутен от това, което ви се случва.

МАРИЯНА: Още ли искате да затворите магазина ми?

КОМЕНДАНТЪТ: (Тъжно) Не искам, но за жалост съм принуден да го направя. Има твърде много жалби срещу вас. Обвиненията са тежки. Имате неприятели в три задруги — на шоколатиерите, на мелачите и на аптекарите. Всички са против вас. А вие сте доставчик на кралския двор! Боя се, освен ако съпругът ви не оправи нещата, че нямам друг изход. Трябва да действам според закона.

МАРИЯНА: (Замислено) Да, можеше да се предположи, струва ми се. А трябва ли да стане веднага?

КОМЕНДАНТЪТ: Незабавно.

МАРИЯНА: Добре тогава, вземете! (Дава му ключ) Излезте и заключете отвън! И направете каквото трябва!

КОМЕНДАНТЪТ: Наистина много съжалявам…

МАРИЯНА: Да, да, това вече го казахте, сеньор Гонсалес. Затворете най-сетне!

КОМЕНДАНТЪТ: А вие? А вашите гости?

МАРИЯНА: Веднага ще излезем от задната врата.

КОМЕНДАНТЪТ: (Колебае се, но решава) Е, добре. Тогава с голямо съжаление ще изпълня дълга си. Скоро ще удари седем и трябва да отида на пристанището да проверя за съмнителни движения. Марияна, желая ви много късмет.

МАРИЯНА: И аз на вас.

КОМЕНДАНТЪТ: (Маха с ръка) Сбогом на всички.

(Комендантът излиза на улицата и заключва вратата на магазина. Първо се чува скърцането на ключа в бравата. После хората на коменданта с чукове и пирони заковават входа с дъски. Цялата следваща сцена се развива на фона на чукането. Вътре постепенно всичко потъва в тъмнина.)

ЛАБЕ: Не знаех, че магазинът има задна врата.

МАРИЯНА: Не, няма.

ЛАБЕ: Тогава… Как така? В клопка ли сме? Как ще излезем от тук, щом заковат единствената врата?

МАРИЯНА: Ще излезем. Не бързайте! Всичко е измислено. Нали така, мосю Гийот?

ГИЙОТ: До най-малката подробност. Като в театрална комедия.

МАЛЕЗЕРБ: (С глупаво изражение) Аз напълно ви се доверявам, Марияна. Всичко това ми се струва много забавно и оригинално.

МАРИЯНА: Благодаря, мосю Малезерб, много сте мил.

МАЛЕЗЕРБ: Моля ви, наричайте ме Аугусто.

(Изведнъж от задното помещение нахлува светлина. Излиза падре Фидео с щайга, пълна със запалени фенери.)

ПАДРЕ ФИДЕО: Добър вечер и Бог да ви благослови! (Към Гийот) Получи ли се комедията, както трябваше?

ГИЙОТ: Дори по-добре. Имаше някои приятни изненади. Гонсалес арестува Мимо.

ПАДРЕ ФИДЕО: Почакайте, още не е дошла развръзката. Готови ли са всички?

ГИЙОТ: Готови и на вашите заповеди.

ПАДРЕ ФИДЕО: (Раздава фенери на шоколатиерите) Господа, моля вземете тези фенери, за да си светите, докато вървите. Мосю Гийот познава пътя, затова ще ви води. Аз ще съм последен, като преди това ще прикрия тайния вход към тунела. Представяли ли сте си, че ще излезете през канавките? Виждате, римляните са ни оставили град, пълен с проходи. Не знам защо са им били всички тези тайни пътища, но за нас те ще са много полезни. Вземете, господа, вземете фенерите. Не си забравяйте нещата вътре! Внимавайте да не паднете! Приберете краищата на наметките си! Понякога подземията не са много чисти и може да се изцапате. Не се бойте, от другата страна ви чака мосю Бомарше с готов екипаж. Напред, напред, аз идвам след вас.

(Всички излизат от сцената. Първи е Гийот, след него Лабе, Делон и Малезерб. Марияна взима шоколатиерата и я увива в турскосиньото кадифе, в която я получи. Държи я много внимателно, сякаш е бебе. Марияна и падре Фидео остават насаме.)

МАРИЯНА: (Изглежда, сякаш ще се разплаче) Падре…, как е възможно? За втори път ми спасявате живота!

ПАДРЕ ФИДЕО: Марияна, дъще, какви глупости ти хрумват! Само Бог може да направи това. Аз просто малко му помагам.

МАРИЯНА: Как мога да ви се отблагодаря?

ПАДРЕ ФИДЕО: Ще ти кажа как. Когато заживееш далеч оттук и всички са влюбени в теб, и хвалят добродетелите ти, и искат да се запознаят с красивата шоколатиерка, заменила Барселона с Версай, когато бъдеш най-уважаваната и желана от всички дами в двореца, в този момент искам да си спомниш откъде си тръгнала и че в това малко и незначително кътче на света е твоят първи обожател — аз, беден енорийски свещеник със смешно име.

МАРИЯНА: Ах, падре, какво говорите! Къде ще намеря по-хубаво място от това? И по-добър човек от вас! Ще си спомням за вас всеки ден, прекаран далеч от истинския ми дом. При първа възможност ще се върна, заклевам се в името…

ПАДРЕ ФИДЕО: Шшт! Не се кълни, не е хубаво! Да вървим, че ни чакат.

(Марияна се усмихва, изтрива сълзите си и излиза. Падре Фидео остава сам, осветен от маслената лампа. Лицето му на фона на пълната тъмнина изглежда призрачно. Хората на коменданта са свършили работата си и ударите затихват.)

ПАДРЕ ФИДЕО: Вече минава седем и от пристанището потегля един кораб. Комендантът още не се е сетил, че магазинът няма задна врата. В края на подземния проход чака готов впряг за цялата ви група. В колата, разглобена на двадесет и две части, лежи машината за правене на шоколад. Утре по това време господата и изобретението ще бъдат на път за Версай. Марияна ще замине с тях, все още убедена, че някога ще се върне. Гийот, влюбеният младеж, ще бъде щастлив мъж. Бомарше… е, за Бомарше не се решавам да правя коментари. Този човек има прекалено много тайни и всичките са важни. Само бих искал да знам отговора на един въпрос — господин авторе, когато угаснат светлините, ще свърши ли комедията или в тъмнината трябва да очакваме да се случи още нещо?

(Падре Фидео излиза. Слабата светлина, идваща от входа към подземния проход, угасва)

(Завеса)