Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (11)

„Трубадур“^[1]

В началото Сампонс живееха на улица „Манреса“, в апартамента над магазина, който дядото бе основал веднага след пристигането си от Молинс де Рей. Дон Габриел обаче пожела да задоволи един каприз на жена си и й подари малък, стар и порутен дворец на улица „Ампла“. Направи най-спешните преустройства — по-скоро недостатъчни — и се настани там с цялата си фамилия. Сградата беше квадратна и солидна като скала, имаше балкони от ковано желязо с изглед към улицата, отрупани с орнаменти тавани, танцов салон, в който никой никога нямаше да танцува, и дори вход за каляски.

Кандида пристигна в този дом като снаха след сватбата си с Антонио Сампонс. Нейните покои се състояха от салон и спалня, надвесена над улицата, и бяха най-приветливата част от къщата. Намираха се на втория етаж и слънцето лесно ги намираше в ежедневната си обиколка над града. Антонио запази своята стая на същия етаж близо до покоите на жена си — причината е ясна, — но същевременно отделен с няколко врати, килими и декоративни рогове на изобилието. На теб ти определиха, както беше обичайно, стая в сутерена. Четири мръсни стени и без прозорци, врата с повредени панти, легло, гардероб и нощно гърне. Доста оскъдно обзавеждане, но ти не се и надяваше на повече.

Животът ти с нищо не се промени в къщата на улица „Ампла“. Всяка сутрин в девет и половина изкачваше стълбите, пазейки равновесие с подноса. Върху него — малка покривка. А върху покривката — шоколатиерата, пълна с приказно уханна течност, панерче с половин дузина филийки хляб и чинийка с пресни плодове. Обикновено правеше почивка на масичката на площадката и почукваше на вратата на сеньорита, пардон, на сеньора Кандида. Две леки почуквания и веднага нейният глас отвътре ти даваше позволение: „Влизай, Аурора, влизай!“. И ти влизаше в полутъмна стая с подноса в ръка и подрънкващия порцелан. Оставяше всичко на масата, затваряше вратата към коридора, вдигаше завесите на прозорците и светлината се разливаше върху мебели и килими, а също и върху цветните тапети по стените. Тогава госпожата закусваше в леглото, защото една дама не бива да става веднага щом се събуди, и денят лека-полека започваше за двете ви, макар че за теб бе започнал от часове.

После й подбираше дрехите, лъскаше й обувките, търсеше й шала и я придружаваше на разходката в дванадесет, а понякога и на служба в църквата или да се изповяда. Следобед й носеше ръкоделието и закуската, и молитвената броеница, и другия шал, вълнения, защото след залез-слънце студът направо щипеше. Вечер й помагаше да се преоблече, решеше й косата, донасяше й чаша вода, правеше й компания, поставяше грейката между завивките й. Кандида никога не млъкваше — това също не се бе променило, — макар че понякога би ти се искало да помълчи, защото думите й те караха да се чувстваш неудобно, да се изчервяваш. Но ти не познаваше човек, способен да накара сеньорита Кандида да замълчи.

— Ах, Аурора, първата брачна нощ! Трябва да задължат със закон всички девойки да преживеят това, дори и ако не мислят никога да се омъжат. Ако знаеш колко неща научих само за няколко часа. Колко изненади изживях! Например, ти знаеш ли, че мъжете не могат да се сдържат? Колкото и да са възпитани и колкото и да се стараят, — какъв майтап! — не могат да го избегнат. Избухват като бомба, бам! Не искам да те плаша, но по-точно се изпразват като стомна, да, да. Това се познава, когато напълно изгубят сили и останат като оглупели. Известно време сякаш не са на себе си. Гледат те като малко дете, прегръщат те без повод, говорят съвсем тихо и това, което казват, излъчва някаква леност. Трябва да използваш този момент, за да им поискаш нещо, което отдавна желаеш. Нещо трудно. Не бива да искаш първото, което ти хрумне, би било жалко. В този момент не могат нищо да ти откажат, затова трябва предварително да си го намислиш. Намисляш го и чакаш да дойде точното време. И не бъди скромна, особено ако си била мила и той е останал доволен. Щедростта му ще бъде толкова голяма, колкото удоволствието, което е изпитал с теб. Затова е много важно да го задоволиш, да бъдеш покорна и мила. Изповедникът ми го каза в деня преди сватбата: „Най-важното, момиче, е да правиш каквото мъжът ти поиска от теб и никога да не му отказваш нищо, дори и ако не ти харесва, не го разбираш или не го желаеш, и дори ако изпитваш малко страх. Рано или късно Бог ще те възнагради за тези усилия“. И знаеш ли какво, Аурорита? Убедена съм, че точно това е работата на жените на този свят — да бъдем възнаградени от Бог за това, че задоволяваме нуждите на нашите мъже. Така те разтоварват напрежението и спокойно изпълняват хилядите си ежедневни работи. А през това време ние излизаме да подишаме въздух и да покажем доказателствата за нашите заслуги, например, не знам, нещо като кожено палто, карета, теглена от бял кон, някой диамант…

Мъжете са интересни същества, никога не съм си представяла! Тялото им е много по-различно от нашето, знаеш ли? Има дори едно нещо, което се издува, когато го гледаш (и още повече, ако го докоснеш) и се превръща в нещо като гъба, от онези с червена главичка. Не гледай така! Тази промяна не е завинаги и мисля, че не ги боли, но въпреки това ги побиват тръпки. Не съм сигурна. Знаеш ли какво мисля? Ние жените имаме голям късмет, че сме цялостни, че не се променяме. Не сме длъжни да преживяваме такива неудобства. Само бременността, но тя не е страшна, защото е дар от Бога.

Старая се да ти го обясня по някакъв начин, но за да разбереш за какво говоря, трябва ти самата да опиташ. Не, Аурора, не се плаши, не ти говоря празни приказки. Какво може да загубиш? Не си омъжена и доколкото знам, нямаш ухажори. Кой ще ти търси сметка? Кого го интересува дали си девствена? Не е ли глупаво да се пазиш за някого, когото не познаваш? Не ме интересува какво казват свещениците по този въпрос. Те говорят само това, което им е удобно. Да не мислиш, че се лишават от плътски удоволствия? Дори нашият господар Исус Христос не е успял. Аурорита, скъпа, защо ме гледаш така? Не бива да се страхуваш. Хайде, признай си, не умираш ли от любопитство? Иска ми се да те наблюдавам с някой мъж през ключалката на вратата. Иска ми се да знам какво правят мъжете, които не приличат на Антонио, дали са мръсници и грубияни? О, приятно ми е дори само като си го мисля. Ще ми позволиш ли да погледам? На него няма да му казваме нищо, естествено. Ще знаем само ти и аз. Макар че съм голяма глупачка! Това е невъзможно. Не знам дори защо ти го казвам. Къде ще намерим някой да иска да легне с теб? Обаче започвам да разбирам, че за да опознаеш мъжете, не е достатъчно да спиш само с един. Искам да стана много опитна в тази област. Само с един мъж дори не мога да започна. Не ме гледай така, приличаш на идиотка! Как обичам да те плаша, Аурора, много е лесно! Ти се плашиш от всичко. Не е за вярване, на твоите години, а още не знаеш абсолютно нищо. Добре, че съм аз, да ти обяснявам какъв е светът, нали?

* * *

Шоколатиерата си стоеше там от много години, но сеньорита Кандида те накара да я извадиш от витрината и да я измиеш много добре с вода и сапун.

— Личи си, че отдавна никой не я използва. Питах Антонио дали мога да я взема и знаеш ли какво ми каза? Че всичко в тази къща е мое, да правя с него каквото искам. Нали е много мило? Не мислиш ли, че шоколатиерата е точно като за мен? Утре ще я пробвам.

Докато я сапунисваше, ти разбра, че това не е обикновен съд. Финият порцелан, украсата с нежни линии, високото улейче и широката дръжка с форма на панделка. На дъното имаше нещо написано със сини букви на френски или на италиански, ти не можа точно да определиш. Бъркалката се бе загубила, но в кухнята намери друга. Шоколатиера без бъркалка напомня много за същество с отворена уста. Не може така. Освен това шоколадът трябва да се разбърква, иначе се разваля. Жалко, че има такава грозна пукнатина на връхчето. Попипа я с пръст. Порцеланът бе остър, неприятен. Напомняше за живота, но само понякога. Чу се да казваш: „Колко жалко! Какво да се прави?“.

Ти попита сеньорита Кандида за надписа.

— На френски е — поясни тя. — Ето, пише: „Принадлежи на мадам Аделаид от Франция“.

— Коя е тази мадам? — попита ти учудено.

— Не знам. За това трябва да питаш свекърва ми.

Тя обаче също не можа да разбули мистерията.

— Шоколатиерата ли? Там е от много години. Ако можеше да говори, щеше да ти разкаже историята на цялата фамилия. Не знам точно откъде е дошла, съпругът ми никога не пожела да ми разкаже. Само знам, че се наложи да я спася от кофата за боклук. Представяш ли си? Магазинът беше много малък. Още не бяхме купили къщата на ъгъла. Ние също бяхме много млади и току-що женени. Може да са ни я подарили, така и не разбрах. Не знам дали ще повярваш, но си първата, която пита за нея.

Оттогава всеки ден приготвяше шоколад, както Кандида го обичаше — много гъст и не особено сладък, и й го отнасяше на табла в шоколатиерата на мадам Аделаид заедно с три топли препечени филийки и малко плодове. Шоколатиерата побираше само три малки чашки. Сеньорита Кандида, тоест сеньора Сампонс, понякога си досипваше, но почти никога не изпиваше цялото количество. После ти й помагаше да стане от леглото, сресваше я и й избираше тоалет. През това време тя не спираше да говори нито за миг.

— Да отнеса ли подноса, сеньорита?

— Пак ли, Аурора? Колко пъти да ти повторя? „Сеньора!“ Трябва да ме наричаш „сеньора“! Ами ако те чуе сеньор Антонио?

Но не, думата „сеньора“ не можеше да ти излезе от устата и не защото беше невнимателна. Когато тя кажеше, ти отнасяше подноса и приборите за закуска в кухнята, където скрита в килера изчакваше удобен случай да допиеш малкото шоколад, останал на дъното на шоколатиерата. Толкова беше вкусен, че чак те побиваха тръпки от удоволствие, но трябваше да бързаш, за да не бъдеш забелязана от Енрикета — готвачката, нито от Мадрона — икономката, които никога не седяха спокойно и можеха в най-неочаквания момент да изскочат от тъмното и да те изплашат до смърт. После измиваше финия бял порцелан, като внимаваше да не го чукнеш о ръбовете на мивката, старателно го подсушаваше и леко го поставяше на рафта в един шкаф до килера, готов за следващата сутрин. И така, всеки ден по един и същи начин. В продължение на две години, четири месеца и двадесет и четири дена, включително и последния, когато изпи сама всичкия шоколад.

* * *

Аугусто Бултерини пя за първи път в театър „Лисео“ в ролята на Алваро от „Силата на съдбата“ в една от онези вечери, когато младото семейство Сампонс блестеше във фамилната си ложа за най-голяма завист на всички присъстващи. Кандида хареса много произведението, защото беше от онези, в които мъжете храбро умират за своите възлюбени, които от своя страна ги обичат драматично и извисяват глас, докато всичко приключи фатално (особено ако е от Верди), точно както предварително са известили тромпетите от оркестъра. Плака много, когато главната героиня каза на любимия си: „Чакам те на небето. Сбогом!“ и умря, без да произнесе до край името му, горкичката, намушкана с нож от собствения си брат. Какви неща са се случвали някога!

За тенора почти не говориха. Беше безупречен, имаше хубав глас и се представяше добре в роли на галант, макар че не беше толкова млад, за колкото искаше да мине, както отбеляза сеньор Антонио. Беше поне на тридесет и пет години. На сеньорита Кандида тридесет и пет години й се сториха добра възраст за тенор, особено ако е така строен като Бултерини. Той се мяташе като котка по сцената и имаше приятна за окото гъста черна коса. Италианецът се хареса на непредвидимата публика на „Лисео“ и след два сезона отново се завърна, този път в главната роля на „Трубадур“. Изборът не би могъл да бъде по-приятен за сеньора Кандида. Ти го узна една сутрин, докато я решеше пред огледалото.

— Знаеш ли, Аурора? Антонио отново имаше едно от хрумванията си и реши да даде празненство по случай откриването на новите цехове. Накара всички да се потрудят, за да стане фабриката представителна. Остави на видно място машините на баща ми, за да знаят всички в какво сме инвестирали парите си и колко сме модерни. Сред поканените, които бяха много, имаше всякакви — политици, журналисти, архитекти, художници, търговци, конкуренти (от Аматлер, от Хункоса, от Къмпани, от Фаргас) и дори артисти. Явно сега в Барселона не липсват хора, които да запълнят едно празненство. Всичко мина блестящо, както се очакваше.

За да ми достави удоволствие, а също и на някои от по-изисканите гости, Антонио покани трупата, която утре има премиера на „Трубадур“ в „Лисео“, да попее пред конкуренцията. Импресариото прие с удоволствие и всичко мина по мед и масло. Храната беше вече сервирана, когато се появиха музикантите с финалния терцет от първо действие (тоест графът, трубадурът и злощастната Леонор, в която и двамата са влюбени). Всички присъстващи останаха във възторг от изпълнението на прекрасния фрагмент, в който има само викове и заплахи. Завършва, когато тя казва: „Vibra il ferro in questo core che tea mar non vuol, ne puo“^[2]. Ах, Аурора, колко вълнуващо! Представяш ли си? После имаше малка пауза, след което артистите изпълниха някои арии. Сеньор Бултерини например блесна с глас, дето няма на света сила, способна да го спре. Ах, напълно му повярвах. Какъв мъж! Как добре му стои костюмът, колко е строен, какво присъствие! Още щом го види, човек има желание да го аплодира. Аз наистина го аплодирах. И то с ентусиазъм! Беше незабравима вечер. А най-хубавото е, че след този блясък в главата на всички ще останат шоколадите „Сампонс“, а когато си спомнят за тях, ще си спомнят и за музиката, за приятната вечер и с какъв добър вкус всичко е било подготвено. И после ще се заговори за нас. Поне така казва сеньор Антонио.

Но искам още нещо да ти разкажа. Преди началото на празненството импресариото ни представи артистите. Всички бяха много любезни с Антонио, който в края на краищата бе домакин на вечерта. Но най-много се открояваше с присъствието си сеньор Аугусто Бултерини, който отблизо и без сценичните костюми ми направи дълбоко впечатление. Ах, Аурора, не можеш да си представиш каква черна и къдрава коса има! На слепоочията му има малко побелели косми, които му придават още по-благороден вид. Антонио беше прав, може би е към четиридесетте, но може и да ги е прехвърлил вече. А какъв поглед! Толкова дълбок, че ти спира дъха. Имах възможност да го почувствам, защото сеньор Бултерини не се отдели от мен цялата вечер. Предложи ми любезен и интересен разговор (на приличен испански!) толкова непринудено, колкото само крал или министър могат да разговарят с гостите на някой прием. Няколко пъти се възхити от младостта ми, разбирайки, че съм омъжена и имам дете на една годинка. И не спря да хвали и да намира всичко у мен за неустоимо. Направи ми комплименти за очите, за носа, за устата и дори за ушите, които винаги съм считала за маловажни. И това само по лицето ми. И понеже той пръв заговори по лични въпроси, аз го попитах за жена му. Знаеш ли какво ми отговори? Съвсем спокойно ми каза: „В момента съм волен като птица, макар че заради жена като вас с удоволствие бих позволил да ми отрежат крилете“. Нечувано, нали? Какво ужасно безочие, и то съвсем близо до съпруга ми. Ако сеньор Антонио го беше чул, сигурна съм, че би го ударил. Какъв кошмар! Ако не беше толкова цивилизован човек, може би дори би го предизвикал на дуел до първа кръв или, кой знае, може би до смърт. Представяш ли си, Аурора, какво можеше да стане, ако не бях толкова дискретна? Бях така близо до неочаквана трагична развръзка, като в оперите! Вече няма значение, защото успях да се задържа на полагащото ми се положение. Останах на мястото си, уловена в приказките на този нов Казанова, без да кажа нищо. Като пусна онази закачка за свободата си, сеньор Бултерини се усмихна така хитро, че кръвта ми се смрази. Аз непрекъснато му говорех за Антонио, напомнях му, че съм омъжена жена. Той обаче сякаш не ме чуваше и така ме ласкаеше, че цялата се изчервявах. И това продължи, докато не го извикаха отново на сцената, макар че по време на изпълнението си продължаваше да ме гледа с пламнал от дързост и желание поглед. Какъв ужас!

След толкова вълнения, сигурно си представяш, че цяла нощ не можах да мигна, Аурора. Само като си спомня онзи безсрамен поглед, се разтрепервам цялата от главата до петите. Още повече че тази вечер трябва отново да го видя на сцената на „Лисео“. При това ще бъда с Антонио, който дори не предполага, че обожавания от него тенор е мръсник, ухажващ жена му. Любопитна съм да разбера как ще свърши всичко това и с какво ще ни изненада днес сеньор Бултерини. Предупреждавам те, че съм подготвена за всичко, защото този човек е демон, Аурора, демон! Няма да се спре пред нищо, докато не постигне това, което иска от мен, можеш да си напълно сигурна.

„Трубадур“ пожъна голям успех. Бултерини и сопраното в ролята на Леонор трябваше осем пъти да излязат да се поклонят. Антонио Сампонс отправи хвалебствени думи към двамата, главно към него, за това, че по искрен и блестящ начин бе дал живот на Манрико. Всички знаеха, че Верди и Антонио Сампонс не си пасват особено, но онази вечер отличното впечатление беше единодушно и нямаше място за съмнение. Представлението бе великолепно.

Кандида дълго време не проговори. Антонио я попита дали й харесва. Отговори, че да, много, че е фантастично, и отпусна ръка върху ръката на мъжа си, когато се прибираха у дома. Докато слизаше по мраморното стълбище, сърцето й бясно галопираше. Ако затвореше очи, виждаше само Манрико — как я гледа, сякаш иска нещо от нея. Нещо, което не може и не трябва да мечтае. Би искала още там да му зашлеви плесница, задето я поставя в неудобно положение и я гледа по такъв начин, но също би искала да му каже колко много копнее да изпълни желанията му. Противоречията притискаха гърлото й до задушаване.

— Наистина ли ти хареса? — настоя сеньор Антонио.

— Много. Само в четвърто действие малко изпуснах конците. Мисля, че позадрямах. Дано да можем отново да я видим.

Антонио Сампонс сви устни.

— Утре заминавам. Имам билет за дилижанса в девет сутринта за Мадрид.

— Разбира се, колко съм глупава! — отвърна тя, а после остави тишината да запълни мислите и разговора.

— Може би ще помолиш баща ти да те придружи — предложи той, винаги готов да изпълни всяко желание на жена си, колкото и да е дребно.

— Мога да отида и сама. Нищо няма да ми стане.

— Сама! — Антонио Сампонс я погледна със смесица от възхищение и гордост. — Толкова ли ти хареса?

Кандида се усмихна в знак на съгласие. Много й бе харесало.

— Чудесно! Няма какво повече да говорим — отсече той. — В края на краищата си омъжена жена. Всички го знаят.

* * *

— Ах, Аурора! Имам една мъка, която не мога да споделя с никого. Три нощи не съм спала, не ям нищо и не мога да мисля за друго. Ела тук, Аурорита, много те моля! Изслушай ме в най-трудния ми час. Ти винаги си била до мен и ме познаваш по-добре от всички, можеш да ми дадеш някакъв съвет. Спомняш ли си за сеньор Бултерини, италианския певец? Разказах ти какви дръзки неща ми каза в деня на празненството за новите цехове. И така, на другия ден ги повтори, но още по-настоятелно. Нямах друг изход, освен да го изслушам. Горката аз, какво можех да направя? Бях сама, той влезе в преддверието на ложата ми абсолютно нахално, без дори да помоли за разрешение, и заключи вратата отвътре. Една жена не може да се справи с такова положение, без мъжът й да е до нея, за да я защити. Не можеш да си представиш колко много глупости трябваше да чуя, Аурора. Каза, че не може да живее далеч от очите ми, представи си! Каза, че откакто ме познава, мисли само за мен и за момента, когато отново ще има удоволствието да бъде в моята компания. Използва най-високопарни изрази, за да ме ласкае. Говори толкова красиво, има толкова очарователен акцент, чувствах се като хипнотизирана. Може и да ме е хипнотизирал, не мога да отрека със сигурност. Почакай, има и още. Иска да замина с него за Неапол, иска да станем любовници. За Неапол! Представяш ли си? Любовница, аз? Този мъж мисли, че животът е като опера. Казва, че не може да понесе да си ме представя в обятията на друг и че в сърцето му има буря, която само моите думи могат да успокоят. И сигурно е истина, защото ме гледа по начин, който не е нормален. Най-лошото не е това, което казва с думи, най-лошото е това, което изразяват очите му. Омагьосват ме, събличат ме, обладават ме, без ръцете му дори да ме докосват. Сякаш срещам погледа на диво животно. Ужасно е. Плаша ли те, Аурора? Сега разбираш ли защо съм така разстроена? Чувствам се сякаш съм жива умряла.

Ти разбираше много повече, отколкото смееше да й кажеш. Много повече, отколкото можеше да й кажеш и отколкото тя би искала да чуе. Винаги ясно си осъзнавала къде е мястото ти, дори когато тя пламенно твърдеше, че сте приятелки и искаше съвет от теб. Не. Не бяхте приятелки и никога нямаше да бъдете, прекалено много неща ви разделяха. Сеньора Кандида искаше — и ти го разбираше, но пак не можеше да кажеш нищо — ти да бъдеш нейна съучастничка в лудориите. Искаше да я насърчиш, да я подтикнеш, да я освободиш от угризенията й. Ти обаче можеше да й кажеш само истината. Макар че тази истина беше плаха и непълна.

— Огънят, който подхранвате, е много опасен, сеньора — отбеляза.

— Опасен ли, Аурора? Аз бих казала, че е убийствен. Знаеш ли какво ми направи Аугусто онази вечер в преддверието? Не, по-добре да не ти разказвам, не искам да ти причинявам този ужас. Вече ти казах, че бях сама. Той се възползва от това обстоятелство. Много е опитен, от километър си личи. Когато те гледа по такъв начин, имаш чувството, че ти инжектира отрова. Парализираща отрова, която неутрализира всяка съпротива на жертвата. Превърнах се в кукла в неговите ръце. Да, Аурора, истина е, не плачи! Оставих се да бъда съблазнена от друг мъж, но вината не е само моя. Къде беше съпругът ми, докато аз водех битка? Направи ли нещо, за да предотврати измяната? Нима той не ми разреши да отида сама на опера? Разтревожи ли се от това, което може да се случи? Не мислиш ли, че той пренебрегна въпроса? А онзи мръсник, не се ли замисли, че посяга на чужда собственост? Нима съвестта му го спря да предприеме атака? Разбира се, че не. Достигна докрай и ме побърка от желание. Вината е на двамата — на съпруга ми и на италианеца. Сега най-лошото е как да запълня дните си без забранения плод.

— Трябва да го забравите — каза ти, уверена и тревожна като нея. — Не пренебрегвайте приятелския ми съвет.

— Казваш да го забравя? Не знаеш какво говориш, бедно дете. Мислиш ли, че той ще ми позволи? Мислиш ли, че аз ще успея? Съпругът ми ще се опита ли да избегне катастрофата? Антонио не мисли за друго, освен за своите пътувания и за своите машини. Ти не разбираш от тези неща. Някой ден ще влезеш да ме потърсиш, а аз ще съм избягала завинаги. Това, което чувствам, не може да се изрази с думи. Това е опиянение, което само аз мога да разбера. Сякаш съдбата ми показва пътя. Единственият ми изход е да бъда близо до… Не. Не искам отново да произнасям името му, защото ме изгаря отвътре. Трябва да живея, за да изпълня желанието си, Аурора. Ако не, ще умра.

Какъв страх почувства ти! Госпожата се бе побъркала, бе напълно луда. Не знаеше какво да й кажеш, нито какво да направиш. Питаше се дали да не разкажеш всичко на сеньор Антонио, или може би да изтичаш до дома на Турул и да поговориш с дон Станислао и доня Ортенсия. Но нещо те спря. Ами ако бе само още една от нейните фантазии? Едно от онези нейни странни желания, които Кандида понякога изпитваше — например, когато искаше да срещне някой донжуан, който да я накара да страда. Може би нямаше причина да се тревожиш толкова.

Изведнъж Кандида седна на креслото до прозореца, сръбна малко от горещия шоколад, който току-що й беше сервирала, погледна към улицата, въздъхна и каза:

— Би ли ми донесла ръкоделието, Аурора? Искам малко да побродирам.

Докато търсеше ръкоделието и кутията с иглите, ти се опита да успокоиш дишането си. Каза си: „Сигурно е само някаква фантазия, сигурно не е направила нищо лошо с тенора. Всичко това са измислици на разглезено дете“. Дълбоко в душата си винаги си знаела, че сеньорита или сеньора Кандида през целия си живот е била само едно разглезено и непоносимо момиче.

Остави ръкоделието в скута й. Тя попита:

— Ще седнеш ли да пошиеш заедно с мен?

Измисли първото оправдание, което ти хрумна — в кухнята имало много работа, трябвало да помогнеш на Енрикета да избере зеленчуци и да приготви десерти. Тя кимна с глава, но преди да се вглъби в ръкоделието, отправи към теб тъжен и блуждаещ поглед и едва чуто промълви:

— Дано никой не се разкайва за решение, взето от любов!

Ти я остави до прозореца с нейните странни неволи и отиде да си поплачеш от страх в кухнята.