Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (13)

„Дон Паскуале“^[1]

 

Направи всичко така, както искаше сеньора Ортенсия. Облече си униформата, прибра си косата, лъсна си обувките и два пъти си изми лицето. Пристигна рано и изчака камбаните на църквата „Санта Мария дел Пи“ да ударят девет часа. Последният звън още не бе затихнал, когато доктор Волпи отвори вратата. Погледна те с присвити очи, свъсено чело и очила на върха на носа. Носеше копринен халат с мазни петна и имаше рошава коса, развяваща се във формата на ореол около главата.

— Добро утро, докторе — го поздрави ти с поклон. — Аз съм Аурора. Изпраща ме сеньора Ортенсия, вдовицата на…

— Влезте, влезте, сеньорита, очаквах ви. Моята приятелка Ортенсия ми каза, че ще дойдете в сряда в девет. А-а, вярно, днес е сряда! И тъкмо би камбаната за девет. Дните отлитат като лястовици през есента. Седнете тук или там, където намерите. Веднага се връщам, само да се среша малко. Не мислех, че ще посрещам гости. Но моля ви, не стойте права, седнете, сеньорита, седнете!

От гостната ти хвърли поглед на всекидневната. Първо забеляза, че не е всекидневна. От пода до тавана беше пълна с рафтове, отрупани с книги. В центъра имаше постлан килим, няколко стола, едно кресло, един лампион… Всичко оставено небрежно и във видим безпорядък, сякаш току-що е разтоварено от носачите. От безредието ти се изпари желанието да влезеш. Върху столовете имаше струпани книги и хартии, на килима стояха купчина вестници — мръсни! Завесите се влачеха, защото подгъвът им се бе разшил. Тапицерията на дивана бе изпокъсана и с изтърбушен пълнеж, а на кръглата маса успя да преброиш шест шапки, всичките много прашни. „Какъв ужас!“ — си помисли ти, щом видя как изглеждат нещата. — „За да се изчисти всичко, ще са нужни седмици работа.“ За щастие жилището не изглеждаше голямо. „Естествено, щом салонът е в такова състояние, как ли ще е кухнята?“ — се питаше, без да го показваш, без да правиш и крачка, неподвижна в преддверието, с неразкопчано палто.

— Влезте, влезте, сеньорита — настоя докторът, който се върна, щом си смени халата (по този нямаше петна) и си среса косата назад. — Ах, моля ви да ме извините. Сигурно разбирате, че нямам често гости, нали? Няма дори къде да се седне. Много съм разхвърлян! Позволете, позволете да ви направя място! Само трябва това да се премести от тук — той грабна една купчина книги от дивана и се завъртя два пъти из стаята. Понеже не намери къде да ги остави, хвърли цялата купчина в запалената камина. Облак от пепел се разхвърча из стаята. — Готово! Това е решението. Сега няма да пречат.

Ти седна срещу доктора, като правеше неимоверни усилия да прикриеш неудобството си от ситуацията.

— Сигурно сеньора Ортенсия ви е говорила много за мен — каза той, като също седна.

Ти го наблюдаваше крадешком, мислейки, че той не забелязва. Първо погледът ти се спря на ръцете му. Бели, с много нежна кожа, набраздена със сини вени и с поддържани нокти. По-късно щеше да си кажеш, че са ръце на господар.

— И така, сеньорита Аурора, сеньора Ортенсия ви е излъгала! Аз съм ужасен. Когато преди три месеца ме напусна последната ми икономка, си помислих, че мога да се справя сам. Да, знам, че това е необичайно, но, виждате ли, аз съм отшелник. Сам мъж, който се нуждае от много малко и прекарва дните си в четене. Обикновено се храня навън, монахините от „Монтесион“ се грижат за прането ми, а за затоплянето на леглото и угасянето на лампата не е нужно да безпокоя никого. Но ето, виждате, сигурно съм по-несръчен, отколкото си мислех. Сеньора Ортенсия ме предупреди, но аз не й обърнах внимание, защото по природа съм твърдоглав. Упорството е друг мой голям недостатък. Твърдоглав и претенциозен, ето какъв съм, ако все още не сте го разбрали. Не ставам да живея сам, колкото и да се старая. Боя се, че ако приемете мястото, ще имате страшно много работа. И то по моя вина…

Доктор Волпи беше слаб мъж, длъгнест, но без да е прегърбен. Имаше отличителна осанка, която дори най-мръсният халат не можеше да прикрие. На неговите петдесет и шест години кожата му започваше да изглежда прозрачна, а бялото да надделява в някога черната му коса. Обаче бе запазил младежката си гъвкавост и лекота, което противно на логиката го правеше по-привлекателен сега, в залеза на живота му, отколкото когато искаше да бъде такъв. От пролетта на живота си бе запазил непокътнати духа и чувството си за хумор.

— Имате ли някакви въпроси? — попита той.

Ти имаше доста въпроси. Мислено ги подреди по важност и зададе първия от списъка:

— Бих искала да знам защо напусна предишната ви икономка — каза му.

— Имате право, Аурора, трябваше да ви обясня това. Горката Хуана прекара тук четиридесет и седем години. Беше на осемдесет и седем и едва се държеше на краката си. Понякога трябваше да й помагам да си завърже обувките. Представяте ли си? Освен това напоследък бе с влошено здраве. Един ден ми се стори наложително да я попитам: „Госпожо Хуана, не бихте ли искали да отидете да живеете при някой роднина, който да се грижи за вас?“. Няколко пъти трябваше да го повторя, защото беше и малко глуха, горката. Най-сетне, слава богу, ме разбра. Попита ме: „Наистина ли, докторе? Как ще се справяте без мен?“. Отговорих й: „Ще се справям, както мога, Хуана. Мисля, че все още съм способен“. Горкичката, не си даваше сметка, че в последно време тя приличаше на господарка, а аз на иконом. Тази къща беше като в оперета на Доницети. Познавате ли, Доницети, Аурора?

— Не, господине.

— Няма значение. Тези неща винаги могат да се поправят. От друга страна, вие изглеждате много млада. Изглежда, че сама можете да си връзвате обувките.

Ти се разсмя. Не искаше, но не можа да се сдържиш. „Дръж се прилично, Аурора!“ — упрекна се на ум.

— Да, господине, сама си ги връзвам и съм на двадесет и четири години.

— Много добре, сеньорита. Не знаете с какво облекчение го научавам. Но моля ви, усмихнете се! Смейте се на воля! Смехът подобрява храносмилането и удължава живота, не го ли знаете? Всички сме дошли на този свят, за да се смеем. Знаете: „Cessa al fin de sospirar“^[2], толкова важна истина, че става за финал на опера. Елате тук, моля ви! Ще ви покажа вашата стая, трябва да я видите, преди да приемете работата. Заповядайте, заповядайте оттук! Както може да се убедите, жилището не е много голямо. Пренесох се тук, когато почина съпругата ми. Сам мъж не се нуждае от голяма къща. Големите къщи са измислени, за да не се карат жените. С мъжете си или с други жени. Забелязали ли сте, че жените се карат много по-често в малки пространства? Колкото повече стаи има, по-добре. Важното е по-рядко да се срещат. Не се притеснявайте, това е всеобщо явление и няма последици. Знаете, „Cosi fan tutte“ — той направи пауза. — Разбирате ли ме, госпожице?

— Нито дума, докторе.

— „Така правят всички [жени]“. Моцарт. Знаете ли тази опера? Тя е комична, като „Сватбата на Фигаро“. Комична означава „смешна“, но въпреки това елегантна, разбира се. При Моцарт смехът винаги е елегантен. Вижте, това е стаята. Как ви се струва?

Целият този разговор се проведе в един дълъг и тесен коридор, който понякога рязко завиваше под прав ъгъл, сякаш архитектът бе искал клиентите му да играят там на криеница. Стаята беше точно до кухнята, но имаше прозорец към вътрешния двор, откъдето влизаше достатъчно светлина. Освен това беше много по-голяма от всички стаи, които бе ползвала. Имаше гардероб, нощна масичка и стол и въпреки всичко оставаше място да минеш, за да отвориш прозореца. Единственият сериозен недостатък беше светлината. Понеже никога не бе спала в светла стая, сега се страхуваше, че няма да знаеш как да го правиш. Въпреки всичко, без да се замислиш, каза:

— Стаята е много хубава.

— Трябва да си купите нови чаршафи. Ще ми кажете колко струват и ще ви дам пари — каза доктор Волпи.

— Ако нямате нищо против, ще си ги ушия сама. Глупаво е да се харчат пари за готови чаршафи.

— А-а, разбира се, разбира се. Много е предвзето. Да, да, предвзето. Не ми беше хрумнало. В такъв случай, сеньорита нали се разбрахме?

— Какво има натам? — ти посочи към друг ъгъл на коридора.

— А-а, разбира се. Елате насам. Това е трапезария, която не използвам, достатъчен ми е салонът до входа, защото е по-топъл през зимата — и докторът ти показа помещение, което също гледаше към вътрешния двор. И в него имаше много книги, както и четири стола, две толкова тъмни картини, че не си личеше какво изобразяват, и една маса.

— А това сигурно е вашата стая — посочи друга врата.

— Точно така. Моята стая. Искате ли да видите и нея?

— Не, не. Не е необходимо — наблюдаваше го сериозно и внимателно. — Може би трябва да кажете за заплатата ми.

— Разбира се, разбира се. Къде ми е умът? Заплатата ви! Имате право, сеньорита, много е важно. Кажете колко бихте желали да получавате?

— Сеньора Ортенсия ми плаща по шест песети на седмица.

— Нямам възражения. Сеньора Ортенсия винаги е била пример за мен.

— Макар че вече всичко поскъпва — продължи ти. — Мисля, че седем или осем ще бъде по-справедливо. Понякога парите не ми стигат дори за една носна кърпа.

— Вие ми харесвате, госпожице. Още не сте започнали работа, а вече ме убедихте да ви вдигна заплатата — каза го с усмивка. — Това е чудесно. Седем или осем, колко предпочиташе?

— Осем, ако е възможно.

— Това е най-логичният отговор. Няма да спорим. Ще ви плащам по осем на седмица. Нещо друго?

— В четвъртък имам свободен следобед.

— Както кажете.

— И бих искала да ви помоля за разрешение да ходя на църква в неделя сутринта.

— Разбира се, разбира се. Може да ходите на църква, сеньорита.

— А, и последно.

— Да видим.

Ти направи пауза на колебание. Не знаеше какъв ефект ще произведат думите ти. Но въпреки всичко трябваше да продължиш.

— Докторе… Аз си нямам никого на този свят. Искам да кажа, че няма кой да ме защити. Тук съм, защото сеньора Ортенсия ме помоли, а аз не мога нищо да й откажа. Тя каза, че сте кавалер от едно време.

— Така ли каза? Боже, боже!

— Ако не беше така, нямаше да съм тук, в къщата ви. Не искам да ви обидя, но вие сте сам мъж, а аз съм бедно момиче, което…

— Изобщо не ме обиждате! Ако мислите, че всички мъже имаме ужасни намерения, сте напълно права. Правите добре, че не ни се доверявате! Истината е, че не знам как да ви успокоя — вълците знаят как да се правят на агнета. Дори да ви кажа, че съм безобиден, вие пак бихте се съмнявали в мен — той се замисли с ръка на брадичката. — Ще бъдете ли по-спокойна, ако поставим резе на вратата ви? Мислите ли, че това е достатъчно?

— Мисля, че да.

— Значи решено. Нещо друго?

— Само да кажете кога искате да започна.

— Можете ли веднага?

— Разбира се. Ще се върна да си събера нещата и ще дойда отново утре по обяд. Ако нямате нищо против, разбира се.

— Сеньорита! Мога само да кажа „да“ за всичко!

* * *

Работата никога не те е плашила. Ако бе по-трудна, отколкото изглеждаше, просто я вършеше с повече търпение. Например, почистването на къщата не беше нужно да се направи само за един ден. Никой не те принуждаваше. Първо се зае с най-неотложното — подгъвите на завесите, които правеха много лошо впечатление. За книжата мислеше, че ще ти бъде нужна помощта на доктора, но понеже не искаше да го безпокоиш, ги подреди на купчини и ги прибра в един дървен сандък. Така успя да вдигнеш килима, който беше мръсен като парцал и не можеше да изчака нито миг повече. За шапките намери място на една полица в коридора. А за да не се цапат повече, сама уши бяла покривка с дантелен волан по края, която предпазваше от пряк контакт с дървото и стоеше много красиво. Когато докторът видя това, се усмихна със задоволство и каза:

— Личи си, че в тази къща отново има жена!

Докторът не беше скъперник за необходимите разходи. Оставяше това на теб, както когато му каза, че ти трябват три песети, за да купиш два различни вида плат да тапицираш столовете в салона и да си ушиеш чаршафи. Даде ти ги, без да задава въпроси, и не ти поиска фактура. Беше прекалено доверчив човек, когото всеки можеше да излъже, стига да поиска. Не би било странно, ако предната икономка си бе напълнила добре джобовете, преди да си замине. Ти не би направила подобно нещо, не беше такава.

Докторът харесваше всичко. Ти не знаеше какво да мислиш. Този безпорядък беше на доктор! Доктор по какво? По мръсотия и невъзмутимост. Не разбираше защо винаги изглежда така доволен, нито защо ти говори на „вие“, нито защо продължава да ти казва „сеньорита“. Никога не беше виждала човек като него. Всеки момент те изненадваше, смущаваше те, оставяше те без думи. Когато си мислеше, че ще ти отговори по определен начин, той казваше тъкмо обратното. Имаше много странни навици. Например, влизаше непрекъснато в кухнята да се поинтересува каква е тази вкусна миризма. Или те викаше страшно бързо, сякаш къщата гори, само за да попита кой ден от седмицата е. Понякога прекарваше в четене по дванадесет часа, без да излезе от библиотеката. Друг път поръчваше файтон в девет часа сутринта и се връщаше чак в полунощ. Нямаше нито приятелки, нито познати жени. Почти никога не приемаше гости у дома, но понякога някой му искаше помощ и тогава разпореждаше да му доведат пациента в библиотеката и го караше да легне на земята, на килима (той сега беше чист). Никога не повишаваше тон, нито ти се караше. Не бе дошъл денят, когато да го видиш ядосан. Изглежда нищо не можеше да развали доброто му настроение — нито усложненията на политиката, нито зимният студ, нито лятната жега. Беше спокоен човек, миролюбив, различен. Животът при него вървеше като по мед и масло. На теб това ти се струваше много хубаво. Всъщност дори понякога ти се струваше прекалено хубаво, сякаш такова съвършенство бе невъзможно, без да крие някаква лоша поличба.

— Само веднъж се живее, Аурора. Правилно ли ти се струва да си прахосваме живота за такива неприятни въпроси като политиката? Да вървят по дяволите Бурбоните, карлистите, републиканците, федералистите и онова бедствие, кралят италианец, който дойде тук само за да се перчи. За никого не давам пет пари. Няма да си губя времето с тях.

Докторът току-що бе влязъл, свали си шапката и ръкавиците, остави ги на масата (която вече беше чиста и подредена) и спокойно и с любопитство започна да разглежда писмата, оставени от теб в кошничка на масата. Беше му приготвила лакомство на сребърен поднос, покрито със салфетка.

— Ммммм. На каква вкуснотия мирише? — попита все още вяло той.

— Докторе, щом не обичате да говорите за политика, за какво говорите с вашите приятели, когато се събирате всяка седмица?

— А-а, говорим си само за наистина важни неща, сеньорита. За онези, които правят така, че на света да си струва да се живее.

Ти го гледаше с широко отворени очи и кимаше, сякаш разбираш нещо.

— Опера. Театър. Поезия. Живопис. Архитектура. — Той снижи малко гласа си и добави: — И жени.

— Толкова много ли има за говорене? — настоя ти, защото колкото повече ти обясняваше, толкова по-неясно ти се струваше. Как човек може цял следобед да говори за опера, театър и всичко останало, което бе изброил? Какво толкова си казват?

Ти сновеше из къщата като мълчаливо и пъргаво животинче. Взе шапката му и я отнесе в преддверието, където я сложи върху покривката, идеално подредена до другите шапки. Помогна на доктора да си свали палтото, сгъна го внимателно и го остави върху дивана. После коленичи, за да му помогнеш да си свали ботите.

— Вие, Аурора, ще се изненадате какви разгорещени спорове имаме с моите приятели. Сигурен съм, че привържениците на кралица Изабел и на ерцхерцог Карлос са спорили за испанския трон по-малко от нас. Нашата компания има обявена жестока вътрешна война — мазинисти срещу гаяристи.

По лицето ти се четеше одобрение, което означаваше: „Знаех си аз, че за опера не може да се говори толкова много“. Освен това леко се плашеше, защото не знаеше много за войните, освен че са нещо много лошо.

— Ще ви обясня — каза докторът, — но въпрос като този не може да се обсъжда с празни ръце и сухо гърло. Ще позволите ли да го придружа с това, което сте донесли? Какво е то? Мирише, сякаш е приготвено от ангел. Да няма ангели в кухнята, сеньорита?

Ти не каза нищо, но се усмихна. Беше съсредоточена върху думите му.

— Какво е това? Питие от облаците на рая? Еликсир от крилото на едноок херувим?

Когато чу тези думи, не можа да сдържиш смеха си. Той изглеждаше доволен от реакцията ти.

Остави обущата му на мястото им и донесе копринения халат, изрядно чист, с обримчени илици и безупречен подгъв, и му помогна да го облече, да се загърне и да си обуе пантофите. Подаде му колана на халата, за да не го търси. Въпреки това той несръчно го потърси с ръка във въздуха. За секунда ръцете ти се докоснаха с ръцете на доктора. Почувства колко са нежни неговите, а той усети твоите, студени като лед. Ти се стресна. Скри ръцете си в джобовете и нервно сви пръсти. По бузите ти изби топлина, която те накара още повече да се засрамиш. Какво ти става, Аурора? Как се нарича това, което чувстваш? Не, разбира се, че не. Има трудни за определяне чувства. Чувства, които не можеш да си позволиш.

Докторът се настани в креслото и ти отправи един от неговите погледи. Поглед, който неизвестно защо ти напомняше как сеньор Станислао гледаше малката Кандида.

— Днес май отново сте отгатнали, че ще се върна късно и с празен стомах — каза той, поглеждайки подноса. Отново усмивка от твоя страна вместо отговор. — Не мислите ли, че се отнасяте с мен твърде добре?

— Не, господине. Мисля, че заслужавате много повече от това — и сведе поглед.

Обичаше да приготвяш нещо, което да му поднесеш, когато докторът се връщаше късно вкъщи. Беше по-спокойна, ако той не си лягаше с празен стомах. Следобед, за да не скучаеш, се занимаваше в кухнята. За всеки случай, ако докторът се върне изморен и пожелае да възстанови силите си. И понеже той обичаше да си похапва и беше взискателен, едно от предпочитаните му лакомства беше шоколадът марка „Сампонс“. Ти му го приготвяше с канела, пълна лъжица рафинирана захар и съвсем малко вода, за да стане гъст. После му го сервираше в чаша за шоколад с няколко парченца козунак и чаша студена вода, защото след шоколада доста се ожаднява.

— Това се казва добре сервиран шоколад! — каза докторът и измъкна салфетката като някой илюзионист, правещ фокуси.

— Да, но днес е различен — гордо каза ти.

— Защо да е различен?

— Опитайте го и кажете как ви се струва!

Както обикновено, докторът го остави да поизстине, а през това време се опита да ти обясни за оперните войни. Имаше двама певци — той ги наричаше „тенори“, но на теб тази дума не ти говореше нищо, — и двамата много добри и много важни. И двамата искаха да пеят по-чисто, по-продължително, по-често и за повече пари от другия. Единият се казваше Хулиан Гаяре и беше испанец. Другият, Анжело Мазини, беше италианец. Никога не пееха заедно, защото и двамата бяха убедени, че гласовете им са твърде ярки, за да се смесват с други, но главно защото биха разорили всеки импресарио, който би дръзнал да ги наеме едновременно. На публиката в Барселона, която обича винаги да е на обратно мнение, й харесваше повече Гаяре. Обаче опозицията от привържениците на Мазини малко по малко започваше да надделява. Докторът се числеше към тях. Те успяха да издействат любимият им тенор да направи сезон в театър „Лисео“ и да остави всички със зяпнала уста. Мазинизмът според доктора беше нещо като каталанизма — понеже бяха прави и нещата бяха очевидни, рано или късно всичко щеше да си дойде на мястото. Той не губеше надежда. И на финала на речта си, с все още треперещ от войнствена страст глас, добави:

— Аурора, трябва ни още една лъжица, за да опитаме това.

— Моля, сеньор?

— Друга лъжица, Аурора. Няма да опитам нищо, ако и вие не си вземете.

— Не, не, сеньор. Шоколадът е за вас. Какво говорите?

— Не казахте ли, че рецептата е нова? Тогава ще измислим нов начин да й се насладим. Като двама стари приятели след оживен разговор. Хайде, донесете една чаша и за вас!

— Не, сеньор. Няма да е добре. Но ще ви правя компания.

— Не, не и не, Аурора! Не може да се мерите с мен по упорство — той скръсти ръце като сърдито дете. — Като си наумя нещо, съм като магаре. Няма да го опитам сам. Ако не искате, сам ще ви донеса чаша от кухнята — и той се надигна от мястото си.

— Ах, какъв човек! Стойте спокойно, докторе! — прозвуча толкова заповедно, че самата ти се изненада. — Вие на мен не трябва да ми носите нищо. Ако ви оставя, най-накрая ще поискате и обувките ми да връзвате, както на другата икономка. Чакайте, чакайте, отивам. Най-накрая винаги става каквото искате.

— Davvero?^[3] — той сви изненадано вежди, докато те гледаше как се отправяш към кухнята.

Беше сигурна, че наистина би отишъл да ти донесе чаша. Докторът понякога губеше книжата си и му хрумваха странни неща. Казваше, че няма да му стане нищо, ако влезе в кухнята. Обичаше да души под капаците на тенджерите като непослушно дете. Ако търсеше нещо, никога не го намираше и оставяше всичко надолу с главата. Беше добре да не го изпускаш от очи.

Върна се от кухнята с най-малката чашка за кафе, която успя да намериш, и с най-малката лъжичка. Господарят седеше в креслото си с елегантно кръстосани крак върху крак, като си тактуваше с единия и тананикаше тихичко някакъв романс:

Com’e gentil

la notte a mezzo april!

E azurro i ciel,

la luna e sensa vel:

tutt’e languor;

pace, misterio, amor!^[4]

— Аурора, да не би съдовете да се смаляват? — попита, когато те видя с онези малки прибори. Отново не можа да сдържиш смеха си. — Защо не седнете? Така ли се пие шоколад с приятел? Колко неудобно!

Ти не знаеше дори как да седнеш. Настрани, с единия крак малко напред. На ръба на стола, по-удобно… Срамуваше се, че господарят ще те види така. Никога не се беше хранила пред човек като него. Всъщност никога не се беше хранила извън кухнята и се чувстваше странно, не на място, непохватна… За нищо на света не искаше да го обидиш и затова направи усилие. Гребна толкова малко с лъжичката, че почти не усети вкуса на шоколада. Отваряше смешно устата си като пиле. Но на доктора никога не би му хрумнало да ти се подиграе. Той караше всичко да изглежда лесно и по най-естествения възможен начин. Дори как те наблюдаваше крадешком започна да ти се струва нормално. Макар че понякога се изчервяваше.

— Добре. Ще ми кажеш ли какво е различното? — попита той.

— Приготвих го с равни части вода и мляко.

Той повдигна вежди.

— А-а — кимна с глава.

— Такава е последната мода във Виена и Париж.

— Разбирате ли от тези неща, Аурора? Били ли сте някога във Виена или Париж?

— Аз ли? Разбира се, че не. Как ви хрумна? Четох едно чуждестранно списание за мода — малко се поизчерви, сякаш признаваше, че си направила пакост.

— Имате право! Все забравям, че можете да четете! Вие също сте малко особена, Аурора. Значи си купувате чуждестранни списания?

— С мои пари, господине. Само понякога, ако имам спестени, защото са скъпи. Написани са на чужд език, но ако човек ги прочете няколко пъти, започва да разбира.

— Наистина ли? — докторът не спираше да се учудва. Той те гледаше, сякаш си интересно явление. — Тогава, Аурора, ще ви кажа, че напълно одобрявам модата във Виена и Париж. Бихте ли искали да посетите тези места?

— Разбира се, че не. Какво да прави там момиче като мен?

— Да пие шоколад с мляко?

— И тук го пия, ето, вижте — и ти отново се засмя, а смехът ти зарази и доктора. Като се смееше, той звучеше като бас-баритон, макар че ти още не го знаеше. А когато се смеехте заедно, наистина приличахте на двама приятели.

— Слушайте, Аурора, искам от сега нататък да включите чуждестранните модни списания в домашните разходи.

— О, не, докторе. Не е нужно. Това е излишен разход, който…

— Това е неотложен разход! Ако не, как ще научим за промените на модата във Виена или Париж? Направете каквото ви казвам, Аурора! Купувайте модни списания! Още по-добре е да се абонирате. Още днес изпратете заявката.

Ти поклати глава, сякаш докторът се бе побъркал, сякаш ти предлагаше нещо напълно недопустимо.

— В Париж ли да я изпратя? — попита го, а от изпитаното неудобство гласът ти звучеше цяла октава по-високо от обикновено.

— Където и да е, сеньорита! Просто я изпратете! И разбира се, на ваше име. За бога, да не ме направите получател на списание за дамска мода.

Ти продължи да клатиш глава, не беше убедена. Беше твърде съблазнително, твърде щедро, за да повярваш. Бърчеше по детски чело, но не можеше да спреш да мислиш как е възможно всичко това. Откъде бе извадила такъв късмет? Този човек беше като печалба от лотарията и неизвестно как тя ти се бе паднала. На теб, която никога не бе имала нищо.

* * *

Още два пъти отиде до къщата на сеньор Антонио, за да върнеш порцелановата шоколатиера. Не ти отвориха вратата, но през прозорчето се показа киселата физиономия на Енрикета.

— Пак ли си ти? — изръмжа тя, щом те видя.

Направи ти впечатление с каква настойчивост те гледаше. Ти беше малко понапълняла. Лицето ти се бе разхубавило. Беше по-добре облечена, защото докторът ти позволяваше сама да си шиеш дрехи и не те задължаваше да носиш униформа.

— Слушай, Енрикета! — гласът ти също звучеше по-уверено от преди. — Идвам за последен път и ще ти кажа съвсем ясно. Когато си тръгнах от тази къща след случилото се със сеньора Кандида, взех нещо, което не е мое. Не знам защо го направих, не ме питай! Бях млада, много объркана, не помислих добре. Оттогава непрекъснато се разкайвам, разкайвам се от момента, в който излязох от тази врата. Искам само да върна откраднатото, но все се натъквам на теб и на противната ти физиономия, която ми пречи да го направя. Мисля, че е време да приключим с това веднъж завинаги. Не си ли съгласна? Моля те да вземеш шоколатиерата и да сложим край на тази история — и ти й показа пакета, увит в луксозна хартия, без тя да прояви и най-слаб интерес.

— Шоколатиера? — попита Енрикета със същото изражение, с което би попитала за някое животно от дъното на океана.

— От бял порцелан.

— Аурора, да не мислиш, че тук някой си спомня за нея? — устните й се свиха в презрителна гримаса. — Сеньора Кандида си замина преди шест години. Не е ли прекалено много време?

— Това не е мой проблем. Шоколатиерата не ми принадлежи. Мястото й е в тази къща. Тя е била подарък за бащата на сеньор Антонио. Мисля, че това ми обясни госпожата преди много време.

— Аурора, господарката е на смъртно легло. Уверявам те, че моментът не е подходящ, за да ровим в раните от миналото. Това нещо вече не е на никого. Защо не го задържиш? Ако си помислиш добре, ще разбереш, че е повече твое, отколкото на друг човек. Само те моля да не се връщаш тук. Имаме много работа.

На кого са загубените вещи? На кого са предметите, някога обичани от някого, когато той си е отишъл завинаги? Има ли място, където загубените предмети могат да бъдат намерени? Не искат ли някой да ги намери, да ги оцени, да ги счита за свои? Искат ли вещите да имат свой стопанин? Или предпочитат свободата? Кого прави щастлив свободата? Не е ли по-добра сигурността да принадлежиш на някого?

— Добре, Енрикета. Няма повече да идвам — каза ти и обърна глава.

Прозорчето се затвори и ти отново остана на улицата с шоколатиерата в ръце.

Вървеше бавно, без посока през лабиринта от тесни улички. „Агулерс“ ти се стори по-дълга от обикновено, на „Еспасерия“ чу да бият камбаните на църквата „Санта Мария дел Мар“ и се упъти към нея като нощна пеперуда, привлечена от светлината. Поседя малко в църквата, която винаги те плашеше, а после излезе през портата на „Банис Велс“ и продължи скитането си, без да бързаш, като зави наляво и тръгна по „Бросоли“. Ходенето ти помогна да подредиш мислите си. Понякога е добре човек да направи почистване на собствената си глава, да изхвърли вехториите през прозореца и да избърше праха от това, което е наистина ценно. В противен случай с времето всичко се покрива със сиво було.

Улица „Бросоли“ излизаше на „Архентерия“, точно срещу „Манреса“, където се намираше магазинът за шоколади „Сампонс“. Спря се пред витрините, които блестяха като фарове. Бяха отрупани с лакомства, красиво подредени в чинии и подноси. Най-отпред стоеше маслен портрет на изящна дама, която пиеше шоколад в библиотеката си. Имаше нишки от бяла захар, които приличаха на ледени висулки, карамелени бонбони от кафе, завити в сребърни хартийки, купчинки от какао на прах за приготвяне на шоколад, всякакви видове бонбони с пълнеж от най-вкусни смеси.

Очите ти обикаляха от единия до другия край — ярки цветни кутийки с всякакви размери, пълни с неща, които никога не бе опитвала. Изглежда голямата новост бяха бонбоните „джандуя“, които образуваха блестящи пирамиди и запълваха повече от половината витрина. По-нататък, идеално подредени, стояха блокчета шоколад — големи, малки, средни, от черен шоколад (на опаковката пишеше „натурален“) или млечен (рядко срещана новост). Цените не бяха написани, но ти както винаги носеше пари у себе си и реши да влезеш, за да купиш някое лакомство за доктора.

Бутна вратата на магазина и се чу звън на камбанка. Уханието веднага те опияни. Би останала така, права, само да вдъхваш аромата, но един женски глас те попита много любезно:

— С какво мога да ви услужа, сеньора?

Сеньора.

Погледна жената, която ти бе задала въпроса. Беше млада. Пресметна, че е на около двадесет години, с големи весели очи. Нима дрехите ти не издаваха, че не си сеньора, а слугиня? В добра къща, наистина, и късметлийка. Ако се беше взряла по-добре, жената би ти говорила на „ти“. Беше в правото си да го направи, но предпочете да каже: „С какво мога да ви услужа, сеньора?“. Ти поиска какао на прах за приготвяне на гъст шоколад, който докторът така обичаше, и блокче млечен шоколад. Продавачката ти подаде всичко, завито в красива хартия, без нито за миг да спре да се усмихва.

Докато приготвяше покупките, ти разгледа снимките, висящи по стените. На тях се виждаха мъже с тъмна кожа, които събираха какаови плодове от дървета с извити клони. Отдолу пишеше: „Какаовите плантации на Сампонс в Куба“. Имаше също и портрет на сеньор Антонио, застанал до планина от какаови зърна, които се сушаха на слънце. Надпис: „Антонио Сампонс в Сантяго де Куба, надзирава процеса на сушене на реколта 1878“.

А по-нататък табела с големи черни букви гласеше:

ШОКОЛАДИ „САМПОНС“

Марка, основана през 1877.

Продукти, наградени на всички конкурси заради вкусовите им качества.

Одобрени и препоръчани от

 

КРАЛСКАТА АКАДЕМИЯ

ПО МЕДИЦИНА И ХИРУРГИЯ

В ГРАД БАРСЕЛОНА.

 

Продават се в големите

сладкарници и дрогерии.

— Една песета и три реала — каза жената и ти побърза да извадиш парите от джоба си и да ги оставиш в ръката й.

Докато чакаше рестото, ти хрумна как да направиш това, което все не успяваше да постигнеш. Стори ти се логично, нещо като акт на справедливост. Тайничко остави пакета с шоколатиерата на един от близките столове, точно срещу щанда. Продавачката беше с гръб, а столът не се виждаше от нейната страна. В магазина имаше само още двама клиенти, и двамата разсеяни. Единият се опитваше да реши кои бонбони са най-подходящи за подарък, а другият бе някаква госпожа, която се караше на детето си, защото плачеше за захарче. Нямаше никакъв риск. Шоколатиерата остана върху стола, много дискретно, без никой да каже нищо. Щяха да я открият доста по-късно, може би чак при затварянето на магазина.

— Ето рестото ви. Шоколадът много ще ви хареса — каза жената.

Отново? Излезе, че имаш вид на човек, който редовно пие шоколад. Сигурно това си е помислило момичето, убедено, че го купуваш за себе си.

Ти бутна вратата и излезе на улицата със сладката стока в ръка. Изпусна въздишка на облекчение. „Най-сетне се свърши. Отървах се от шоколатиерата. Това беше“, помисли си. И се отдалечи с уверена стъпка и вдигната глава.

* * *

Много скоро обаче шоколатиерата се върна при теб — в живота ти, в съзнанието ти на почтена жена, — като загубен домашен любимец, който сам намира пътя си към къщи. Върна ти я продавачката с веселите очи. Ти беше както обикновено в магазина на „Сампонс“, за да купиш какао на прах за доктора и да можеш да му приготвиш от твоя шоколад със смес от вода и мляко според модата във Виена и Париж. Разглеждаше обвивките на бонбоните и стикерите, които сега подаряваха с шоколадовите блокчета и децата ги колекционираха. Докато ти връщаше рестото, жената каза:

— Почакайте за малко, моля! — влезе за миг в задната стаичка и се върна с пакета, увит в луксозна хартия, и с усмивката, която никога не слизаше от лицето й. — Мисля, че онзи ден сте забравили това на един стол. Запазих го, защото си помислих, че ще се върнете.

— Благодаря — промърмори ти. — Мислех, че съм го загубила.

— Радвам се, че мога да ви услужа, сеньора — каза тя.

Сеньора.

Когато се върна вкъщи, отново прибра пакета в гардероба, без да знаеш кога най-накрая ще имаш възможност да се освободиш от него. И дали изобщо ще имаш такава възможност.

* * *

„Годините отлитат като лястовици през есента“, ти каза веднъж възрастният мъж, с когото живееше щастливо и без да го разбираш. Но се случваха толкова неща, че ти и без това нищо не разбираше, нито се опитваше да разбереш.

Понякога думи, които той ти бе казвал преди много време, започваха да добиват смисъл. Понякога трябваше да минат години. Като деня, когато се погледна в огледалото и откри в него жена със закръглено лице, с падащ върху челото й кичур и очи без следа от тревога и си помисли: „Как е възможно?“.

Как бе възможно да си вече на тридесет и девет години и да си прекарала петнадесет в апартамента на улица „Дел Пи“, където във всеки ъгъл личеше твоята ръка. Доктор Волпи сега беше напълно побелял, но ти продължаваше да го слушаш с възхищение и изненада, както през първия ден. Как бе възможно дори след толкова време все още да те кара да се смееш и изчервяваш?

Между тези стени времето беше спряло и пееше все същата песен. Докторът се затваряше да чете или излизаше много рано и се връщаше след края на срещите си, а ти му приготвяше шоколад с козунак — с годините дойдоха и бишкотите, кексчетата и кифличките. Той ти разказваше за какво са си говорили този път с приятелите му и протестираше, че навън е твърде студено и хората боледуват прекалено много. Ти му помагаше да си облече копринения халат и пантофите. После той казваше: „Лека нощ, Аурора. Много съм доволен, защото другата седмица в «Лисео» поставят «Вилхелм Тел». Ах, колко обичам опери на френски!“, и се пъхаше в леглото, тананикайки си нещо, а ти му пожелаваше: „Лека нощ, доктор Волпи! Починете си добре!“.

Следобед ти четеше твоите модни списания, които пристигаха всеки месец с невероятна точност, или излизаше да се поразходиш по „Ла Рамбла“, която беше прекрасна, откакто отвориха толкова кафенета и театри. После се връщаше вкъщи, запалваше газените лампи и се питаше: „Как е възможно никога да не се случва нищо и въпреки това годините да изтичат като вода в плетена кошница?“.

Понякога имаше и изненади, но рядко. Най-голямата беше при премиерата на „Вилхелм Тел“. Дано Бог ти прости, макар че беше чудесно. Докторът се върна разстроен вкъщи по-рано от обикновено, а бялата му жилетка бе изцапана с кръв. Когато го видя, за малко да умреш от страх, преди да разбереш, че кръвта не е негова. Все още силно афектиран, седнал в креслото си, докато му помагаше да си свали ботите, той ти разказа, че жената на книжаря Далмас бе умряла в ръцете му, без да може да направи нищо, за да я спаси. Тя не била единствената жертва. Смъртта и разрушението били като драматичен спектакъл. А била избухнала само една от двете хвърлени бомби! Втората като по чудо се заплела в полите на съпругата на адвоката Карделак, която вече била мъртва, Господ да я прости.

— О, боже! — възкликна докторът, когото ти виждаше за първи път разстроен. — „Лисео“ никога вече няма да бъде както преди, Аурора. Никога няма да се възстановим от тази кървава баня.

Изведнъж изпусна другата му бота на килима и коленичила в краката на доктора, избухна в плач. Той те гледаше, онемял от ужас, а ти хлипаше като малко дете и ронеше сълзи, все повече и повече, не можеше да спреш. Мислеше си: „Откъде извира това внезапно отчаяние? Какво ми става?“. Докторът си мислеше същото и заключенията му го плашеха.

— Но, Аурора — каза той, — Аурора, моля ви, станете! Какво ви е? Не плачете така! Говорете! Кажете какво има!

Протегна ръката си към теб, но ти не спря да плачеш. Вместо да станеш, съвсем се отпусна на земята. Полата ти се изду и тя се превърна в нещо като грамадна глава лук на килима. А той бе все по-изненадан, все по-отчаян.

— Аурора, моля ви, бихте ли ме послушали? Трябва да ми кажете какво ви е, да ми обясните. За жертвите на бомбата ли плачете? Кажете ми!

Когато най-сетне се поуспокои — поне малко, защото има упорит плач, който започва и после не иска да спре, — ти промърмори няколко думи за обяснение:

— Толкова кръв… Много се изплаших… Помислих си… Приличахте на ранен… Кръвта… Слава богу, че вие сте добре… Как се уплаших, като ви видях така…

Докторът ти помогна да се изправиш и се взря в лицето ти.

— Аурора, скъпа, но значи… значи тези сълзи са заради мен? — очите му бяха влажни и може би ръцете му малко трепереха, но ти не го забелязваше. Бе толкова улисана в собствената си безутешност. — Седнете, Аурора, седнете, сега ще ви донеса кърпичка — и той побърза да излезе от стаята. Остави те сама, загледана в ботите, които също бяха изцапани с кръв. Колкото повече гледаше кръвта, толкова повече хълцаше и си мислеше какво би могло да се случи. Колкото повече плачеше, толкова повече ти се плачеше, и гледаше ботите… и това сякаш нямаше край.

Докторът ти донесе кърпичка и чаша шоколад. Опита се да те успокои с мили думи, като малко дете. После те изпрати в стаята ти, за да си поспиш и да забравиш тревогата. Той остана сам в креслото си в библиотеката, буден до късно, загледан в книгите, свидетели на толкова много неща в живота му, сякаш им искаше съвет или споделяше с тях изненадата си. Освен това мислеше. Мисли много през цялата нощ. Мисли може би както никога не го беше правил, поне не съзнателно. Когато започна да пуква зората, реши, че му е време да поспи и си легна.

Заспа веднага, защото бе взел нещо, което приличаше на решение.

* * *

— Аурора, можете ли да седнете за малко тук, срещу мен? Трябва да ви кажа нещо.

Горкият доктор Волпи, дори не си представяше каква работа го чака. Но дори и да знаеше, пак щеше да направи същото, защото беше от онези упорити хора, които щом вземат решение, не се оставят да бъдат разколебани от дреболии.

Ти седна с прибрани крака, скръстени в скута ръце и бръчка на челото. Оправи си полата, като се правеше на спокойна, но ръцете ти бяха ледени.

— Както кажете, докторе.

— Знаете ли, от известно време обмислям един въпрос, свързан с вас и до известна степен с мен, и смятам, че е време да го споделя, ако успея да намеря подходящ начин, защото вероятно сте забелязали, че не се чувствам много уверен. Ако трябва да бъда честен, виждате ли, на теория изглеждаше много по-лесно, когато репетирах мислено речта си. А сега дори не знам откъде да започна. Какво нещо, на моята възраст!

— Мога ли да ви помогна по някакъв начин? — предложи му ти.

— Става дума за нещо, което не се казва често. Самият аз, на моите години, само веднъж съм бил в подобно положение и беше много различно. Как да се изразя, не бях толкова информиран. Незнанието ми даваше импулс, който сега нямам. Не знам дали ме разбирате. Да, младост, прекрасна болест на разума! Но нищо, нищо, ще успея. Аурора, спомняте ли си точно от кога сте моя икономка?

— От ноември 1877 — отговори ти и бръчката на челото ти стана още по-дълбока.

— Значи… — докторът пресметна — от деветнадесет години! Колко бързо мина за мен това време! А за вас?

Тревогата излезе през устата ти във вид на въпрос:

— Случило ли се е нещо, докторе? Трябва ли да се плаша? Да не съм ви притеснила с нещо?

— Не, не, не, Аурора. Чуйте ме, моля ви! Деветнадесет години са много време…

— И двадесет и един дни.

— Това, което искам да ви кажа, Аурора, и може да ви се стори малко странно, така внезапно, е, че през тези деветнадесет години и двадесет и един дни се чувствах като най-добре обгрижвания човек на света.

Ти се усмихна поласкана. В същото време започна да се потиш от притеснение, от страх. Думите му звучаха прощално, като сбогуване, като промяна на посоката. Предчувстваше, че предстои нещо сериозно.

— Не се ли чувствате добре, докторе? Болен ли сте?

— Болен? Не, доколкото знам. На моята възраст най-лошото е да си на моята възраст. Не се тревожете, Аурора! Оставете ми да ви обясня!

„“Не се тревожете" е лесно да се каже", си помисли ти. Стисна устни и замълча, като го остави да говори. Но той беше объркан.

— Би ми се искало да вярвам, че вие също сте се чувствали добре тук през тези деветнадесет години — продължи докторът.

— Някакъв проблем ли имате? Да не сте се захванали с политика?

— Ако бъдете така добра да замълчите за малко, Аурора… Моля ви така неучтиво, защото ако не го сторите, ще загубя и малкото събрана смелост и ще ви оставя в неведение ad eternum^[5], което си е много време.

— Не, не, не! За бога, млъквам.

Отново притихна и стисна още по-силно устни, но ти беше трудно. Почти невъзможно. Истинска мъка.

— Би ми се искало да вярвам, че за вас е имало мигове, когато сте забравяли, че работите за мен, че съм господар на къщата и всички тези обичайни глупости, че сме били просто приятели, които си прекарват времето в разговори, докато пият шоколад.

Очите ти се разшириха. Още не разбираше накъде бие. Дали не те уволняваше? Дали не се канеше да умира? За чужбина ли заминаваше? Ако мъчението се счита за по-тежко от мъката, това започваше да прилича на мъчение.

Сега той те гледаше изпитателно, сякаш очакваше да му кажеш нещо, но ти не знаеше какво да направиш.

— Можете ли да потвърдите, че всичко това е така, Аурора? Важна е нишката на моята аргументация.

— Разбира се, докторе. Какво точно?

— Че сме приятели.

— Разбира се, че не, докторе. Вие сте господарят на къщата, а аз съм вашата икономка.

— Да, но мислите ли, че бихме могли да бъдем приятели?

— Разбира се, че не, докторе! По никакъв начин. Би било огромна грешка от моя страна да се считам за ваша приятелка. Аз не съм ви равна и го знам много добре.

— А не ви ли се иска да бъдете?

— Знаете ли, аз никога не съм имала приятели — видя, че той се отчайва, но не знаеше защо, сякаш се опитваше да направи нещо невъзможно. Въпреки всичко продължи: — Повярвайте ми, приятелството не е за хора като мен. Приятелите не те оставят да работиш. Аз съм се родила, за да работя, а не да си губя времето. Това е всичко!

Скръсти ръце в скута си, много доволна от това, което каза. Докторът свъси чело, остана загледан за момент в теб, но скоро погледна надолу и потри бузите си с ръце.

— Не, Аурора, не става. Не се получава. По-трудно е, отколкото си мислех.

Ти потръпна от уплаха, от вълнение, от объркване. Дори не си представяше какво става. Този човек не беше доктор Орасио Волпи, когото познаваше, а най-лошото бе, че не знаеше защо е така.

— Не ме плашете, докторе! — каза ти. — Кажете ми най-сетне какво се случва! Искате да ми съобщите нещо, нали? Нека да ви помогна. Лошо ли е? Лоша новина?

— Ах, горкичката. Слава богу, не е лоша.

— Не. Добре. Тогава значи е различна новина?

— Точно така. Различна е.

— Странна?

— Много!

— Неприятна?

— Не непременно.

— Решили сте да се преместите другаде? Напускате Барселона?

— Не, не, Аурора. Къде да ходя на моята възраст?

— Болен ли сте? Ще умрете ли?

— Разбира се, че ще умра! Но не бих искал да е сега.

Предположенията ти свършиха.

„Мисли, Аурора, мисли! Какво може да го изкара така от равновесие? Това е нещо, което не смее да ти каже, което му разтреперва гласа като на дете, направило пакост… Сетих се. Разбира се. Не може да е друго, освен…“

— Значи е свързано с жена — каза ти.

— Много сте досетлива, Аурора — докторът се усмихна, доволен от интуицията ти.

— Искате да се ожените! Това е, нали?

— Bravissimo!

Отговорът му те обезкуражи. Щеше да доведе господарка в къщата! На този етап това беше плесница, и то голяма. Господарката щеше да иска всичко да става по нейния начин. От сутрин до вечер щеше да те затрупва със заповеди, щеше да иска да води сметките на домакинството, да промени местата на всичко, да контролира всички разходи. Вече можеше да се сбогуваш с модните списания! И разбира се, щеше да си натъпче джобовете. Защо, ако не да си натъпче джобовете, някоя ще поиска да се омъжи за доктор Волпи, старец на седемдесет и пет години с толкова скучен живот — от библиотеката до срещите с приятели и оттам до ложата в „Лисео“. Сигурно е някоя млада и хитра жена. Въпреки че… Чакай малко! Колко млада? Само като си помисли за млада господарка, на двадесет и пет години, с тънка талия и порцеланова кожа, как по цял ден рови в гардеробите, кръвта нахлу в главата ти. Или още по-зле — да видиш как добрият доктор Волпи играе по свирката на младо момиче, което само иска да се възползва от него. Той сигурно щеше да задоволява всичките й капризи, защото не можеше да казва „не“, и малко по малко щеше да загуби истинската си същност, понеже се знае, че жените имат повече влияние върху мъжете от всичко изобретено някога. Не би могла да понесеш това.

Веднага се засрами от тези свои мисли. Коя беше ти, че да съдиш решенията на доктора? Може би времето на привилегии, прекарано при него, ти бе дало основание? Дали не си беше повярвала, че имаш някакви права, само защото в магазина за шоколади „Сампонс“ една разсеяна продавачка те наричаше „сеньора“? Почувства се засрамена от самата себе си и се смъмри строго: „Наистина ли, Аурора, си мислеше, че това ще продължи вечно? Би трябвало да си благодарна, че прекара тези двадесет години в меко легло. Ти, която си дошла на този свят сам-самичка. Ти, която не заслужаваш нищо“.

През това време мълчанието натежаваше все повече и повече и ставаше неудобно. Доктор Волпи дишаше трудно от нетърпение, защото ти бавеше отговора си. След толкова дълга пауза не знаеше какво да му кажеш и как да постъпиш.

— Стига, Аурора! Не мога повече! Ще ви го кажа без заобикалки и да приключим веднага. Съгласна ли сте?

Ти кимна с глава.

— Вижте, Аурора! Ще ми бъде изключително приятно, ако се омъжите за мен.

„Колко си лоша, Аурора, по-лоша си и от дявола. Какви неща си помисли за доктора! С егоистичните си мисли омърси единствения наистина добър човек, когото някога си познавала. А той, горкичкият, просто се е побъркал. Напълно е откачил. Какво хрумване! Да се ожени! За теб! Ха, би избухнала в смях, ако не изглеждаше, че той го взима на сериозно. Бъди любезна, Аурора, най-важното е да бъдеш любезна. Горкият човек не е с всичкия си.“

— Не, докторе, това е невъзможно — чу се как казваш уверено и с абсолютна убеденост.

— А защо не? Не сме ли свободни и вие, и аз?

— Не е възможно, защото не е нормално. Двамата не сме равни. Не сме свободни по един и същи начин.

— Не сме ли?

— Не, докторе. Разбира се, че не. Не знам как да бъда ваша жена, нали виждате? Не бих могла да ви придружавам никъде.

— И защо не?

— Защото хората ще говорят! Не го ли разбирате?

— И какво от това? Те и сега говорят. Предпочитам да клюкарстват, защото се женя, а не защото не се женя. Не знаех, че приказките на хората ви засягат толкова, Аурора.

— Засягат ме, ако говорят лошо за вас, разбира се.

— Знаете ли, бих искал да им дам истински причини да говорят.

— Да пази Господ! Не, не, не! — отрече ти, като подкрепи думите си с отрицателно клатене на глава. — Не сте помислили добре. Това е някакъв каприз. Не разбирате ли, че ще ви вземат за безразсъден човек?

— Все ми е едно за какъв ще ме вземат. Нали вие знаете какъв съм…

— Не, не, не, не може да стане! В никакъв случай! — ти клатеше главата си наляво-надясно. — Вие не сте добре. Нима хората не знаят, че съм ваша икономка?

— Все ми е едно.

— Ще ви се смеят.

— От завист!

— Глупости! Никога не съм чувала подобно нещо. А може ли да знам как така изведнъж ви хрумна тази идея?

Доктор Волпи изпусна въздишка. Дълга, изпълнена с тайнственост. Въздишка, която криеше хиляда дълго обмислени причини по въпроса защо искаше да направи Аурора своя жена.

— Освен това — продължи ти неуморно, — аз не познавам мъжете. Никога не съм… Аз никога… Аз съм госпожица, докторе.

— Аурора, а аз съм вдовец от много години. Никога не съм бил голям любовник. Мисля, че съм забравил всичко, което някога съм знаел. Но мисля също, че с вас лесно ще си върна паметта.

— Как не, как не, как не!… Какви глупости!

— Аурора, не мога да отрека, че мисля за такива плътски неща. Дори ми се струва, че притежавате грацията на богиня. Като се замисля, дори много повече, защото вие сте реална и сте тук, до мен. Но истината е, че когато мисля за вас и за самия мен и си представям бъдещето ни заедно, в нашия дом, първото, което ми хрумва, не е да живеем като любовници.

Ти продължи да отричаш всички думи, които чуваше („заедно“, „наш“, „бъдеще“…), със строгостта на майка, която се кара на детето си за някоя лудория.

— Може би заради възрастта ми и защото никога не съм бил много буен мъж, но първото, което си представям, сте вие, легнала в леглото до мен, как държите ръката ми под завивките. Как се смеете по вашия начин на всяка шега, която кажа, и как ми напомняте на птиче. Аз и вие в театър „Лисео“, как се наслаждаваме на нещо прекрасно като „Сомнамбула“ или „Аида“. Аз и вие, как се разхождаме по „Ла Рамбла“ на залез-слънце. Аз и вие, как отиваме да закусим с шоколад в сладкарница на улица „Петритшол“, чак до дните на Страшния съд. Представям си всичко това и тогава умирам от щастие.

— В „Лисео“? Стига, стига! — възкликна ти. — Горкият доктор Волпи, утре ще съжалявате, че сте ми наговорили всички тези неща. Но вие не се тревожете за нищо, ще се престоря, че не съм ги чула. Мисля, че работите прекалено много. Знаете ли какво трябва да направите? Да си легнете. Веднага ще ви донеса чаша шоколад, от любимия ви, а вие ще затворите очи и ще заспите. Чувате ли ме?

— Чувам ви, чувам ви.

— Казах ви вече. Легнете си, поспете хубавичко осем или девет часа, а утре ще мислите много по-ясно.

— А какво ще стане, ако утре не…?

— Не, сега не казвайте нищо повече, не е добре за вас. И утре е ден, и утре ще изгрее слънцето. Хайде! Елате с мен! Грейката сигурно вече е изстинала.

Нощта беше дълга. Въпреки че не искаше да мислиш за това, думите на доктор Волпи упорито се връщаха отново и отново в главата ти. „Красива“, „богиня“, „птица“ — думи, които никога не си бе мислила, че могат да бъдат за теб. Сега обаче ги чувстваше като най-ценното си богатство, въпреки че не ти бяха по мярка. Много ти харесваха, както и начинът, по който докторът те гледаше, тонът му, когато говореше за бъдещето, дори синкавите вени, очертани на ръцете му. В тишината на нощта, която винаги се забавлява да изопачава всичко, за миг спря да мислиш, че предложението му е лудост, и си зададе един прост въпрос: „Какво ще стане, ако…“.

„Какво ще стане, ако…“ Всички промени на този свят, всички революции, всички завоевания, всичко, което наистина си струва, започва с въпроса „Какво ще стане, ако…“.

Ти си го зададе така настойчиво, че се наложи да станеш от леглото и да изпиеш чаша вода, защото гърлото ти изведнъж бе пресъхнало. Докато се връщаше от кухнята, ти се стори, че чуваш доктора, както винаги, да си тананика нещо. Чудесно знаеше, че обича да си пее, затова не се учуди много. Заслуша се за миг и разпозна една от онези италиански песни, които той толкова харесваше. Пееше я с необяснима радост. Ти отново поклати отрицателно глава в онази нощ, изпълнена с отрицания, и се върна в леглото си, слушайки песента:

La moral dei tutto questo

assai facil di trovarsi.

Ve la dico presto, presto

se vi piace d’ascoltar.

Ben e scemo di cervello

chi s’ammoglia in vecchia età;

va a cercar col campanello

noie e doglie in quantità.^[6]