Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (12)

„Травиата“^[1]

 

Не беше измислица. Веднага го разбра с ледена болка в сърцето.

За теб този спомен е истински кошмар. Беше 16 октомври 1874 година. Когато почука два пъти на вратата на стаята й, сеньорита Кандида не отговори. Ти почука отново. Нищо. Помисли си, че е прекарала лоша нощ и сега не може да се събуди. Напоследък това често й се случваше. Не успяваше да заспи или се събуждаше посред нощ от някакъв кошмар, който споделяше единствено с теб. Реши да влезеш, въпреки че никой не ти бе позволил да го правиш.

Стаята беше потънала в полумрак. Направи всичко както винаги — таблата, вратата, завесите. Слънцето, което отдавна къпеше улица „Ампла“, също беше както винаги. Нещата продължаваха да си бъдат на мястото, сякаш нищо не се бе случило.

Но стаята беше празна. Леглото не бе докосвано.

„Не е възможно“, си каза ти, а всички думи на Кандида, произнесени през последните дни и часове, нахлуха в главата ти като болезнени доказателства. „Не, не е възможно.“ Тръгна да я търсиш из цялата къща с надежда, която всъщност бе отчаяние. Погледна на обичайните места, като например градината. А също и на най-необичайните, където госпожата никога не ходеше, като кухните и твоята стая. Попита кочияша дали господарката му бе поръчвала нещо онази сутрин. Не, господарката не му била поръчвала нищо. „А вчера?“, попита ти със свито сърце. „Нито пък вчера“ — каза човекът, но после добави: — „Обаче вчера следобед пред портала имаше спрял файтон“. „Файтон ли? Чий файтон?“ Кочияшът сви устни в грозна гримаса, която означаваше „Какво ме интересува?“.

Файтон. Сърцето ти биеше все по-учестено. Ти не беше наивна, знаеше много неща, дори имаше свои собствени подозрения. Какви ти подозрения, Аурора! Сега не можеше да отречеш очевидното. Това не бяха подозрения, а увереност, огромна увереност. Как може да си толкова глупава? Никога не повярва, че госпожата говори сериозно… Винаги ти се струваше, че казва тези неща просто така, за да те провокира, но всъщност не е способна да… Глупачка, глупачка, глупачка! Сляпа и глуха беше ти, Аурора! А сега се чувстваше така виновна, сякаш самата ти бе извършила някакво предателство.

Изведнъж си спомни за момиченцето. Малката Антониета. Намери я да се забавлява в стаята за игра. С пръстите си оправяше косата на една кукла, а млада слугиня я наблюдаваше с отегчен вид. Ти я попита дали господарката се е мяркала там от сутринта. Неизвестно защо, но още хранеше някаква надежда. Нуждаеше се от надежда. Душата ти бе покрита с черната патина на тъгата.

Детето се смееше — невинно създание, заето със своите неща. Слугинята ти каза: „Не, не съм я виждала“.

Никой не бе виждал Кандида.

От цялата къща само ти знаеше истината, Аурора. Такава беше нещастната привилегия, запазена за сирачето слугиня, по чудо родено от една мъртва утроба. През онази октомврийска сутрин ти си пожела никога да не се бе раждала, за да не видиш как дон Антонио се връща от своето служебно пътуване, как пита за любимата си съпруга, как се учудва, че още не е излязла да го посрещне, и накрая — невярващ, смъртно ранен, — как чува от твоята уста цялата истина. Истина, която вътрешно те разкъсва и ти тежи на плещите като огромна планина.

За миг си представи всичко, като ясновидка, способна да види бъдещето. Изправена пред оправеното легло на господарката, вече знаеше, че краят е настъпил (рядко се усеща така ясно) и че не можеш да се бориш срещу това. Хората като теб не дърпат юздите, само страдат от последствията.

Отново отиде в стаята на Кандида. Заключи вратата отвътре и седна до прозореца, там, където госпожата никога вече нямаше да закусва. Разгъна кърпата за хранене и си я постла в скута си, както бе виждала много пъти да прави тя. Сипа в чашката шоколад от каничката. Изпи три пълни чаши, цялото съдържание на шоколатиерата на тайнствената Аделаид от Франция. Изпи ги със странно спокойствие, като осъден на смърт, а през това време гледаше към улицата. Шоколадът беше не много сладък, но много нежен. После изяде хляба и плодовете. Остави чиниите така, сякаш не бяха използвани.

Само за миг си помисли, че го заслужаваш.

* * *

Кошмарът беше в три действия, като любимите опери на доня Ортенсия. Във второ действие се върна сеньор Антонио. Ако някой беше написал прелюдия към тази сцена, би започнал с дискретно тихо адажио, което постепенно да премине в алегро и да завърши с финал престо, съпроводено с тимпани. Те подготвят настроението на публиката за момента, когато нещата станат наистина зле. Да, и с тромпети. Не бива да забравяме тромпетите като знак на съдбата. После трябва да има дует — господарят и ти. Първо ти даваш обяснения, после той отговаря и едва тогава гласовете се смесват. След това следва много драматична ария на сеньор Антонио с детето на ръце, проклинащ жената, която го бе изоставила, мига, в който се е оженил за нея, и неаполския тенор, който му я бе откраднал. Прелюдията би завършила с бясна каватина, когато той се кълне в Бога да се посвети телом и духом на малката Антониета и да я отгледа далеч от болезнения спомен за майка й. Завеса и аплодисменти.

Но в живота нещата не стават като на сцената. Докато чакаше да се случи нещо, ти умираше от страх, но не се решаваше да признаеш истината. Часовете и дните минаваха и трите денонощия от бягството на Кандида ти се сториха безкрайни. В къщата цареше мрачно спокойствие. Идваха гости, чуваше ги как се качват по стълбището, водени от икономката, а после ги чуваше да си тръгват. Сега сеньор Антонио искаше да му сервират обяда в кабинета. Ти нямаше много работа, за пръв път в живота си скучаеше. Понякога отиваше да видиш Антониета, към която изпитваше същото състрадание, каквото и към самата себе си. После се връщаше в стая си, твоята бърлога, и оставяше времето да се изнизва, заслушана в звуците, долитащи от горните етажи. Питаше се: „Дали трябва да кажа на сеньор Антонио?“. И плачеше от страх, гняв и нерешителност.

— Аурора, господарите искат да те видят. Чакат те в малкия салон — съобщи Мадрона, показвайки се през вратата ти със счупените панти.

Ти веднага се качи горе. Трепереше от главата до петите.

Сеньор Антонио стоеше прав до камината. Майка му седеше на креслото, а сянката й се очертаваше върху завесите. Срещу нея, с много сериозно изражение, сеньор Станислао държеше ръката на сеньора Ортенсия, която беше с подпухнали очи, сякаш бе плакала. Помолиха те да останеш в средата на сцената, за да те виждат всички добре. Сеньор Антонио те попита дали знаеш къде е сеньора Кандида.

— Не съм съвсем сигурна, сеньор, но предполагам — отговори ти.

— Какво предполагаш, Аурора?

— Не ме карайте да го кажа, сеньор — при отговора гласът ти потрепери. Беше много изплашена. От дни беше така.

— В такъв случай ни кажи причината. Защо предполагаш? Тя ли ти каза нещо?

— Да, господине.

— Говорила ли е с теб за сеньор Бултерини?

Какво дълбоко впечатление ти направи да чуеш името на италианския певец от устата на сеньор Антонио, да усетиш, че го произнася без трепет и съмнение, сякаш е съвсем обикновено име.

— Веднъж ми говори за него — отвърна ти.

Тогава се намеси сеньора Ортенсия, много разстроена:

— А ти защо не й каза, глупачке? Защо не се опита да избиеш тези ужасии от главата й? Защо не й припомни, че е омъжена жена и майка на малко дете?

— Опитах се, госпожо. Но не мислех, че сеньорита Кандида, тоест сеньора Кандида, говори сериозно. Мислех си, че това е една от нейните фантазии.

— Икономката казва — продължи господарят, — че преди три вечери те е видяла да излизаш след вечеря. Казва, че си бързала много и си носила бележка от господарката. И че си се върнала към дванадесет.

Ти почувства, че сърцето ти нараства и запълва целите ти гърди. За миг помисли, че ще умреш на място пред господарите. За няколко секунди пред очите ти падна тъмно було. Помисли си: „Загубена съм“.

— Истина ли е, Аурора? Кажи нещо! — изкрещя господарката на къщата.

— Да, сеньор.

— Би ли ни казала къде си ходила? — сеньор Антонио поднови разпита.

— Да занеса една бележка.

— Къде?

— На входа за артистите в театър „Лисео“, сеньор.

— На кого трябваше да я занесеш?

— На прислужника на сеньор Бултерини, сеньор.

— Занесе ли я?

— Да, сеньор.

— Господарката каза ли ти какво слага в плика?

— Да, сеньор.

— Значи много добре си знаела какво правиш, проклетнице! — изрева сеньора Ортенсия и гласът й секна.

Не можеше да издържиш повече. Разплака се като малко дете. Чувстваше се замаяна. Може би всеки момент щеше да припаднеш. За нищо на света не искаше да допуснеш това. На господарите бездруго им се бе събрало много от случилото се.

— Сеньора Кандида — промълви ти едва чуто, — сеньора Кандида ме излъга.

— Какво точно означава, че те е излъгала? Обясни ни! — сеньора Ортенсия крещеше, както никога досега.

Но най-много от всички те изненада сеньор Станислао. През цялото време той не бе мръднал от мястото си. Седеше толкова неподвижен, че приличаше на статуя. Погледът му бе мътен и вперен в пискюлите на завесите. Само премигваше от време на време и това издаваше, че е жив.

— Бележката — проговори ти, хлипайки разстроена от положението, — мислех, че е за сбогуване. Тя ми каза така. Че иска да се сбогува с него завинаги. Попита ме и аз й предложих да му напише бележка.

— Истината ли казваш?

— Да, господине, кълна се.

— Не се кълни, безсрамнице! — изкрещя сеньора Ортенсия. — И спри да плачеш!

Краката ти трепереха. Сеньор Антонио те хвана под ръка, уплашен, че всеки момент ще припаднеш. Ако не беше той, щеше да се сринеш на пода.

— Не ми е добре — прошепна ти. — Не съм направила нищо. Когато иска, сеньора Кандида е твърдоглава. Не ме послуша. Мисля, че ще се върне, сеньор. Не може да не се върне. Ще се върне, когато осъзнае какво е направила. Повече от сигурна съм.

Ти плачеше отчаяно. Изглеждаше толкова жално, че сеньор Антонио попита сеньора Ортенсия дали си свестен човек и дали може да се вярва на думите ти. Тогава госпожа Ортенсия те защити.

— Аурора е добро момиче. Познавам я като своя дъщеря. Отговарям за думите й.

Изведнъж сълзите ти спряха. Остана там, права насред стаята, в очакване отново нещо да се случи. Някакъв часовник удари шест.

— Свободна си, Аурора — каза сеньор Антонио, през цялото време умерен в тона и държанието си. — Ти нямаш никаква вина за случилото се.

Ти излезе от стаята. Не можеше да вървиш по права линия. Всичко бе така странно, че ти се струваше нереално. Животът приличаше на лъжа. Докато слизаше по стълбището, чу отново гласа на господарката да мърмори:

— Защо трябваше да ни се случи такова нещо? Защо точно на нас?

Още не бе стигнала до последното стъпало, когато се спря. Майката на сеньор Антонио говореше за теб:

— Не може да остане в тази къща. Нали разбирате? По-добре си я вземете. След всичко станало, не можем и да я препоръчаме на някого.

Този път сеньора Ортенсия не те защити. Не се опита да защити и себе си. Само каза:

— Добре.

Колко малко думи могат да променят хода на цял един живот!

Багажът ти скоро бе готов. Побра се в същото сандъче, с което бе дошла. Когато привърши с прибирането, седна да чакаш на една скамейка в кухнята. Вълнението още не ти бе преминало, нито тревогата, разбира се. Тогава в главата ти изведнъж като светулка просветна една лоша мисъл. Шоколатиерата! Не можеше да я оставиш там, на рафта до килера. Там никой не я ценеше, а също така и на никого нямаше да липсва, когато си тръгнеш. В къщата имаха по-спешни проблеми за решаване, отколкото къде е старата пукната шоколатиера. Както обикновено става в такива случаи, една лоша идея повлича и друга, а после идват и следващите. Каза си: „Даже и да им липсва, ще си кажат, че Кандида я е взела със себе си и никой няма да може да разкрие истината“. Беше имала тежък ден, сърцето ти биеше учестено и нямаше да ти се представи по-удобен случай. Кухнята беше празна и не се чуваха войнишките бойни стъпки на икономката или на готвачката. Ти го направи. С едно движение на ръката. Без да мислиш, както се правят такива неща. Тласкана от странно желание да притежаваш един предмет, който за теб беше нещо много повече, беше част от все още живо, но вече погребано минало. Зави я в един стар парцал и бързо я пъхна в багажа си. После отново се настани на скамейката до вратата и зачака чинно сърцето ти да се успокои.

Господарите се забавиха още малко, преди да напуснат салона. Имаха да уреждат много неща, включително и да вземат някои трудни, но необходими решения. Например да лишат от наследство сеньорита Кандида в полза на Антониета. Да обсъдят конкретните клаузи на документа за разтрогване на брака, който адвокатът на сеньор Антонио вече бе изготвил и от който ставаха ясни две условия — че Кандида не може да вижда дъщеря си, докато тя не стане пълнолетна и че няма право да пристъпва прага на къщата на съпруга си, независимо колко години са минали.

Когато адвокатът прочете тази клауза, чу сеньор Антонио да казва:

— Дано никога не се върне!

* * *

След всичко това си личеше, че третото действие ще бъде ужасно. Горе-долу както се случва в „Травиата“ веднага след прелюдията в началото на трета част: историята не може да свърши добре, колкото много и единодушно да го желае публиката.

Ти никога не бе виждала по-отчаяна майка от сеньора Ортенсия в желанието й да изтрие спомена за дъщеря си, нито по-опозорен баща от сеньор Станислао след случилите се събития. Никога не узна кой от двамата реши да бъдат извадени на двора всички мебели и всички предмети от стаята на Кандида, да бъдат струпани на голяма купчина и да бъдат изгорени. Господарката се заключи в стаята си, за да не гледа кладата. Сеньор Станислао обаче седна в своя люлеещ се стол и не мръдна от него, докато пламъците не се превърнаха в жарава, жаравата в пепел, а пепелта не се разтвори в леден спомен, превърнал сърцето му в камък. През цялото време се поклащаше бавно в стола и пееше „Bella figlia delʼamore schavo son de’vezzi tuoi“, като оставяше паметта да му причини рани, които никога нямаше да зараснат. Тогава за последен път го чуха да пее прочутия фрагмент от квартета на „Риголето“. На следващата сутрин, като логично следствие от всичко преживяно, той заповяда да заключат музикалната стая и рече:

— Всичко, което съм обичал в живота си, се обърна срещу мен.

Все още понякога питаше: „Има ли писма?“. Даваха му пощата, той я преглеждаше без особен интерес и продължаваше работата си с все по-отчужден вид. Реши повече да не излиза. Не понасяше лицата на старите си приятели, нито мълчанието им в негово присъствие. Не можеше да се преструва. Малко по малко загуби интерес към изобретяването на нови машини — „По света има купища машини. Защо да се блъскам?“. И се погреба в непроницаемото си мълчание. Сеньор Станислао започна да се отчуждава бавно, но необратимо от света, докато не получи пристъп и не си отиде окончателно. Болестта му сякаш се бе разпространила из всички помещения на къщата. Като него всичко залиня, посърна и се отдалечи от някогашния си вид. Бели чаршафи покриха мебелите в трапезарията и салона за пушене. Кабинетът на господаря заедно с бюрото му и целия безпорядък от чертежи, скици, формули и заявки бе заключен. Завесите, килимите, тапетите и тапицерията, които преди се сменяха два пъти в годината, останаха застинали във вечна зима.

Сеньора Ортенсия изгони цялата прислуга, освен теб.

— Отсега нататък двете с теб ще се заемем с всичко — ти каза тя и добави: — Господарят не иска никой да ни вижда така. Никой, освен теб, защото винаги си била като наша собствена дъщеря и накрая ще бъдеш наистина такава, макар и никога да не сме си го представяли.

Горкият сеньор Станислао, толкова беше нещастен! Мъж като него, някога строен и силен като дъб, весел като карнавално шествие, с бързи крака и глава, свикнал да влиза и да поздравява, без да дава обяснения на никого, изведнъж бе принуден да прекарва дните си от прозореца в леглото и от леглото до прозореца, да сърба бульона, който трябваше да му приготвяте вие с госпожата, с десертна лъжичка, защото вече дори не можеше да си отваря устата. Ако човек го погледнеше в очите, виждаше как в тях дебне смъртта. Нещо подобно можеше да се каже и за сеньора Ортенсия, която живееше само за да чезне бавно, като сушен на слънцето плод. Не излизаше, не хапваше почти нищо, винаги се обличаше в траур, макар че в къщата не бе умрял никой. Внезапно един ден извика адвоката и му каза с треперещ, но уверен глас:

— Искам да продадете ложата в „Лисео“.

Много далеч бяха останали онези времена, когато сеньор Станислао размахваше пръст и с могъщ глас като на бог Вотан във финала на „Валкирия“ заявяваше гордо:

— По-скоро бих продал къщата, отколкото ложата в „Лисео“!

Не се знаеше кой от двамата бе по-нещастен — той или тя. Сеньор Станислао поне не осъзнаваше какво се случва с него. Понякога само се усмихваше, без да разбира нищо. Водеше приятен живот посвоему. Отчужден, но приятен. Господарката обаче само плачеше тайно, когато мислеше, че никой не я чува, и непрекъснато повтаряше:

— Защо трябваше да ни се случи това? Защо се случи на нас?

Беше много тъжно да бъдеш част от този преждевременен упадък. Особено за човек като теб, който още пазеше свеж спомена за блясъка, за времето, когато непрекъснато имаше празненства, новости, посещения на модисти, часовникари, адвокати, приятели за закуска, перачки и гладачки. И вечери в операта. Онова време в началото на сезона на театър „Лисео“, когато най-големият проблем беше, че в програмата не е включена операта „Риголето“.

Сеньор Станислао почина седнал в своя стол до прозореца, гледайки към улица „Ампла“, окъпана в пролетно слънце, с изписана на устните щастлива усмивка. Струва ти се, че не е страдал и си е отишъл от този свят с мир. Погребението беше в катедралата и събра множество хора. Сеньора Ортенсия приличаше на птиче, паднало от гнездото си на много високо дърво. Антонио Сампонс седеше на първия ред, придружен от малката Антониета, само на пет годинки. Хората много си шушукаха. Разговорите бяха изпълнени с грозни думи като „безсрамие“, „предателство“, „уличница“. Изразяваха голямо състрадание, голяма мъка, но и двете престорени.

Антонио Сампонс се сбогува с тъща си на площадчето и се върна вкъщи пеш, без да бърза, хванал детето за ръка. Сеньора Ортенсия не посмя да го погледне в очите за повече от секунда.

През следващия сезон в театър „Лисео“, първи без сеньор Станислао на обичайното му място, в програмата бе включена прекрасна постановка на „Риголето“.

* * *

Още не си бе тръгнала от къщата на Сампонс, но вече съжаляваше за стореното. Това не е типично за теб, Аурора, казваше ти вътрешният глас. Как посмя да направиш такова нещо? Да вземеш нещо чуждо! Да откраднеш! Това беше точната дума — „кражба“. Грозна, грозна дума, която никой не харесва.

Собствените ти оправдания, които те накараха да вземеш порцелановия съд и да го пъхнеш в багажа си, се бяха изпарили. Търсеше ги у себе си, но те не ти отговаряха. Идеята, блеснала като светулка, също бе изчезнала. Бе ти останало единствено разкаянието, вината, срама от себе си.

Винаги си била малко крайна, Аурора, не може да се отрече.

Преди да напуснеш къщата на Сампонс заедно със сеньор Станислао и сеньора Ортенсия, и тримата с погребално изражение, вече беше решила какво трябва да направиш, макар и да не беше лесно. Никой не ти го каза, дори неудобният вътрешен глас (той мълчеше предателски, когато ти беше най-нужен), но ти си го знаеше.

Да върнеш шоколатиерата на мястото, откъдето я беше взела без разрешение. Точно това трябваше да направиш.

Как? Нямаше никаква представа, но предчувстваше, че няма да е лесно.

Първата сутрин в дома на Турул стана рано, още преди разсъмване, и зави шоколатиерата в няколко слоя луксозна хартия. Завърза мекия като бебе пакет с една бяла панделка. Облече си чисти дрехи в знак на уважение. Излезе от къщи преди изгрев-слънце и само след половин час бе пред портала на улица „Ампла“. Когато потропа на вратата, сърцето ти биеше като тъпан. Отвори Енрикета и щом те видя, смени изражението си.

— Какво правиш тук? — попита грубо. — Защо си дошла?

— Идвам да донеса нещо.

— Не ни интересува — отсече тя, без да ти позволи да й обясниш.

— Изслушай ме. Това не е мое.

— От сеньора Кандида не искаме нищо.

— Енрикета, можеш ли да ме чуеш за момент? Остави ме да говоря!

— Не мога. Наистина не мога — вратата се затвори, а Енрикета не спираше да мърмори. — За бога, Аурора, не идвай повече тук! Господарят страда достатъчно. Ще се направя, че не съм те виждала.

Ти си помисли, че с Мадрона щеше да бъде още по-лошо. Обърна се, какво друго ти оставаше, като си каза: „Добре, Енрикета, и аз ще се направя, че не съм те виждала“.

Шоколатиерата от фин порцелан изгаряше ръцете ти, когато се връщаше с нея обратно вкъщи.

* * *

Последваха дни на мълчание, изпълнени с прозорци, които никога вече нямаше да се отворят. Господарката ядеше малко и постепенно губеше навика да говори, а ти се страхуваше да не умре от мъка. Един ден те извика от всекидневната. Свари я седнала в креслото й с ръце, скръстени в скута, и с онзи особен поглед, сякаш някога те бе обичала. Произнесе реч, която ти не очакваше:

— Седни, Аурора! И слушай! След няколко дена отивам да живея при една моя племенница. С нея постигнах някои споразумения с оглед на годините, които ми остават. Не си мисли, че е нещо особено. Купих няколко апартаментчета на „Бонанова“ и ги записах на името на племенницата ми в замяна на това, че ще се грижи за мен, докато умра. Знаеш, че пари не ми липсват. Машините на сеньор Станислао още се продават добре. Напротив, имам повече пари, отколкото ми трябват и мога да изхарча. Когато си отида, те ще останат за внучката ми. Но не искам да променя живота си, без да те оставя добре подсигурена, Аурора. Няма да си простя, ако пропаднеш — госпожата направи пауза, помоли те да се приближиш малко. Беше й трудно да говори, а на теб да я чуваш. — Майка ти беше добро момиче, Аурора. Не бива да я обвиняваш за случилото се. Попадна на лош човек, който мислеше само за себе си. Никога не съм искала да й се сърдиш.

— Не, госпожо, не се сърдя на никого — каза ти.

— Добре. Слушай сега! Преди да умре, майка ти ме накара да й обещая, че ще се грижа за теб. Мисля, че донякъде го изпълних. Никога не съм забравяла дадената дума, никога в живота си. Няма да го направя и сега, когато те оставям на съдбата ти. Не искам никога за нищо да ме упрекваш.

— Сеньора Ортенсия, никога няма да ви упрекна за нищо.

— Нека да свърша! — тя леко се усмихна. — Говорих с един мой добър приятел, доктор Орасио Волпи. Помниш ли го? Виждала си го понякога в тази къща. Беше добър приятел на сеньор Станислао, обичаха до късно да разговарят край масата за кафе. Какво забавление, нали? Най-важното е, че той е истински кавалер, мъж, каквито бяха едно време. От години живее сам, но остарява и спешно се нуждае от икономка, която да въведе ред в делата му.

— Да въведе ред?

— Да се грижи за него, да го гледа, да почиства къщата. По възможност да е млада жена — направи пауза. — Говорих му за теб, Аурора. Казах му, че си свястно момиче, на добра възраст и с желание за работа. Казах му и за обещанието, което съм дала на майка ти, и как съм се грижила за теб през изминалите години. Той се ангажира с всичко и мисля, че е благодарен за препоръката. Уверявам те, че в неговата къща ще се чувстваш така удобно, както и в тази. Казах ти, че Орасио е от онези хора, които вече не се срещат.

— Може би няма да се справя с всичко… — каза ти.

— Глупости! Разбира се, че ще се справиш. Не ме злепоставяй!

— Няма, госпожо.

— Ще идеш утре в девет. Ето ти адреса му — тя ти подаде листче с нещо написано.

— Утре ли?

— В девет. Бъди точна!

Ти не очакваше всичко да стане толкова бързо.

— Да, госпожо.

— Оправи се! Облечи си чиста униформа.

— Да, госпожо.

— И не го карай да чака. Но не отивай и по-рано.

— Да, госпожо.

— Доволна ли си?

— Много, госпожо. Но вие как ще успеете да…?

— Не се тревожи за мен. Мога сама да се грижа за себе си. Освен това вече с това ще се заеме племенницата ми. За това съм се споразумяла с нея. Ти мисли за себе си, Аурора. Още си млада. Трябва ти място, където да се прибереш, а тук всичко се разпада.

Ти прекара целия следобед в плач. Би дала всичко на този свят, за да останеш в къщата. Тя беше и твой дом, беше се родила в нея, беше играла в нея като дете. От нея си замина и в нея се върна отново. Главата ти не можеше да побере мисълта, че в света може да има друго място за теб. Както и мисълта да работиш за друг човек — доктор, мъж, който освен това живее сам в къща, в която никога не си влизала. Това ти се струваше кошмарно.

Сега вече нищо не би могло да бъде по-лошо. Отдавна предчувстваше, че ще се случи. При това в живота не съществуват нито прелюдии, нито интермедии, нито оркестърът засвирва силно, за да извести всички за това, което ги очаква.

В живота нещата започват просто така и завършват, когато си искат. Ако не си готов да ги посрещнеш, виждаш какво става.