Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (28)

Тринадесет

Може би си мислите, че епизодът на стълбите на странноприемницата свършва там, където прекъснах. Грешите. За нещастие предстои да ви разкажа най-важната част, която се случи след това. Държах се за перилото и се готвех да сляза, все още много объркан от мрежите от мисли в главата ми, които не можех да разплета, когато чух такъв шум, сякаш цяла армия се качваше по дървените стълби. Изтичах и отново се скрих в моя ъгъл в коридора, откъдето чух гласа на Английската Жаба да заповядва:

— Бързо! Сега е моментът. Разбийте вратата!

Войниците, които винаги придружават тлъстото животно, се нахвърлиха като вандали върху вратата на стаята и още при втория опит успяха да я разбият. Методът им напомняше на армия от нашественици, нападаща стратегическа територия. Посмях да помисля само за жената, която още бе вътре в стаята — сама и беззащитна срещу цял взвод диваци.

Не е ли задължение на всеки мъж, който се счита за кавалер, да се притече на помощ на дама, нападната по такъв брутален начин? За първи път не се поколебах нито секунда. Излязох от скривалището си и също се втурнах решително към стаята с намерение на всяка цена да предотвратя поругаване на дамата на мосю дьо Бомарше. Не носех никакво оръжие, но правото бе на моя страна и счетох това за достатъчно, за да извикам:

— Веднага спрете! Не приемам да се държите по такъв начин!

Тримата мъже изведнъж спряха и се обърнаха да ме погледнат. Стори ми се, че видях гняв в очите им, преди да ме познаят. Като ловци, които се успокояват пред вида на безобидна жертва, така и те, щом видяха кой прекъсва мерзкото им деяние, избухнаха в смях. Жабата каза:

— А, вие ли сте? Може ли да знам какво правите тук?

Хвърлих бегъл поглед наоколо. Стаята бе празна. На леглото, перфектно оправено, нямаше и следа от дамата (нито от някого другиго). Прозорецът бе затворен. Сандъците разтворени, а съдържанието им — разсипано по земята. Видях различни по цвят сюртуци (бежови, гранатови), много ярка жълта копринена пола, бели, струва ми се, мъжки чорапи и две перуки — едната мъжка, а другата дамска. Дори да имах време, пак нямаше да мога да проумея всичко това. А с двама въоръжени войници пред мен мислите ми изобщо не успяваха да протичат гладко както обикновено.

— За кого работите? — попита Жабата вече с по-малко любезен глас от предната вечер, когато се срещнахме на дворцовия площад.

— Аз ли? За никого, господине. Освен за самия себе си.

— Тогава какво правите тук? Какво търсите?

— Приятел съм на дамата, която заема тази стая — казах първото, което ми хрумна, без да преценя последиците.

— Сериозно? — сър Английската Жаба прие злобно изражение, без съмнение, защото бе придал доста конкретно значение на думата „приятел“. — Струва ми се, младежо, че имате голяма конкуренция.

С носа си той посочи униформите на земята. Нямаше никакво съмнение, че те пътуваха в същите сандъци, както и копринената пола. Освен това беше ясно и че не са на Бомарше. Нищо не разбирах.

— А кажете — продължи господин Жабата — приятелството ви с госпожата, която живее в тази стая, близко ли е?

— Един кавалер никога не отговаря на подобни въпроси — отвърнах, като вирнах брадичката си, за да изглеждам обиден.

В същия момент между брадичката и гръкляна си усетих хладния връх на метално острие.

— Не можете ли да направите изключение? — попита Жабата, като посочи с пръст на войника да не забива желязото. Засега.

— Съмнявам се. Става дума за много близко приятелство — излъгах отново с надежда това да ме спаси.

Веднага обаче осъзнах, че бях избрал най-лошото решение.

— Добре, добре, добре… Това е много добре за нашите интереси — англичанинът потри ръце, сякаш за да подпомогне твърде сложните си мисли. — В такъв случай трябва да знаете, че двамата с вас имаме нещо общо…

Разбрах какво означаваха тези думи и от паника започнах да се потя. Значи Английската Жаба също бе любовник на любовницата на Бомарше? Но колко любовници може да има една дама в един и същи град? Знам, че все още съм млад и малко наивен, мадам, но това главата ми не можеше да го побере. В същото време, за да се опитам да успокоя настроението на англичанина рогоносец, посмалих малко лъжата си:

— Дори с пръст не съм я докосвал, господине. Тя не пожела. Знаете ли, че мисли само за вас? Непрекъснато!

Беше твърде късно или лъжата ми се получи твърде преувеличена. Жабата ми отправи примирен поглед, който не вещаеше нищо добро, и каза:

— Не говорете повече глупости, Фернандес! Тази курва ми открадна и последния реал. Вмъкна се в леглото ми, дрогира ме, за да заспя, и си извади восъчна отливка от ключа на багажа ми. После, възползвайки се от пиянската вечер, когато с вас се срещнахме на площада, ме остави без нищо. Когато пристигнах в странноприемницата, от сандъците ми липсваха бижута, коприна, мастилници и всички ценни предмети, които бе намерила. Включително и парите, разбира се. Бях започнал да се примирявам, че не мога да направя нищо, за да си върна вещите, но сега съдбата чрез вас ми предоставя златна възможност. Вие ще бъдете лекът за моята болка. Не бихте могли да се появите в по-подходящ момент — той направи пауза, покашля се и гръмко заповяда на хората си: — Завържете го здраво, за да не се измъкне! Сеньор Фернандес е наш заложник. Ще видим дали дамата ви обича толкова, че да заплати за вас откупа, който мисля да й поискам.

— Заложник? На кого? Защо? Аз? Не, не може да искате откуп за мен! Тя никога… — хрумна ми да кажа много неща и много неща да попитам, но похитителите ми не изглеждаха разположени да ме слушат.

Напротив, всички изпълняваха заповедите с най-голямо старание и никой не ми обърна никакво внимание. Жабата започна да пише бележка за моето отвличане, а на устните му се изписа широка усмивка на задоволство. Като откуп той искаше да му бъде върнато всичко, което му бе откраднато преди две вечери.

Междувременно войниците умело ме вързаха. Ръцете, краката, цялото ми слабо тяло. Оставиха ме омотан като човешки пашкул. Напразно се опитвах да ги убедя, че всичко казано е било лъжа, че съм се опитвал само да спася кожата си, че не познавам дамата от стаята, че дори не съм Фернандес…, но те не искаха и да чуят. Свършиха работата си. Един от тях се приближи с мазна кърпа в ръцете, като гледаше настойчиво устата ми.

Само с един жест на ръката си Жабата задържа кърпата.

— Преди да ви запушим устата, Фернандес, обяснете ми едно нещо — каза той. — Имате такава прекрасна жена, защо сте толкова глупав да спите с тази стара крава?

Свих рамене, докато войникът най-сетне ми завърза устата така плътно, че усетих как челюстите ми се разместват. Въздъхнах примирено, а двамата груби мъже ме завиха от главата до петите в чаршаф и ме понесоха като килим по стълбите. Когато минаха покрай собственика на странноприемницата, чух как му пожелаха приятен ден. Той им отвърна, доволен, че им е услужил.

Мисля, че този град щеше да бъде по-хубав, ако не всичко и всеки можеше да се купи с пари.