Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (24)

Девет

Стигнах до Морската порта точно в момента, когато големите врати на крепостта се затвориха със силен трясък. Колкото и да молих пазачите да ме пуснат да изляза в името на кралете на Франция и на Испания, и на тяхната чест, и на моята дума, и на майките, които са ни родили, не успях да ги склоня. Мисля, че аргументите ми не бяха достатъчно убедителни. Погледнаха ме, както биха погледнали някое краставо куче, и си продължиха работата.

Не ми остана друг изход, освен да се покатеря до алеята край крепостта по склона близо до манастира „Сан Себастиян“ и от там да се опитам да видя нещо. Пристанището започваше в подножието на укреплението, но се простираше надалече, а всичко бе обвито в драматична тъмнина. За да не бъда забелязан, угасих фенера и оставих сянката ми да се смеси с другите сенки на нощта. Студът караше всичко да скърца. Не можете, мадам, да си представите какъв леден вятър духаше там горе в този късен час. Още при първия полъх носът ми напълно замръзна. През цялото време си държах шапката и перуката, които упорито заплашваха да оставят главата ми открита. И сякаш бедите ми не бяха достатъчни, нощта бе тъмна и безлунна.

Казах си, че трябва да проявя търпение. Търпението е дърво с горчиви корени, но с много сладки плодове, е казал поетът класик. Кой ли беше? Не успях да си спомня. Може би Овидий? Хораций? Великият Петрарка? Изведнъж си спомних библиотеката на баща ви, чудните топли вечери край камината, когато подреждах книги, отделях някои, за да бъдат изпратени за подвързване, унасях се от шума на страниците и от мъдрите думи на италианските поети, които винаги толкова съм обичал. Колко щастлив бих бил да живея вечно в библиотеката на двореца, драга госпожо. Ако тази мисия приключи, както вие желаете, може би ще ви помоля да ме препоръчате за длъжността на библиотекар. Сигурен съм, че ще я изпълнявам добре, защото там не е нужно да се вземат трудни решения, освен дали „Божествена комедия“ да се класифицира към „Д“ за Данте или към „А“ за Алигиери. Характерът ми предполага склонност към инертност, а книгите са най-добрата компания, не мислите ли? Мъдрите и красиви думи, събрани в тях, ни правят по-добри хора. Това е разликата между човек, който е чел, и човек, който не е докосвал книга в живота си. Първият може да се похвали, че е живял в много различни души, докато вторият нещастник никога не е напускал себе си. Ако трябва да назова учителите си, без съмнение на първо място бих поставил италианските поети. Не е ли чудо, че един напълно непознат човек, живял преди триста години, може да ти каже истини за самия теб, които не си знаел? Онази нощ, докато покатерен на крепостната стена се превръщах в буца лед, на помощ отново ми дойдоха стиховете. Първо на великия Петрарка, който така подхождаше за случая:

Из пустошта самотен, угнетен

вървя, където видят ми очите,

и плашат ме единствено следите

на някой пътник, минал преди мен.^[1]

После се сетих за някои любовни поеми, които не бях разбрал напълно и които изведнъж се изпълниха с нов смисъл, силен и трогателен. Марияна, лицето й, гласът й, те бяха навсякъде: „Щом видях те в онзи първи ден, влюбих се в лика ти запленен. С душа и взор към теб съм устремен и търся те, любима, всеки ден!“. Сякаш уловени в мрежата на спомените, се появиха нови и нови стихове, объркани и безредни, но така искрени, както и чувствата, зародили се в душата ми: „Само миг е нужен на сърцето да пламне от любов. Мечтите ми се носят с крилата на Амур…, душата ми трепти като ранена струна…“. Сега вече разбирах всички мъки и страхове на античните поети. Не ви ли се е случвало колкото повече пеете, повече да ви се пее? Това стана и с мен онази нощ. Веднъж започнал да възхвалявам любовта си с чужди слова, не можех да спра. С тракащи от студ зъби, шепнех: „Искам да говоря, но не зная как Съдбата щом е пожелала, какво могъл бих аз да сторя, освен да страдам? Звезда си моя пътеводна… И знам, че ще намеря покоя вечен, преди сърцето ми да се успокои“.

За мое нещастие животът протича в проза, а поривите на любовта никак не топлят. Изведнъж, треперейки, забелязах слаба светлинка, която се движеше по кея, и против волята ми се наложи да прекратя поетичния рецитал, който сам си устройвах. Присвих очи и се помъчих да не изгубя от погледа си светлинката.

Сякаш следвах с поглед светулка, която пъплеше бавно. Някой вървеше по кея, без да бърза. Дали беше един човек или бяха двама, дали отиваха нанякъде или се връщаха? Малко по малко разбулих загадката. Светлинката се движеше към мен, но още беше далеч. Заедно с нея дочух и разговор. Хората бяха двама. Може би двама приятели? Или двама влюбени? Сенките винаги са измамни. Едва когато се приближиха малко повече, вятърът, който духаше в благоприятна за мен посока, ми позволи да различа гласовете им. Единият беше по-нежен и носов, не можах да определя дали бе женски или мъжки, защото беше доста неравен. Що се отнася до другия, бих могъл перфектно да опиша плътността и тембъра му, но не е необходимо. Достатъчно е да ви кажа, че ставаше дума за гласа на нашия скъп приятел мосю дьо Бомарше. „Ето го нашия дворцов секретар, придружен от приятеля си, офицера от ордена на Сен Луи“, си казах аз, преди да осъзная, че Бомарше държи нежно ръката на придружаващата го особа. Известно е, че той е ексцентричен, но не чак дотам, че да целува ръката на някой офицер. Тогава забелязах, че сянката с неравния глас носи пола, а главата й е обсипана с добре подредени къдрици. Не видях лицето й, макар че ми се стори, че има изпъкнала челюст, квадратна брадичка и чертите й са лишени от всякаква деликатност. Тя се изкикоти — доста неприятно, както и останалите звуци, излизащи от гърлото й — и изчезна по посока на друга неподвижна сянка, която чакаше встрани. Беше една от онези едноместни или двуместни двуколки, наречени „Тилбъри“. Дамата се качи на нея, като елегантно придържаше полите си, и се сбогува с придружителя си, махайки с ръка като балерина. После се отдалечи с лек тръст на коня. Бомарше почака няколко минути, преди да продължи по същия път. Качи се на друга кола, предполагам файтон, и също изчезна от погледа ми.

Помислих си, че това е всичко — галантна среща.

Подсмихнах се вътрешно, като си представих, че стрелите на любовта бяха дръзнали да пронижат и сърцето на Бомарше, този хладен мъж, невъзмутим, дипломат и стратег. С него бяхме двама безумци, поразени от една и съща болест. Изпитах желание да го прегърна като колега и да му кажа: „Господине, готов съм да споделя с вас и вашата приятелка моите италиански поети“. Но помежду ни се издигаше цяла крепостна стена.

Помислих си, че най-добре би било да се върна в странноприемницата и да се опитам малко да поспя. Докато крачех по пустите улици, в главата ми се въртеше само един въпрос: „Какво има в град Барселона, че дори най-извисените души намират тук това, което дори не са знаели, че търсят?“.