Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (3)

За здравето на мадам Аделаид от Франция

В онази нощ с бира и неясни лесбийски откровения официално бе поставено началото на тристранното им приятелство. Нека да е ясно, че въпреки всичко, което се случи по-късно, това приятелство оцеля. Ето как бе подложено на изпитание с атомна бомба.

Изпиха първата бира в един бискайски бар на улица „Монткада“. Не беше станало време за вечеря — дори за чужденците, — заведението беше празно и успяха да се снабдят със столове и част от бара. Вдигнаха тост за нещо неопределено пред чиния със сандвичи с пастет от раци — или нещо подобно, розово и лепкаво — и отпиха първата глътка, разменяйки си погледи над бирената пяна. Втората бира намали малко смущението на Макс, който от километри си личеше, че е девствен. Зяпаше Сара с още по-отворена уста, отколкото по време на часовете, а тя гледаше към Ориол, сякаш му казваше: „Виж колко ме харесва приятелят ти!“. На тази втора спирка все още пазеха инерцията от курса и разговорът се въртеше около ученето и останалите им колеги — тримата единодушно гледаха на тях с превъзходство, типично за хора на двадесет години. Беше време за автобиографични подробности. Макс им разказа за родителите си, образовани фермери от Илинойс, собственици на купища декари, засадени със соя, заводи за преработка на соя и на специализиран магазин за соеви продукти в центъра на Чикаго. Бяха толкова влюбени в Стария континент, че компенсираха носталгията от отсъствието на сина си с гордост, която изразяваха пред всичките си познати. Всяка събота му се обаждаха по телефона и редовно му изпращаха щедра издръжка, която Макс спестяваше с оглед на бъдещето, защото не споделяше твърдото убеждение на семейството си, че за да бъдеш щастлив, трябва да пръскаш пари с пълни шепи. Говореше за родителите си със смесица от уважение и възхищение и доста го притесняваше гордостта им от него. Затова никога не му бе хрумвало да постъпва безотговорно и въпреки разстоянието продължаваше да бъде примерен син и студент. Докато споделяше, гледаше Сара право в очите, може би, за да я убеди в преимуществата на добрите момчета спрямо другите, или за да убеди самия себе си в същото.

Най-големият проблем на Макс беше, че от една страна умираше от желание да бъде лошо момче, а от друга чувстваше паника, когато му хрумнеше нещо конкретно, за да го постигне. Трябваше да се примири с нелепостта на всичките си действия, като например невъзможността да отдели погледа си от гърдите на Сара и неспособността да направи каквото и да било, за да се запознае отблизо с тях. Или речта, която току-що произнесе — толкова пропилени думи, за да обясни, че е добро момче, когато всъщност единственото му желание бе да докосне гърдите на Сара.

Тя им разказа за неизбежната си съдба на единствена дъщеря, което не се притеснява от това. Винаги се бе чувствала добре в сладкарницата и знаеше, че когато дойде време да поеме управлението й, ще бъде достойна да го направи. Много уважаваше баща си и изпитваше нежна предпазливост към майка си. Учеше история, защото не искаше да бъде „само сладкарка“ и защото винаги се бе интересувала да узнае откъде тръгва всичко, въпреки че се бе примирила с идеята ученето да бъде неосъщественото призвание на живота й.

Когато дойде ред Ориол да разказва за себе си, той каза:

— Да идем на друго място.

Следващото заведение онази вечер беше на улица „Видриера“. Още не им бе хрумнало от бира да преминат на нещо по-силно. Времето бе топло и приятно, една от онези мартенски вечери, които предвещават пролетта. Разговорът едва бе започнал и се очертаваше да бъде дълъг. Ориол анализираше движенията на Сара, както би наблюдавал някой екземпляр от много странен вид. Алкохолът бе преобразил Макс от стреснат в полунерешителен, а на четвъртата бира дори бе започнал да проявява словоохотливост в разговора, което за него си беше истински подвиг.

— Защо сладкарството е семейна черта? Ориол също е син на шоколатиери.

— Сигурно да подсладяваш живота на хората води до пристрастяване — се смееше Сара. — Защо не ни разкажеш, Ориол? Значи твоите родители също са от занаята? Как се нарича вашата сладкарница?

— Тя не е наша, а тяхна — поясни геният.

Макс много бавно поклати глава. „Тема — табу“, предупреди я с широко отворени очи.

Сара би задала поне още дузина въпроси за родителите на Ориол, преди да разбере, че там има сериозен проблем (Къде е вашата сладкарница? Специалитети? Можете ли да правите хубави кроасани с масло? Имаш ли братя и сестри? Ще останеш ли в занаята?). И дори след това би го попитала поне още толкова неща (Скаран ли си с родителите си? Избяга ли от къщи? Какво мислиш да правиш? Как така искаш да станеш сладкар, ако не понасяш родителите си? Мислиш ли, че си избрал най-подходящата професия? Мислиш ли да им правиш конкуренция? Какво е отношението ти към кроасаните с масло?).

Въпросът за кроасаните с масло маркираше различията, както я бе учил баща й. Той се хвалеше, че е „един от малкото останали в Барселона, които знаеха да правят истински френски кроасан с масло, с връхчета и прочее“. Разбира се, после винаги добавяше: „Но трябва да имаш предвид, че вкусовете тук са други. Хората не понасят толкова масло, колкото в оригиналната рецепта. Трябва да използваш само половината. Ако не, ще бъде провал“.

— Можеш ли да правиш кроасани с масло? — въпросът беше важен, за да състави личното си мнение. Искаше да знае дали Ориол ще издържи изпитанието.

— Ами не — отговори той с пълно безразличие.

Сара направи жест, съдържащ цялото презрение и високомерие, на които беше способна. Сякаш му каза: „Точно както си и мислех!“. Или по-зле: „Разбира се, аз си знаех!“.

— Кроасаните не ме интересуват. Нито с масло, нито някакви други.

Макс, който беше малко замаян, се намеси с вдигнат пръст:

— Би било жалко да пропилява таланта си с кроасани!

— Да пропилява какво? — попита Сара, която беше готова да обяви война в името на кроасаните.

— Оригиналност. Енергия. Ориол е новатор, привилегирован мозък. Има идеи, които не са хрумвали никога на никого. Тепърва ще се говори за него, можеш да си сигурна. Помни ми думата.

— Добре, добре, добре… Какви жалки глупости! — За Сара тези пиянски хвалебствия на приятел бяха малко обидни. Тя се засмя, а Макс се възползва, за да поръча по още една бира и да продължи да говори:

— Така, както го гледаш, този човек е все още непризнат създател на някои революционни рецепти с невиждани съставки, представени като дизайнерски бижута. Когато има възможност, мисли да ги превърне в основа на бъдещия си бизнес, който ще бъде успешен просто защото хората никога не са виждали нещо подобно. След няколко години всички ще го познават, а ние ще бъдем привилегированите му приятели. Нашият скъп Пайрот е истинска бомба! — речта му се получи така въодушевена и алкохолна, че на Макс му се насълзиха очите, а лицето на Ориол пламна.

Въпреки това геният не каза нищо, нито за да се защити, нито за да нападне. Беше потънал в съзерцателно и усмихнато щастие и отстъпваше думата на другите, макар и само за да говорят за него.

— Невиждани съставки? — Сара продължаваше да се смее. — Какви например?

Гледаше Ориол, но й отговори Макс:

— Съжалявам, но не мога да ти кажа, защото си конкуренция.

Тя направи физиономия на конспиратор.

— Но ти знаеш какви са…

— Защото аз не съм от вас. Не мога да направя дори едно кексче!

Най-любопитното явление на вечерта бе акцентът на Макс. Колкото повече пиеше, толкова по̀ американски звучеше. След повече от половин дузина бири старанието му да говори правилно устремно спадаше и той звучеше като тексасец от дълбоката провинция. Мисълта му трудно можеше да се проследи.

Тристранните разговори бяха само фасада, прикритие. Истинският сюжет на вечерта се развиваше по двойки. Например, когато Сара отиде до тоалетната, двамата приятели останаха сами пред празните чаши, чакайки я да се върне, за да се преместят в друго заведение на „Пасео де Пикасо“, и разговаряха за обхвата на сексуалните предпочитания на хората.

— Поне се опитай — каза Ориол. — Може да я върнеш в правия път.

— Правия път? Какви ги говориш? Самият аз искам да съм лесбийка!

— Кажи й го. Може да й хареса, ако си легнеш с нея.

— Но аз съм девствен!

— Да, но рано или късно трябва да престанеш да бъдеш, нали? Или мислиш да ставаш монах?

— Ти наистина ли вярваш, че монасите са девствени?

— Нито знам, нито ме интересува…

— Знаеш ли дали си има приятелка?

— Не ми е казвала.

— А ти питал ли си я?

— Не.

— Честно казано, бих искал да я видя с приятелката й.

— Човече, ти си се побъркал. Мислиш ли да опиташ с нея или не?

— Не. Добре де, да. Да. Когато му дойде времето.

— А това кога ще бъде горе-долу?

— Господ знае.

— Макс, трябва да я изчукаш.

— Да я изчукам?

— Да спиш с нея!

— А!

— Карай направо. Свали я.

— Внимавай, връща се.

В бара на „Пасео де Пикасо“ — всъщност тераса на гръцки ресторант — поръчаха плато с хумус и три чашки ликьор, който би възкресил и мъртвец. Когато се наложи Ориол Пайрот да отиде до тоалетната, Макс най-сетне остана насаме със Сара, на което се надяваше от началото на обиколката им. Използва случая, за да реши някои от неизвестните от уравнението на вечерта с характерния си непохватен стил и, по негова преценка, с голяма доза дързост. Тоест, какъвто си беше, но с няколко чашки в повече.

— Аз също смятам, че кроасаните с масло са много важни. Някой трябва да продължи традициите.

— Точно така.

— Светът се променя прекалено бързо.

— Да.

— Трябва да го спрем.

— Добре.

— Излизаш ли с някого?

— В момента не.

— А преди излизала ли си с някого?

— Разбира се. Както всички.

— С различни хора?

— Да, но не с всички едновременно. — Засмяха се.

— Помниш ли имената им?

— Почти на всички.

— Имаш ли нещо против да ми ги кажеш?

— Макс, задаваш малко странни въпроси. Какво ти е?

— А, извинявай. Малко съм пиян.

— Забелязах.

— Правиш ли секс, когато си прекалила с пиенето?

— Невинаги. Защо? Искаш да правим секс ли?

— Нищо не би ме направило по-щастлив, Сара — огромна усмивка и глуповато изражение.

— Но с мен не може.

— Права си, ти харесваш момичета.

— Виждам, че добрият ти приятел няма тайни от теб.

— Не. Споделя с мен всичко. Нали е чудесно?

— Сериозно? А казвал ли ти е дали прави секс, когато е прекалил с пиенето?

— Не, но Ориол прави секс, когато си поиска.

— Така ли? И как става това?

— Нямам представа. Имат някаква странна уговорка с мадамата, с която живее.

— Живее с мадама?

— Хазайката му. Тя е по-възрастна.

— Колко по-възрастна?

— Не знам. Това не ми го е казвал. Виждаш ли? Не ми казва всичко.

— Ходил ли си у тях?

— Не, не е ли странно? Никога не ме е канил. Обаче… Слушай, Сара, според теб плътските отношения част от любовта ли са или са важни сами по себе си?

— Макс, моля те, би ли ми задавал въпроси, които разбирам?

— Добре. Би ли се чукала с мъж, да или не?

— С теб — не.

— Жалко. А мислиш ли, че с времето би могла да промениш мнението си?

— Не. Ти си прекалено добро момче за мен.

— Но се променям — изпи чашата си на един дъх, сякаш за да го докаже.

— Знаеш ли какво мисля? Хората не се променят.

— Пак си права. Благодаря за откровеността.

— Не си струва. Макс, искам да знаеш, че си ми много симпатичен. Като приятел. Ако искаш, можем да останем приятели завинаги.

— Би било много хубаво.

— Ориол! Много се забави! Къде ще ни заведеш сега?

Минаваше дванадесет и половина. Последната спирка за вечерта беше едно заведение на улица „Сант Пау“, където отидоха по примамливата препоръка на Ориол:

— Вие двамата някога опитвали ли сте абсент? Ще ви заведа на единственото място в цяла Барселона, където все още се пие абсент с всичките му ритуали.

Още преди ритуалите Макс вече не се държеше на краката си. Ориол и Сара се държаха, но главите им се въртяха. Препоръчаното място беше западащо заведение, пълно с малки кръгли мраморни маси, целите напукани. Сара се опита да седне до Ориол, но Макс беше по-бърз. Тримата се сбутаха около една масичка близо до вратата. Макс седна по средата и поръчаха три абсента. Донесоха им три хубави стъклени чаши със зелена като хлорофил течност. Чашите имаха форма на конус, леко издут в основата, където беше сипан абсентът. На ръба беше поставен прибор, какъвто нито Сара, нито Макс бяха виждали. Беше сребърен, нещо между нож за риба и лопатка за сервиране на десерти. Повърхността му беше надупчена, а върху нея се мъдреше бучка захар. Сервираха им и три канички студена вода. Щом сервитьорката остави всичко на масата, Ориол пое функциите на церемониалмайстор.

— И двамата сте на път да загубите една важна добродетел, приятели мои — каза театрално с гърлен глас. — За здравето на мадам Artemisia absinthium^[1], която примесена с исоп, портокалов цвят, ангелика и други диви растения, грижливо стрити преди дестилацията, дава най-вдъхновяващото зелено питие, което бедният човешки род е измислил. Преди да го изпиете, трябва много бавно, сякаш правите любов, да сипете водата върху бучката захар, докато се разтопи напълно. Абсентът е като живота — прекалено горчив, нужна му е захар, за да стане по-поносим. Сега разбъркайте с прибора до дъното на чашата, за да се смеси всичко добре. Пийте го на малки глътки, много бавно, внимателно. Но преди това да вдигнем тост. Нека тази вечер продължи завинаги! — Чашите звъннаха приятно и тримата с възхищение опитаха екзотичното питие. Ориол добави: — А сега, ако имате някакви въпроси…

Сара имаше много въпроси, но нито един за абсента. Пиеха мълчаливо, защото бяха изморени, когато изведнъж Макс се надигна и много възпитано каза:

— Ще ме извините ли за момент? Трябва да отида малко да повърна.

Това беше единствената възможност на Сара да се доближи до Ориол през цялата вечер. Премести се до него, на мястото на Макс, толкова близо, че докосването на бедрата им я накара да потръпне от изненада. От страна на Пайрот нямаше никаква реакция, нито положителна, нито отрицателна.

— Приятелят ти има много високо мнение за теб — каза Сара.

— Много е великодушен. И е много добър човек.

Трудно бе да започнат някакъв разговор, който да звучи естествено. Думите се губеха в дългите периоди на мълчание и всичко излизаше мъчително. Поне за нея, която чувстваше сърцето й да бие в цялото тяло, освен там, където се предполагаше, че трябва да бие. Ориол бе спокоен, както винаги, а това още повече я объркваше.

— Мисля, че не му е добре — каза тя по адрес на Макс.

— Не е свикнал да пие. Води живот на лабораторна мишка.

— Дали да не го заведем да спи?

— Щем не щем, трябва да го направим.

— А после?

— После и ние ще легнем.

— Заедно ли?

Адамовата ябълка на врата на Ориол танцуваше пленително. Нагоре-надолу, отново нагоре, отново надолу Сара я гледаше все по-възбудена, докато пиеше мътната течност, в която се бе превърнала зелената напитка.

— Не знам дали си забелязала, Сара, но Макс те харесва. Той е най-добрият ми приятел. Това значи, че има някакви правила.

— Какви правила?

— Очевидно е. Ти и аз, абсолютно нищо. Това е най-важното.

— Толкова ли е просто?

— Нещата обикновено са прости, преди да ги усложним.

— Знаеш ли, Макс е и мой приятел. Не му желая нищо лошо.

— Приятно ми е, че сме на едно мнение.

— Можем да не му казваме.

— Да не му казваме за какво?

— Искаш да спиш с мен, не знам защо го отричаш. Мислиш ли, че не виждам как ме гледаш?

— Разбира се, че искам, но няма да го направя.

— Защо си толкова…

Изведнъж в очите на Ориол се запали нещо плашещо.

— Сара, няма да го направя и точка — прекъсна я той. — Нито сега, нито никога. Има невъзможни неща и с това светът не свършва.

На Сара й се прииска веднага да избяга. Никога не се бе чувствала толкова засрамена. Той я отряза съвсем официално. Ако можеше, би заплакала. Тя обаче никога не плачеше за нещата, за които всички плачат. Вместо да избяга, да заплаче или да забие юмрук в стомаха на Ориол Пайрот — което всъщност би искала да направи — Сара бързо се съвзе и предложи:

— Още едно питие?

Ориол прие. Повториха отново целия ритуал със захарта и каничката с вода. Този път нямаше нито повод, нито желание за наздравици. Пиеха в мълчание, натежало от угризения. Макс още не бе излязъл от тоалетната.

— Имаш късмет, че не ти се сърдя — добави Ориол след момент на размисъл. — Ти ме излъга. Не си падаш по момичета.

— Слушай, по-добре млъкни. Нямаш никаква представа каква съм.

Ориол си помисли, че Сара има право. Въпреки убеждението си, че тя не си пада по момичета и бе измислила тази лъжа, за да я вземат със себе си, той не можеше да го твърди със сигурност. Освен това започваше да се тревожи от дългия престой на приятеля си в тоалетната и не му се впускаше в сложни културологични хипотези.

— Отивам да видя какво прави Макс — каза, като се отправи към мъжката тоалетна, чувствайки как погледът на Сара се впива като кърлеж в задника му.

Когато Макс успя да надигне глава от тоалетната чиния, беше напълно разбит. Гадеше му се, беше бял като платно, избиваха го вълни от топла и студена пот, главата му се маеше и движенията му бяха некоординирани. Освен това говореше завалено и смешно. Строполи се до Сара и й каза:

— Много ми е зле. Провалих ви вечерта. Ще се погрижиш ли за мен?

— Горкичкият, какви ги приказваш? Нищо не си провалил. Какво ти е?

— Боли ме тук — сочеше дясното си слепоочие. — Изгарям, искам да си легна да спя, много ми харесваш.

— Нося едни кърпички — Сара ровеше в чантата си, докато Макс я наблюдаваше с присвити очи, а Ориол — с пълно безразличие. Извади малко найлоново или хартиено пликче, разкъса го, за да извади една кърпичка, миришеща на бебе, и я прокара през челото и тила на Макс с нежността на опитна майка.

Той с удоволствие се остави в ръцете й, докато тялото му се люшкаше в доста нестабилно равновесие.

— Да го изведем малко на въздух — предложи Сара, докато Ориол плащаше смешката.

Макс живееше под наем в малък апартамент на улица „Сиутат“. Тръгнаха, хванати под ръка. Макс по средата, за да не загуби равновесие, се държеше за Сара, както малко дете стиска плюшеното си мече. Добре се възползваше от възможността да се доближи до нея и го правеше толкова несъзнателно, колкото се полагаше за състоянието му, но не се преструваше.

По пътя трябваше да спрат няколко пъти. Някъде просто, за да може клетият Макс да си поеме дъх. Другаде, за да му дадат възможност да повърне в някой плик, канавка или саксия. На два пъти Сара нежно положи ръка на челото му, за да му крепи главата, както години по-късно щеше да прави с децата им в тревожните и изтощителни нощи на техните неразположения. Пътят на тримата приятели през старата част на града можеше да бъде проследен по миризмата от стомашните сокове на горкия Макс.

Една от последните им спирки беше на улица „Кануда“. Там Сара изчака, седнала на едно стъпало, докато Ориол придружи приятеля си зад храстите и му предложи помощ. Забавиха се доста. Така тя имаше време да се загледа в някои подробности на мястото, където бяха попаднали случайно. Стъпалото беше част от витрината на антикварен магазин, който бе осветен отвътре и вратата му беше открехната. И понеже скуката движи света напред, а Сара не можеше да стои на едно място повече от две минути, тя се отупа от мръсотията по задната част на роклята си, бутна плахо вратата и едновременно с това попита:

— Може ли?

Не го очакваше, но отвътре й отговори приятен глас:

— Разбира се, че може, момиче, влизай, влизай. Не видя ли надписа, който съвсем ясно казва „Отворено“?

Когато двамата приятели се върнаха, Макс беше отпуснат и блед като кукла, а Ориол също бе заприличал на болен. Сара обаче беше въодушевена — държеше в ръцете си порцеланов предмет.

— Предпочитам да повръщам с теб, отколкото с тоя — каза Макс, като подпря главата си на нейното твърде костеливо рамо.

— Момчета, вижте какво си купих. Много е стара, произведена е близо до Париж. Може би е била на някоя важна дама, но не е сигурно. Не е ли невероятна?

Макс не беше в състояние да открие нищо по-невероятно от факта, че все още не е умрял. Единствената му реакция при възторженото й съобщение бе да промени позата си. Надигна се от ръбестото рамо на Сара и заби глава между коленете й, много по-удобно, с нос едва на два сантиметра от слабините й, от които го деляха само дебелият плат на роклята и памучните й пликчета.

Макс силно въздъхна, а после издаде нещо като стон от удоволствие.

— Май трябваше да хванем такси — каза Ориол. — Този нещастник става все по-зле.

— Не, не, не — Макс размаха отрицателно ръката си във въздуха. — Оставете ме тук още малко.

И отпусна главата си като че ли изпускаше баласт, сякаш бе заспал (всъщност спа цели пет минути, които те му отпуснаха, за да сънува, че доближава носа си до слабините й, сладки като мед, без тя да се съпротивлява, докато роши косата му като на малко дете).

— Не мислиш ли, че за всичко си има причина? Аз да — каза Сара на Ориол през това време. — Малко е очукана, няма капаче, но тук има много интересен надпис, виж — показа му дъното на предмета, който бе купила, и той прочете с присвити очи:

— „Je suis à madame Adèlaide de France“. Да, интересен е. Какво е това? Чайник ли?

— Това е шоколатиера, глупчо. Личи си по улейчето, виждаш ли? Издигнато е нагоре и е разширено, за да тече шоколадът по-лесно и в чашата да пада каймак. Ако си имаше капаче, щеше да разбереш по-добре, защото на него има дупка в средата, от която се подава дръжката на дървената бъркалка. Направена е от много фин порцелан. Познава се по това, че е прозрачен, когато го гледаш срещу светлината. Навремето е била луксозен предмет. А сега е в моите ръце, след цяла серия от събития, които биха могли и да не се случат. Като да излезем заедно тримата за първи път. Като това, че антикварят, от когото я купих, не може да спи и подрежда документи в магазина си. Мисля, че всичко се случва, защото така трябва, нали? В една вечер шоколатиерата и нашето приятелство. Това не може да е просто съвпадение.

Ориол не знаеше какво да отговори. Той вярваше само в случайността. Мислеше, че светът е абсолютен хаос, в който понякога някоя свободна частица намира мястото си, за добро или за зло, но е безполезно да се опитваме да търсим някакъв смисъл.

— Виж, тук има една пукнатина — каза Сара, поглаждайки с пръста си грапавото ръбче на улея. И добави с меланхолична въздишка: — Сякаш е пълна с истории, които някой иска да ми разкаже на ухото.

— Бихме могли да я пробваме тази вечер — каза Ориол, връщайки Сара от далечното разстояние на мислите й. — На нашия приятел ще му дойде добре един топъл шоколад, а аз имам перфектна рецепта.

В този момент Макс надигна глава.

— Да пием по едно последно? — попита той.

— Не, човече, не. Ти отиваш в леглото — отвърна Сара.

— Добре, както кажеш.

— Макс, не се държиш на краката си — добави Ориол. — Ще ти направя шоколад. После в леглото.

— Добре.

Изглеждаше малко посъживен. С известна помощ успя да стигне до вкъщи, изкачи стълбата (за щастие квартирата му се намираше на първия етаж) и седна на дивана в хола, който беше и кухня, и миялня, и стая за гости, и библиотека, и наблюдателница към апартамента на съседа — старец, денонощно облечен в анцуг, който прекарваше часове в разговори по телефона. Тогава Ориол отвори един шкаф и извади стъклен буркан, пълен с тъмнокафяв прах с цветни пръчици. Изплакна старата шоколатиера с малко вода, за всеки случай, ако времето бе оставило в нея друго нещо, освен звуците и гласовете, които си представяше Сара, и после сипа в нея две лъжици от съдържанието на буркана и я допълни с вода от чешмата. След това я пъхна в микровълновата печка.

— Щеше да е по-добре с минерална вода и бързовар, но трябва да се примирим с това, което имаме, нали?

— Ако в този миг умра, ще страдаш ли? — попита Макс, като държеше Сара през кръста.

— Разбира се, глупчо. Но няма да умреш в този миг.

— Може би не.

— Само си малко пиян.

— Харесвам как произнасяш „ч“. Би ли повторила думата „глупчо“?

— Глупчо.

— Звучи прекрасно. Още веднъж?

Сара се поинтересува от рецептата на Ориол, но той, както винаги, не обърна внимание на подробностите. Само каза:

— Това е тайна рецепта за съживяване на американци, които не носят на пиене.

— Сарааааа! Не мога да си развържа обувкитеееее! Движат се самиии! — Макс стенеше и Сара се наведе пред него и го освободи от обувките му.

„Хитрец е този гринго“ — помисли си Ориол. — „С такива качества скоро няма да бъде девствен“. Не бе престанал да опипва Сара нито за миг, откакто излезе от тоалетната на бара на улица „Сант Пау“. За да не гледа това представление, Ориол се опита да се концентрира върху рецептата.

— Това много ми пречи… — продължи Макс, като си дърпаше дрехите.

— Това са панталоните ти. Да ти помогна ли?

— Да. А също и за слиповете, моля. Всичко ми пречи, когато съм с теб, sweetheart.

— Ако съм излишен, си отивам. Само трябва да ми кажеш — Ориол го подхвърли като на шега, но всъщност беше сериозен. Искаше да се махне от там.

— Да, Ориол, върви си — каза Макс.

— Не го прави, Ориол. Макс, ти си перверзник! Ако не беше пиян, щях много да се разсърдя. Престани да се събличаш. И не гони Ориол. Не те ли е срам? Той ти е приятел. И ти приготвя шоколад.

Макс погледна Сара с вид на виновно дете.

— Няма повече да правя така.

— Това е добре.

— Ще дойдеш ли да спиш с мен?

Сара започваше да губи търпение.

— Не, Макс. Казах ти, че е невъзможно.

— Само като приятели. Като boy scouts^[2]. Няма да ти направя нищо лошо. Аз съм девствен. Не ме ли съжаляваш? Ще правим каквото кажеш.

— Не, Макс. Не ставай досаден.

— Ти ще ми покажеш какво трябва да правя, а аз ще те слушам за всичко.

— Стига вече, Макс!

Ориол сервира съживителната течност в три пластмасови чашки, които намери в едно чекмедже. Напитката не беше много гъста и имаше цвят на шоколад, но ароматът й беше различен. Само като го усети, Макс каза:

— Отивам да спя. Мисля, че ще умра, ако остана тук. Сара, имаш ли нещо против да бъдеш главна героиня в еротичните ми сънища?

Понеже Сара не отговори, Макс помисли, че е дала съгласието си, и изчезна през малкия коридор, описвайки осморки. Шоколадът чакаше.

— Хубава двойка сте — промърмори Ориол, когато чу вратата на Макс да се затваря.

— Какви ги говориш?

— Той е добро момче.

— Да.

— Опитай го — Ориол посочи димящата напитка.

Сара бе доближила чашата до устните си, но се спря. Искаше да добави нещо.

— Мисля, че ти и аз бихме били по-добра двойка.

— Хубаво.

— За какво пием?

— За каквото искаш.

— Добре. Пия, за да си вземеш назад думите, които каза тази вечер.

— Нямам нищо против.

Чашите им се доближиха във въображаемо чукане на пластмаса о пластмаса. Вкусът на шоколада изписа странна гримаса по устните на Сара. Не беше много сладък, нито много гъст, нито много тъмен. Тя различи няколко особени вкуса като ванилия, кардамон и може би… — замисли се, — може би черен пипер? Но най-интересен беше лютивият привкус, който оставаше в устата. Сара разбра, че червените пръчици, които бе видяла в буркана, са лют пипер. Той придаваше чудесен акцент, налагаше се да признае. А общият вкус бе балансиран, но главно — бе непоносимо оригинален. Или поне така си мислеше, преди Ориол да разкрие тайната:

— Тази рецепта се основава на древните обичаи на ацтеките. Нещо горе-долу подобно е предложил Монтесума на Ернан Кортес, когато го посрещнал. Същото, но примесено с кръв, е поднасял в жертва на боговете. Можем и ние да опитаме. Но не знам чия кръв да източим.

— Предлагам моята доброволно — промълви Сара предизвикателно.

Ориол предпочете да се престори, че не я е чул:

— Тази смес е малко по-пикантна, отколкото трябва, защото Макс обича лютиви неща, особено всякакъв вид лютив пипер. На теб как ти се струва?

— Струва ми се, че вече ти казах.

— Виж, Сара Ровира — Ориол допи шоколада си на една глътка, изхвърли чашата в боклука и си взе сакото, лежащо на един стол. — Ако нещо ми стана напълно ясно, то е, че винаги постигаш каквото си си наумила, колкото и да е трудно. И тежко му, ако някой ти се противопостави.

Сара се нацупи. Би приела това като комплимент, ако не бе произнесено с тон на очевиден упрек.

— А сега няма ли да ми кажеш дали шоколадът ти хареса или не? — настоя Ориол, преди да си тръгне.

Той явно целеше само да я впечатли с една нова рецепта, но Сара не му достави това удоволствие. Не го заслужаваше. Вместо отговор сви рамене и каза:

— Подлежи на подобрение.

— Тръгвам си — сбогува се Ориол. — Ще се видим.

— Да — каза Сара, преди да излезе на балкона, за да го види как си тръгва (и да погледне задника му, който наистина си струваше).

Събра нещата си — преди всичко шоколатиерата, — затвори вратата много внимателно, за да не събуди Макс, и слезе по стълбите.

Когато излезе на улицата, й хрумна най-абсурдната идея за тази вечер. В този късен час нямаше жива душа в пустия град. Спираше на всяка пресечка, на всеки ъгъл, като на завой в лабиринт, и търсеше Ориол. Очите й обаче различаваха само мръсната сива настилка на празните улици. Ориол се бе изпарил и всичко започваше да пропада. „Ах, глупачке, мъжете са хлъзгави по природа и освен това са отвеяни. Много отвеяни. Никога не можеш да им се довериш“, си каза тя.

Една отхвърлена жена, стискаща шоколатиера, крачеше през пустия град в пет часа сутринта — каква абсурдна картина.

Най-сетне се разсъмваше.

* * *

Изминаха двадесет и три години и се случиха куп неща, но тази вечер, седнала на стол на една чужда тераса с изглед към собствения й живот, Сара има чувството, че за Ориол винаги е била и ще си остане една отхвърлена жена. Всичко се преобръща — те, светът, животът. Дори миналото е сменило кожата си. Сега Сара е собственичка на престижна сладкарница в Барселона, от която ежедневно много хора купуват за закуска истински кроасани с масло, приготвени според автентичния вкус и сервирани с класа. По Коледа продава повече от две хиляди бройки от своята шоколадова халва със захаросани бадеми (специалитет на заведението), а да не говорим за великденските козуначета, сладкишите „Сара“, крема „Сан Хосе“, кейковете за Сан Хуан, празничните краваи, допринесли за щастието на толкова много хора в Барселона, деца и внуци на любителите на същите сладки, направени от баща й. Тази приемственост на нещата я прави много щастлива. Сякаш животът я поставя пред много труден изпит, а тя го изкарва с отличен. Може би не е измислила нищо ново, така е, но самоотвержено се бори да продължи полученото наследство от няколко поколения сладкари, превърнали сутрешната и следобедната закуска в любимо за всички изкуство. Може би първото блеснало в този град на блясъка. Мъчно й е, че Ориол никога не й призна заслугите, призванието й да продължи традицията. И че Макс винаги си остава пламенен почитател на оригиналния си приятел, дързък и непостоянен. Изобретателят на бонбониерата „Приятелски триъгълник с различни вкусове“, един от най-продаваните продукти на марката „Пайрот“, който тримата заедно измислиха, но той добави една от най-важните съставки — голяма доза дързост. Прочутият „триъгълник“ му спечели само през първата година половин дузина от най-престижните световни награди и му отвори вратите към най-интересните чуждестранни вносители. Сега бонбониерата има почитатели в целия свят, от Норвегия до Япония, от Съединените щати до Нова Зеландия, а от известно време насам производството й ежегодно се удвоява.

Кутията „Приятелски триъгълник с различни вкусове“ се състои от три бонбона с форма на малко шоколадово яйце от бяло какао, произведено в едно стопанство в Южно Мексико (единственото, което Ориол използва, защото е негов собственик). Бялото какао е един от най-добрите отглеждани сортове; ароматно, с деликатен вкус, различно от останалите — цената му също, — към което Ориол се осмели да добави мексикански чушки халапеньо, корен от джинджифил и лавандулов сироп. „Халапеньо“ — каза той, — „в чест на Макс и предпочитанието му към лютивото“. Джинджифилът бе за самия него и слабостта му към продуктите от ориенталската кухня. А лавандулата — за Сара и нейната свещена традиция. Така стана всичко. На черната кутия на бонбониерата — имаше я с три, шест, дванадесет и двадесет и четири бонбона — можеше да се прочете на деветнадесет различни езика (в зависимост от страната) отпечатано със златни букви посвещението „За Макс и Сара сега, преди и за в бъдеще“. Прекрасно.

Много рентабилно и много фалшиво. Но прекрасно.

* * *

Помежду им скоро започнаха разправии с неочаквани последици.

— Тази седмица ще работите в екипи по трима души — каза Ортега в понеделника след онзи петък с абсента — с цел да изработите десерти, които да изразяват същността ви. Не поотделно, а като екип, и нека това да ви е ясно. В кухнята никога няма да работите сами. Една от най-важните поуки, които може да извлечете от всеки посетен от вас готварски курс, е колективният дух, така необходим в професионалния ви път. Ще отделим малко време за формиране на екипите и ще уточним проектите. От всяка група трябва да излъчите говорител.

Макс, Ориол и Сара вече бяха група. И тримата приеха за естествено да работят заедно. Макс реагира на задачата като на чудесна възможност.

— Така заедно с вас ще направя нещо полезно — каза той със задоволство.

Сара откри практичната страна.

— Имаме златна възможност да съчетаем традиция и новаторство и да измислим експлозивна рецепта. Искаш ли да предложиш някоя идея, Ориол?

За Макс беше ясно, както и за нея, че са добър екип, но Ориол не беше много убеден. Той винаги предпочиташе да работи сам. Лайтмотивът на детството и младостта му беше: „Ти си голям индивидуалист, трябва да се научиш да споделяш“. Представата му за екип в кухнята се състоеше от няколко души, които да изпълняват заповедите му, без да задават въпроси, както в армията. А вече си личеше, че със Сара нещата ще вървят различно. Само като си помислеше, го обземаше мързел.

Въпреки всичко образуваха екип, какво друго им оставаше. През онзи първи час единственото, за което се разбраха, беше решението десертът им да бъде халва. Халвата беше идеална за целта — класика с широк спектър от възможности, спешно изискваща новаторски дух. Нещо, върху което можеха да градят всичко останало. Това силно въодушевяваше Ориол, за когото думата „всичко“ имаше сложно и трудно предвидимо значение.

— Но моля, малко по-разумно. Да не вземеш да измислиш халва от ряпа — каза Сара, предчувствайки какво ще се случи.

През първите дни развиха изходната идея. Щяха да работят с първокласни продукти. Най-чистите шоколади на пазара. Щяха да помислят за оригинален пълнеж, който да стряска, но не и да плаши — а за това трябваше да държат под контрол Ориол — и да поработят върху формата, която трябваше да бъде привлекателна като предмет за подарък. Може би халва като за художник? Антони Тапиес, Пикасо, Миро Гауди? Логото на града служеше за реклама на всичко по времето преди Олимпиадата и можеше да им свърши работа, ако успееха да го използват. Срещнаха се два пъти следобед извън школата, за да говорят по въпроса, този път без абсент. В началото всичко изглеждаше, че върви добре, и всеки от тях имаше своя роля в обсъждането. Макс се занимаваше с техническата страна и бе нещо като изпълнителен продуцент. Тримата бяха наясно, че за да излезе успешен проектът, е необходимо да го държат далеч от кухнята. Споровете се разгорещяваха:

— Това, което казваш, трябва да се охлади много бързо, но на не по-малко от 19 градуса, освен ако не искаш да използваш друг вид масло…

— Какво говориш, бе, човек, няма начин, аз не работя с боклуци! Трябва да е възможно най-доброто.

Сара най-много се тревожеше за пълнежа от пралини. Беше сигурна, че Ориол няма да иска да ги замести с лешници, захар и мед, както обикновено постъпваха. Имаше право. Ориол мислеше само за непознати вкусове и хрупкава текстура, но Сара все още не знаеше подробностите и за момента си спестяваше разочарованието, което рано или късно щеше да изпита. Още в началото тя разпредели задачите:

— Добре, момчета, трябва да се организираме. Макс да се заеме с техническата част, Ориол с кувертюрата, а аз с пълнежа.

Тъй като никой не каза нищо, тя си помисли, че я оставят да ръководи. Онзи следобед, докато седяха край една маса на площад „Олиес“ пред три чаши кафе, Ориол за пръв път изложи своята система.

— Пълнежът ще направя аз, вече работя по това и ви уверявам, че ще ви изненадам. Ти, Сара, потърси най-хубавия шоколад за покритието и му дай каквато форма искаш, за това няма много да ти се бъркам. Имаме късмет в екипа ни да работи историк, би могла да използваш някой исторически символ на града. Можем да направим реверанс към старите майстори сладкари или към първия шоколатиер, или към Хуан Хинер и неговите великденски произведения. Не знам — нещо, което си струва да припомним. Макс може да ти помогне да го измислиш, така заедно ще приключите по-бързо. Ортега ще остане с отворена уста, обещавам ви, и ще бъдем най-добрите в групата.

— Откога участваме в състезание? — поинтересува се Сара.

— Всъщност в живота всичко е състезание.

— А откога командваш ти? Не се ли разбрахме аз да съм говорител?

— Говорител и ръководител на екипа не е едно и също.

— Значи еднолично се издигаш в ръководител! — Сара хапеше устни от гняв и говореше все по-високо. Не можеше да повярва.

— Казах само, че работя по пълнежа. Оставих ти най-представителната част — кувертюрата.

— Няма да стане! Пълнежът от пралини е моя работа, Ориол. Не виждаш ли, че имам много повече опит от теб? В сладкарница „Ровира“ от години правим халви и продаваме все повече.

— Нима най-продаваното е най-добро?

— Говорех за пълнежа от пралини, не е нужно да се заяждаш.

— Има различни видове пралини.

— Не и при нас.

— Точно затова искам да го направя аз!

— Сара има право — намеси се Макс в старанието си да бъде достоен арбитър. — Тя знае как се правят пралини.

— Ако всички мислеха като вас, още щяхме да ядем плодове от дърветата! — Ориол беше ядосан и жестикулираше прекалено много, размахваше ръце, удряше по масата, обръщаше поглед към небето, сякаш молеше за справедливост Бога, изоставил своите деца. — Освен това, какво можем да загубим? Нека забравим вечния пълнеж от пралини, всеки може да го направи, и да представим нещо наистина оригинално, което да носи нашия почерк.

— Извинявай, но доброто качество също може да бъде наш почерк. Не всеки може да го постигне. Човек трябва да има опит.

— Да, съгласен съм. Не се сърди! Вечните пралини от захаросани бадеми са прекрасни. Но не ти ли се иска да бъдеш малко по-различна, дори един-единствен път?

— Какво означава различна? Хайде, Ориол, кажи направо. Какво искаш да сложиш в нашата нещастна халва? Поне помислил ли си?

— Разбира се, че съм мислил. Има хиляди възможности! — накланяше се напред, говореше с възбуждащ плам. — Например, хрупкав пълнеж от лиофилизирани тропически плодове, манго или мандарина. Или може би папая? Да! Папаята се комбинира чудесно с шоколад от седемдесет процента. Или може би сладкарски трюфел от кисела ябълка с мъничко канела, но не много. Или още по-смело — халва, която само с едно отхапване ти дава смесица от вкусове на коледни сладки: ликьор „Бейлис“, капучино, халва „Аликанте“… И трябва да хруска леко; да се усеща, но не прекалено. Това би било много добре, въпреки че технически е по-сложно. Трябва да помислим.

След разсъжденията на Ориол Пайрот настъпи мълчалив размисъл. Сара се правеше на сърдита, или беше сърдита, а Макс се чувстваше неудобно, че не бе успял да предотврати спора, както би желал. Тези театрални спречквания направо го поболяваха. Не съответстваха на характера му и още по-малко, когато поводът бяха захаросаните бадеми.

— Хайде, приятели, да започваме, защото изоставаме — каза американецът в своята роля на умиротворител. — Ще решим демократично. Кой е за пралините?

Сара вдигна ръка.

— А кой е за другото?

Пайрот вдигна ръка.

— Ти решаваш — каза Сара.

— А, не, не ми причинявайте това! — протестираше арбитърът. — Разбирам и двете гледни точки. Не може ли да измислим нещо средно, което да съчетава най-доброто от двете?

— Не разбираш ли, че няма възможно средно положение между традиционните бадемови пралини и неговия пълнеж от кафе с халва „Аликанте“? — кисело се оплака Сара.

Стана ясно, че съвещанието няма да напредне заради пралините и Макс се чувстваше ужасно.

Часовете и дните минаваха и ставаше все по-ясно, че въпросът за пълнежа няма решение. Както Сара, така и Ориол се държаха като двама дуелисти, въоръжени с аргументи, а Макс беше довереният приятел, който след раните трябваше да анализира последиците. Всеки ден се повтаряха едни и същи спорове. Сара пристигаше с пралини от захаросани бадеми и предизвикателно ги оставяше на масата.

— Ела, опитай. Какво ще кажеш?

Ориол ги опитваше с безразличие, а след това изваждаше своя пълнеж от странни неща и го посочваше с жест, сякаш казваше: „Това е истинска рецепта“. Сара с нежелание поднасяше към устата си малко късче, готова веднага да го критикува.

За сметка на това Макс намираше всичко за чудесно. Пралините на Сара бяха „ненадминати“, а пълнежът на Пайрот — „великолепен“. Дори когато прилагателните му свършваха, бе наистина искрен в одобрението си.

— Не може така. Трябва да избереш един от двата или никога няма да свършим — го подканваше Ориол.

— Толкова е трудно — въздъхваше безутешно Макс.

Сара се усмихваше победоносно, а Ориол не понасяше това.

Вследствие на споровете пострада и приятелството между двете момчета. В деня, когато Ориол обвини Макс, че защитава Сара, защото е влюбен в нея. Макс, който дотогава по своя собствена воля беше пример за безпристрастност, се почувства ужасно засегнат. Напомни на Ориол, че колкото и да му е трудно да го признае, Сара е „толкова добра“, колкото и той. С недоверие Ориол го помоли да повтори. Макс нямаше нищо против, но добави още някои болезнени подробности:

— Независимо дали ти харесва, или не, Сара е прекрасна сладкарка и ще стигне много далеч. Може би по-далеч от теб, защото знае как да се отнася с хората, без да ги наранява, и освен това е работлива и организирана. Не е достатъчно да си просто гений.

Ориол прие тези думи като тежко предателство и през следващите часове не спря да мърмори и да се прави на обиден. Макс бе голям враг на сърдитите физиономии и силно се изнервяше, ако някой му се цупи. Затова се опита да изглади положението с нови думи, но така и не успя да неутрализира вече казаното, което не можеше да се изтрие. Не знаеше, че думите често пречат повече от стени и нараняват по-силно от удар с нож. В този случай най-лошото не бе пропастта, образувала се между двамата приятели, която в края на краищата би могла да се прехвърли, а внезапното хрумване, което се роди в главата на Ориол, и той започна веднага да изпраща спешни сигнали за реализирането му.

Сега, когато с Макс вече не бяха приятели, може би трябваше да преосмисли някои неща.

Когато онзи следобед Пайрот позвъни на Сара, за да я покани „да пийнат по нещо“, тя не можа да повярва. Ориол не каза да излязат „на вечеря“, защото не можеше да си го позволи. Тя прие хладнокръвно, сякаш бадемовите пралини вече нямаха значение. Разбраха се да се видят в бара на улица „Сант Пау“, но когато пристигнаха, заведението беше затворено, защото бе твърде рано за любителите на абсент. Отидоха в „Лондон“, където си поръчаха два тоника, а Ориол се доближи до нея и залепи устните си за нейните.

Сара не му попречи, очарована, но когато целувката свърши, попита:

— А правилата?

Ориол отвърна:

— Отменени са. С Макс се скарахме.

— Заради пълнежа или по някоя сериозна причина?

Но Ориол изпитваше желание да й обяснява. Освен това имаше някои проблеми за решаване. Например мястото. В тази възраст на зависимост от най-различни обстоятелства сексуалните връзки се случват само ако първо се изчисти въпросът за терена. Ориол не казваше на никого къде живее и дори не предложи възможността да отидат у тях. За щастие родителите на Сара същата вечер бяха на оперен спектакъл в „Лисео“, за който имаха абонамент, и щяха да се върнат доста късно. Не й се искаше Ориол да влиза в стаята й, но го прие, защото случаят беше извънреден и защото списъкът от свободни места бе крайно ограничен.

Нямаха друг изход, освен да отидат у Сара. На партера беше „Сладкарница Ровира, шоколади и бонбони от 1960“, а на първия етаж — жилището, свързано чрез стълбище, водещо към улица „Архентерия“. От задната страна сладкарницата имаше изход към улица „Бросоли“, където беше сервизната врата, използвана за разтоварване на продукти. Трябваше да минат още няколко години, преди Сара да започне стратегията си за разширяване на имота и да стане собственик на цялата сграда — включително на прекрасния мезонет с изглед към улица „Архентерия“ и високите кули на църквата „Санта Мария дел Мар“. А също и на двата имота, граничещи с нейния, предвидени за разгръщане на бизнеса й, който тя онзи следобед мечтаеше да разпростре като пожар и да превърне в изискано заведение, докато Ориол гледаше на всичко с любопитство, прикрито от възхищение.

Младежът бе очарован от непринудеността на Сара, когато го покани да влезе, помоли го да почака за миг, докато затвори вратата, и с неопределен жест посочи навътре, казвайки:

— Виж, това е сладкарницата.

Той си подаде носа през вратата, колкото да види плотовете от неръждаема стомана и да усети приятния мирис на темпериран шоколад, и попита дали плакатите по стените са оригинални.

— Мисля, че да — отговори Сара, като спря за миг погледа си върху двата големи рекламни постера в модернистичен стил, които открай време си бяха там. „“Сампонс" е най-желаният шоколад!" — пишеше на тях.

— Сигурно струват цяло състояние — отбеляза Пайрот и тръгна нагоре по стълбите зад Сара, която ритмично поклащаше хълбоци.

Възхити се и от начина, по който тя, щом пристигнаха, го попита дали има нужда да отиде до тоалетната и дали иска нещо за пиене. Изглеждаше съвсем спокойна, а съблазнителят, който започваше да се пробужда у него, отговори:

— Да, искам теб.

На устните й се изписа закачлива, дръзка усмивка, сякаш вече бе спечелила битката, започната в нощта с абсента.

— Може да влезеш. По коридора, последната врата вдясно — покани го тя, докато отиваше неизвестно къде, за да направи нещо.

Ориол премина коридора, сякаш се бе отправил на интервю за работа, и влезе в стаята, която щеше да запомни завинаги. В нея имаше легло, покрито с розова кувертюра, плетена на една кука, бял гардероб с огледало и надстройка, етажерка, от която тайнствено се усмихваха половин дузина празнично облечени кукли, угасен компютър, нощно шкафче с телефон и скрин, върху който откри бялата порцеланова шоколатиера, която Сара купи от будния през нощта антиквар. От улицата напираше обилна светлина и се процеждаше през пердетата. Някъде много далеч се чуваше приспивателния ромон на света. Ориол си помисли, че животът на Сара е оазис на щастие в един свят на луди, и почувства завист, толкова неуместна, колкото и присъствието му там.

— Мислех, че вече си се съблякъл — чу гласа й от прага на вратата.

Сара беше напълно гола, а тялото й бе светло и нежно като плетената розова кувертюра. Малки гърди, тънка талия, плосък корем, ясно очертан тъмен триъгълник от окосмяване на слабините, деликатни стъпала с лакирани нокти в цвят на зелена ябълка, а на устните й — усмивка на превъзходство, която будеше у него желание да я убие.

Ориол коленичи пред нея и зарови главата си между бедрата й. Тя ги разтвори леко, опря с една ръка главата му и внимателно я притисна. Този прост танц бе достатъчен, за да надигне болезнена ерекция в джинсите на Ориол. Опита се да стане, но Сара постави ръка на рамото му и промълви „Още малко“ с онзи сладостен глас, на който нищо не можеше да се откаже. През преградата от тъмен мъх Ориол гледаше как тя се преобразява. Наред с всички удоволствия от секса, наблюдаването за него беше толкова важно, колкото и самото действие. Обичаше да вижда как сексуалните му партньори губят контрол. Обичаше да ги гледа как притварят очи, а тялото им се облива в пот. Страстта и отдаването на секса му харесваха колкото и самия секс. Но Сара не се отдаваше, а продължаваше да го дебне. Правеше като него — през цялото време го наблюдаваше с упорит интерес. Дори когато Ориол засмука гърдите й в постепенен опит да се изправи и да насочи сцената според своите желания. Продължаваше да го гледа, докато сваляше дрехите му с бързина, каквато не бе забелязвал у никое друго момиче (и с удивителна сръчност, която го изненада — не се затрудни нито с токата на колана му с двойно езиче, нито със закопчаването на панталона му, както бе ставало с други). Не спря да го гледа и по-късно, когато ролите им се размениха и тя коленичи пред него. Оралната фаза, прекалено кратка според Сара, приключи, когато Ориол я хвана за раменете и каза: „Ела тук!“. Още преди да успеят да стигнат до леглото, тя бе махнала плетената кувертюра, за да не се изцапа (дори в такъв несъзнателен момент трябваше да помисли за всичко!). Преди той да успее да каже какво смята да прави, вече му поставяше презерватив и го настаняваше на леглото, за да му бъде по-удобно. Ориол се опита да легне, но тя го спря: „Не, по-добре с главата на другата страна“, а той се съгласи отчасти защото отдавна не го интересуваше в коя посока му е главата, а и защото моментът на възбуда бе намалил значително способността му да взема решения.

Веднага разбра какво иска Сара. Тя го възседна и съвсем сама свърши цялата работа. Започна леко да смуче врата му — най-сетне, толкова дълго бе наблюдавала от разстояние адамовата му ябълка, — а после ритмично задвижи хълбоци, като с две ръце се държеше за таблата на леглото и наблюдаваше сцената в огледалото на гардероба с поглед на обсебена от демони, който будеше страх. Ориол никога не бе виждал подобна трансформация, нито си бе представял, че Сара е толкова добра в тази област. Беше по-добра от всички жени, с които бе правил секс. Отдаде се на насладата със странно спокойствие, сякаш всичко това бе най-нормално, и вкуси приятното чувство, че се освобождава от всякаква власт и не трябва да взема никакви решения. Само в последния момент пожела да направи нещо по свой начин. Понеже и двете му ръце бяха свободни, закри едновременно устата и очите на Сара. Устата — защото от известно време стенанията й бяха започнали да достигат тревожни висоти. Очите — за да не вижда онзи налудничав поглед, който му спираше дишането. Този така нов за Сара жест я побърка напълно. Тялото й се затресе в гърчове, а финалният й стон беше ужасяващ, въпреки че устата й бе запушена. От възбудата на тази величествена гледка Ориол също получи такъв оргазъм, какъвто не бе изпитвал никога дотогава.

После се отпуснаха на леглото с глави в посоката на краката, за да коментират накратко случилото се.

— Беше гениално.

— Така си е.

— Много си добра.

— Аха.

— Личи си, че имаш опит.

— Не бъди толкова сигурен. Просто исках да те впечатля.

— Прекрасна си.

— И теб си те бива.

— Добре, че шоколатиерата ти не може да говори.

Засмяха се с два чифта очи, загледани в предмета от фин порцелан върху скрина.

— Още ли чуваш онези гласове? — попита Ориол.

— Да.

— И какво ти казват сега?

— Че сме големи късметлии. Много ни завиждат.

— Защо? Те не правят ли любов?

— Не, защото са светли същества.

— Каква глупост!

— Да. Мисля да напиша нещо за тях.

— У теб заговаря историкът.

— Възможно е.

— Ще дадеш ли да го прочета?

— Разбира се, че не.

Разговорът продължи в този дух, за неща, които нямат значение — още миг удоволствие. Никой не спомена за пралините и още по-малко за Макс. Минаваше девет, когато Ориол изпи на крак чаша вода в кухнята, целуна Сара по устните на раздяла и взе през две стъпалата до улицата. На „Архентерия“ се размина с господин и госпожа Ровира, които се връщаха от „Лисео“ след спектакъла на „Бохеми“ и вървяха под ръка, като си тананикаха онзи толкова хубав валс на Мюзет от второ действие. Разбира се, не го познаха, а и той не разбра кои са. Видяха само едно високо момче, което по някаква причина вървеше бързо и се усмихваше.

* * *

Сега може да го наблюдава. Ориол е на терасата срещу Макс. Сара притваря леко очи, за да го види по-добре. Не прилича чак толкова на образа, който идеализира в спомените си. А може би да. Малко по-неуверен като че ли. Сигурно поради обстоятелствата. И за него вероятно не е лесно да се върне. Макс също изглежда малко вдървен. След десет години е нужно време, за да се почувстват непринудено един с друг.

Ориол, както можеше да се предположи, носи суперголяма кутия от неговия „Приятелски триъгълник…“. Усмихва се, докато оглежда терасата и прекрасните осветени кули на църквата „Санта Мария дел Мар“.

— А Сара? — пита той.

Тя чувства гъдел в стомаха. Усеща задоволство, че блудният син, когато влиза в къщата, пита първо за нея.

— Има работна вечеря, но ще дойде за кафето.

— А, добре. Чудесно!

Сега го вижда в лице. С чаша в ръка той чака Макс да отвори виното. Слаб е, както винаги. От главата до петите е облечен в черно, както винаги. Има безгрижен и леко надменен вид, като човек, убеден, че светът му принадлежи, но се оказва, че светът е съгласен с това. Същият е като преди години, но отдалече си личи, че парите са му оказали благотворно влияние, макар и само за това, че сега носи маркови обувки, от джобчето на ризата му се подава писалка, а на ръката му има скъп часовник. Адамовата му ябълка си е все там и Сара все още има желание да я близне.

— Ти ли приготви вечерята?

— Аз? Не.

— Слава богу! — Ориол пуска лека усмивка, която приятелят му се опитва да имитира.

Макс налива в чашата му и го кани да опита виното.

— Спести си официалностите, моля те — казва Ориол.

Изглежда е забравил, че този тип поведение за Макс не е официалност. Той обича да прави нещата както трябва. В това отношение с течение на годините със Сара напълно са си заприличали. Тя също би помолила госта да опита виното. Това е елегантен жест, протокол. Но Ориол и протоколът никога не са се разбирали.

— Сигурно е прекрасно. Хайде, напълни ми чашата — добавя Ориол — и нека вдигнем тост за времето, през което не сме се виждали! — Вдига кристала и го чуква о чашата на приятеля си. Чува се веселият звън на нещата, които никога не се променят.

— Мислех, че няма да искаш да ме поканиш — казва сега Ориол, за да направи крачка към откровението.

— Сериозно ли? Каква глупост! Защо да не искам…?

— Не знам. Нали все някога трябва да ме намразите?

— Не мисля — отговаря Макс с поклащане на главата. — Хората, които се връщат, винаги са обичани.

— Мисля, че по-обичани са хората, които изобщо не заминават.

В този момент се появява Айна, боса, по джинси и с коса, небрежно прибрана на тила. За миг нарушава напрежението на сцената. Тя е слабо момиче, косата й има цвят на черешово дърво, движенията й са гъвкави като на млада сърна, може би е прекалено сериозна и отговорна за възрастта си (петнадесет). Напълно прилича на майка си на нейните години. Макс, естествено, я намира за абсолютно съвършена. И отдавна я счита за принцесата на татко. Макар че Сара се възползва от факта да има петнадесетгодишна дъщеря, която мисли и разсъждава като на тридесет, понякога би искала Айна да е малко по-нормална. Да има безотговорни, но забавни приятели, с които да ходи по нощни купони, а те с Макс да си мислят: „Какво ли прави по това време на нощта?“. Но Айна не ходи по купони и дори не й хрумва да има безотговорни приятели. Единственият й и най-добър приятел — на когото може би вече е дала някаква сексуална привилегия, но това не е сигурно — е момче с една година по-голямо от нея и по-странно дори от зелено куче. Той мечтае да стане астрофизик и колекционира минерали. Понякога Айна ходи у тях, „за да му помогне да класифицира камъните“, и освен това прекарва часове в интернет в очакване някой продавач на друза от аметист да отговори на предложението й. На Сара това й се струва доста странно, въпреки че когато видя камъка от виолетови кристали, бе принудена да признае смайващата му красота и да одобри навика на момичето да подарява минерали на приятеля си.

— Добър вечер! — поздравява Айна, когато излиза на терасата — И наздраве!

Присъствието й напълно променя обстановката. Ориол става, сякаш го изстрелва някаква пружина.

— Айна! Момичето ми! Колко много си пораснала!

Устните на Айна се разтварят в плаха усмивка, която всъщност е автоматичен отговор на този вечен коментар. От пет или шест години тя понася едно и също с огромно търпение, сякаш възрастните не знаят какво друго да кажат при повторната си среща с нея.

— Спомняш ли си за мен?

— Разбира се. Много пъти сме ви виждали по телевизията. Освен това мама и татко често говорят за вас.

За вас. Удар под кръста. Появява се едно сладко момиченце и ти говори на вие, Ориол, нещо лошо се случва. Трябва да реагираш моментално, да поставиш нещата на мястото им, макар и от самолюбие.

— Не, не на „вие“! Не съм толкова стар.

— Не, разбира се. Извинявай, по навик е.

Айна е съвършена, родителите й го знаят. Продукт на вдъхновено сливане на молекули. И Макс, и Сара продължават да вярват в това.

— Това ли е, за което си мисля? — пита Ориол, сочейки предмета в ръцете на Айна.

Тогава Макс забелязва порцелановата шоколатиера, която обикновено стои във витрината на хола.

— Татко, исках да те питам знаеш ли какво прави това върху масата? Всички минават оттам и може да се счупи. Ако я види, мама ще припадне.

Сара се усмихва още по-широко (ако въобще е възможно). Как може дъщеря й да я познава толкова добре, че да изпреварва реакциите й и да прави точно това, което би направила тя? Това с шоколатиерата беше невероятно. Донесе предмета на спомените на място, където най-много би пострадал. Ако бе направила дъщеря си свой съзаклятник (нещо очевидно напълно немислимо), би й казала да стори точно това.

— Нямам представа, миличка — казва Макс. — Може би чистачката? Права си, остави я там, после ще я прибера.

— Сигурен ли си? — настоява Айна.

— Разбира се, разбира се. Веднага отивам.

Айна може би си мисли същото, което и Сара — „Няма да го направи“, — но покорно оставя шоколатиерата върху масата. Хвърля бегъл поглед към чиниите и съобщава:

— Отивам да поуча малко.

— А брат ти? — пита Макс.

— Сега ще дойде. Казах му да си измие зъбите — лек намек за скандал. — Не ги беше мил от сутринта!

Тонът на Айна при липсата на хигиена у малкия й брат забавлява гостенина. Той има желание да се засмее, но го прикрива, като слага в устата си една аншоа върху меко канапе от ръжен хляб.

Айна предприема отстъпление. Отново им пожелава приятна вечер и добър апетит и излиза от сцената. Ориол още предъвква аншоата с полуизплашен и полувъзхитен поглед и отбелязва:

— Същата е като Сара! Колко впечатляващо! Сякаш виждам жена ти на нейната възраст.

„На нейната възраст ти не си ме познавал, идиот!“

— Да, всички казват така — Макс взима една чиния и започва да сервира салатата от лимец. — Кажи кога да спра.

— Страхотно! Сякаш видях самата Сара. Дори тонът й е толкова сериозен и взискателен. Невероятно!

— Да, особено това — добавя Макс.

— Макар че и ти не отстъпваш.

— Прав си, не отстъпвам.

Храната отвлича вниманието на гостенина. Той хвърля поглед върху съдържанието на подносите и се усмихва. Сара не изпуска нито една подробност от реакциите му, иска да знае дали изборът й е бил успешен.

— А, донесъл съм нещо — Ориол става и бързо влиза в апартамента.

Макс застива, както сервира, като представление, по време на което изведнъж угасят светлината. След секунда Ориол отново се появява.

— Мисля, че синът ти ме помисли за крадец, наведен в тъмнината, който вади нещо от чантата си. Обясни му, че не съм, моля те!

Пол гледа двамата мъже от вратата на терасата с разсеян вид, сякаш се опитва да разбере защо мъжът, поканен у тях за вечеря, минава за възрастен.

— Добър вечер, момчето ми! Отиваш да си лягаш ли?

— Още не. Може би след петнадесетина минути.

— Ето, запознай се с моя приятел Ориол.

Пол е слаб, смешен, висок. Въпреки хилядите усложнения, които животът му представя във всеки един момент (особено когато навлиза в периметъра на възрастните, но много повече, когато пресича странния и враждебен свят на по-голямата си сестра), момчето сякаш е образец на щастието. Или разбойник, както понякога мисли майка му. Каквото и да става, той не би позволил никой да развали доброто му настроение, безгрижието и вечната му безотговорност. Ето защо всички се питат на кого прилича това момче с подобен характер.

— Ние с теб се познаваме — казва Ориол, — но последния път, когато те видях, още се напикаваше. И ако не ме лъже паметта, спеше като пън.

Пол се засмива, полуизненадан и полузасрамен. После не може да спре да се смее. Изражението му сякаш потвърждава теорията: „Това не може да бъде възрастен човек!“ и когато най-сетне спира да се смее, пита:

— Къде е мама?

Нова тръпка на задоволство минава през Сара, невидима, скрита зад храстите на съседката. Чувства силно удовлетворение, че децата й не позволяват пълното й отсъствие. Всеки момент напомнят на присъстващите за нея. Сърцето й сякаш е балон, изпълнен с гордост, вместо с въздух. Но само миг по-късно всичко й се струва тъжно и окаяно. Сеща се как преди двадесет години би побесняла от идеята да намери смисъл на съществуванието си у децата.

— Майка ти има уговорена вечеря, ще дойде по-късно. Искаш ли да хапнеш нещо?

— Мама ни е оставила палачинки. Вече ги изядох. Добри са.

— Хайде, върви вътре! Измий си зъбите! Сестра ти е много сърдита.

— Вече си ги измих — изражение на постоянно отегчение. — Айна е досадница. По-зле е от мама.

Сара сдържа смеха си. Пол се прибира тромаво с морскосинята си пижама, мъжки цвят, макар че се намира в онази възраст (дванадесет), когато момчетата още нямат определен пол.

— Вземи! — Ориол подава на приятеля си това, което търсеше при появата на момчето. — И аз по свой начин си спомням за старите времена. Сигурно се сещаш какво е…

— Не! Не може да бъде! — възкликва Макс театрално и отваря подаръка. — Не мога да повярвам, че си донесъл това!

Докато Макс се уверява в предположението си, освобождавайки бутилка абсент от луксозната й хартия — в много ярък зелен цвят — Ориол взима шоколатиерата от масата и внимателно я изучава. Великодушната дръжка, надменното улейче, липсата на капаче и бъркалка, и на дъното — надписът, че е собственост на мадам Аделаид, която и да е тя. Гали с пръст драскотината на връхчето, напомняща на рана от война. Струва му се остра като спомените, като нещо, което си отива, за да не се върне никога. Ориол отново оставя съда върху масата и го наблюдава. Усеща се ранга му, класата, арогантността на предмет, роден от земята и достигнал до общество, което му позволява най-доброто. Това общество отдавна е само спомен, но порцелановият съд продължава да е тук, между двама приятели.

— Сара разбра ли вече коя е мадам Аделаид?

— Разказа ми нещо за някаква дъщеря на Луи XV.

— Мислиш ли? — Ориол повдига вежда с недоверие.

— И на мен ми се струва странно, макар че ако излезе права, би било много интересно. Двете най-малки дъщери на Луи XV са имали трагична съдба. Бягали са из Европа, все по-далече, след като революционерите отрязали главите на цялото им семейство, включително и на племенника им, крал Луи XVI. Сара твърди, че има всичко документирано.

— Сигурен съм в това.

— Преди години започна да пише нещо, но напредва много бавно. Като историчка има много мании. Отчайва се винаги щом се натъкне на неописани архиви или на личност, за която няма никаква информация, сякаш никога не е съществувала. Повечето хора сме незабележими за историята, но тя не иска да го признае.

— Били сме незабележими за историята, преди да се появи интернет. Предполагам, че имаш предвид да си отидеш, без да оставиш следа след себе си? — Приятелят му кима. — Нашият случай не е такъв. Сега оставяме на наследниците си купища боклук. Блогове, уебсайтове, електронни съобщения, идиотски коментари във фейсбук, туитове, които се опитват да бъдат смешни, но са жалки… Идните поколения ще ни вземат за луди и с пълно право.

Ориол отново оставя шоколатиерата на масата, точно там, където е периметърът за движение на лакътя му. От разстояние Сара си мисли: „Не я оставай там, ще падне! Сложи я другаде!“, както казваше на децата си, когато бяха малки и оставяха чашата на ръба на масата, а тя знаеше, че скоро ще падне и ще стане на парчета. Понякога дори можеше да пресметне след колко време ще се случи инцидентът. Винаги е имала умението да предчувства неприятностите, сякаш притежава онова шесто чувство, което кара кучетата да се крият, когато приближава буря или лястовиците да отлитат всяка година през септември към някой далечен край в Африка.

— Бих искал да го прочета — казва Ориол.

— Честно казано, мисля, че няма да имаме този късмет.

Сара винаги бе казвала на Макс, че ще напише исторически труд. Заявяваше го, за да спечели уважението му. За нея самата писането не би помръднало нещата и крачка напред и не би довело до нищо. Действителността е много по-сложна. Когато започна преди повече от две десетилетия, имаше намерение да опише хаоса от гласове, които чуваше при досег с шоколатиерата. С времето по-скоро направи сравнение между малкото, което знаеше, и описаните исторически събития. Истината бе, че наличните факти се оказаха по-малко, отколкото бе предполагала. Освен това все нямаше време, което бе жалко, а понякога й липсваше и вяра в това, което вършеше, което е още по-жалко. Въпреки всичко мисли, че записките й могат да послужат за основа на интересен роман, ако в някой момент се захване, ако се реши, ако успее да го напише.

Разбира се, липсата на вяра в нея самата, която Макс обяви на висок глас, е като неочаквана кана със студена вода за Сара и поставя проекта пред сериозни трудности (Макс знае, че думите му биха имали такъв ефект върху нея. Точно затова никога не бе посмял да ги каже в нейно присъствие). В момента й се струва, че той я съжалява, че е толкова самовзискателна или че изисква толкова много от всичко, което я заобикаля, включително и от историята. Това е неудобно чувство и тя би предпочела да не го изпитва.

— Ще изчакаме Сара, за да отворим абсента — казва Макс.

— Разбира се. Без нея няма да е същото.

— Надявам се да го понеса по-добре от първия път.

— Ако не можеш, ще те заведем да спиш, както тогава. Винаги съм мислил, че точно тогава започна връзката ви.

— Не. Измина цяла година и половина, преди със Сара да…

— Знам, знам. Но по някакъв начин всичко започна точно през онази нощ.

— Възможно е.

Не. В онази нощ не започна нищо, свързано с Макс. Онази нощ преди двадесет и три години Макс беше девствен и му личеше прекалено много. Тогава Сара не даваше пет пари за девствените момчета. Не можеше да повярва на ушите си, че Ориол казва това. Това е сигурно, което хората наричат благородна лъжа.

Завесата в трапезарията се развява от внезапен порив на вятъра и придава на разговора ненужна театрална драматичност. Макс става, за да прибере завесата и между другото да донесе нова бутилка газирана вода. Пълни чашите, предлага още храна. Той е перфектен домакин, не забравя нито една стъпка, нито една подробност.

— Отдавна не сме се виждали, Ориол — казва и гледа приятеля си, както може да се гледа близък след поне четиридесет години раздяла. — Мислех, че си ни забравил.

— Бях много ангажиран — Ориол казва това със сведен поглед, който Сара не вижда добре, но й се струва засрамен. Още му е останал срам, както изглежда. Както и на нея, горе-долу. — Колко време мина?

— Не съм смятал. Ако не се лъжа, от вечерта на наградата ти.

— А, да, наградата. Беше особена вечер.

— Много.

— Ти беше бавачка на децата си.

— Какво друго можех да направя? Сара беше връзки с обществеността.

— Говорихме си не повече от десет минути. Дори не си спомням за какво.

— Бил си разсеян. Беше звездата на вечерта.

— Исках да ви обърна повече внимание.

— Разбирам защо не го направи — мълчанието отмерва това, което следва, за да не бъде никой наранен, типично за Макс. — По-трудно приех, че после изчезна. Нито едно обаждане, нито едно съобщение през цялото това време. Сара много страдаше в началото.

Сара хапе горната си устна. Цялата вселена избухва в биене на барабани, защото е настъпил най-очакваният момент от вечерта — да чуе как Ориол обяснява нещо, което не може да се обясни. Макс би го обобщил така: след вечерта на награждаването му в хотел „Артс“ приятелят им по някаква причина реши да изчезне от техния живот. И го направи като фокусниците от миналия век, които излизат сухи от резервоар с вода.

— Много съжалявам. Беше трудно решение.

Думата наранява всички участници в тази странна игра — решение. Значи не е било пропуск, а съзнателно решение. Ориол добавя:

— Трябваше да избягам.

— От какво?

— От вас двамата.

Ориол оставя чашата си на масата, отново я взема, кръстосва крака, играе си с кристалното й столче върху коляното си. Добавя, предъвквайки думите:

— Умирах от ревност, Макс. Това е цялата истина. Дойде момент, в който повече не можех да издържам.

„Ревност? И таз добра! Беше минало прекалено много време, за да дойде на терасата ми и да говори баналности“, мисли си Сара.

— Ревност от мен? — Макс извива вежди в недоумение.

Обясненията не закъсняват:

— Ти имаше всичко, което някога си искал. Университетът, бизнеса, апартамента, децата, пишеше книга…

— Сара…

— Не мога да отрека.

Това ли е всичко? „Не мога да отрека“? Това ли е балсамът, с който тя трябва да лекува раните си, зеещи отворени толкова години? От момента, в който Ориол, онази вечер на наградата, онази странна вечер в хотел „Артс“, се надигна от леглото на junior suite^[3] с изглед към морето и я попита дали иска да влезе под душа с него. Тя отговори, че не, защото в момента се нуждаеше само да престане да прави това, което правеше, и да се прибере вкъщи. И да помисли. Най-много се нуждаеше да помисли какъв е животът й и какъв би искала да бъде той.

Ориол я попита: „Ще кажеш ли на Макс, че си била с мен?“. А тя отговори: „Трябва да си помисля“. Той добави: „Добре“ по същия начин, както би казал „Да го оставим така“ или „Довиждане, беше ми приятно“, или друго безсмислено нещо. Сара си спомня как още пазеше вкуса от целувките на Ориол, докато се обличаше. Как се погледна в огледалото, за да види как изглежда една невярна и презряна жена, и как излезе от стаята, опитвайки се да не тръшне вратата.

Прекара следващите дни в очакване на обаждане, текстово съобщение, дори някоя от онези абсурдни картички, които Ориол изпращаше от време на време от разни странни градове, но телефонът й звънеше само по обичайни въпроси, а Ориол, както винаги, си бе тръгнал по улиците на живота. Малко след това го видя по телевизията в проклетия час след вечеря и избухна в плач с такъв бяс, че се наложи Макс бързо да захвърли книгите си и за първи път в живота си да се спусне да я утешава, без да знае какво става с нея или може би знаейки.

Но най-лошото тепърва предстоеше и то бе примирението. Да се примири, че това няма да продължи повече, че Ориол не е роден, за да дели живота си с никоя жена и най-малко с нея. Да проумее, че обича Макс въпреки всичко, обича го със спокойствие, което я радва да чувства, и няма ни най-малко желание да се разделя с него. Да се прости с глупавите илюзии за по-различен живот, които хранеше след вечерта в хотел „Артс“, когато Ориол се разбъбри, изтегнат на огромното легло, и да се опита отново да види всичко хубаво в живота си. Празничен кравай, понички за Заговезни, крем за Сан Хосе, великденски козуначета, кейкове за Сан Хуан, панелети, хихонски халви с белтък и специалитетът на заведението — пралини от черен шоколад с пълнеж от ядки. Всяка година животът правеше нов кръг, Макс я обичаше без условия, без страст, без пречки, без угризения, без неуредени сметки. Имаше хилядите ангажименти на желаното и в същото време противно майчинство, еднообразния домашен уют, спокойната работа в сладкарницата.

В дъното на душата си Сара знае, че би могла добре да изиграе ролята си до Ориол Пайрот. Би била идеален партньор, безусловен обожател, безкористен помощник. Ореолът на невярна съпруга, избягала от семейството с най-добрия приятел на мъжа си, би й предал онази патина на злото, която винаги бе липсвала в съществуването й. Може би й трябваха два живота, за да бъде всичко, което би искала да бъде.

— И ти стиска да го кажеш просто така — разсъждава Макс.

— След девет години? Не мисля.

— Мога ли да попитам защо сега?

— Сега е различно. Имам новини.

— Какви новини?

— Метафизични.

— Изплюй камъчето!

— Ожених се. И чакам дете.

Макс подскача от радост. Едновременно ръкомаха и крещи:

— Господи, Ориол, най-сетне! Най-сетне си подреждаш живота!

Тогава се случва точно това, от което Сара най-много се опасява. Траекторията на ръката на Макс в този момент на искрена еуфория не би могла да бъде по-неточна. Само преди миг случилото се би могло да се избегне, но сега вече е късно. Лакътят на съпруга й блъсва шоколатиерата, оставена на ръба на масата, ръката на Ориол не достига навреме, за да избегне катастрофата, и ехото от падането оглася цялата пуста улица.

Шоколатиерата на мадам Аделаид се е превърнала в купчина прозрачни фини парчета върху червеникавите плочи на терасата. Тленните останки от един дълъг и ползотворен живот на предмет.